Повелителка на реките

Лондон, Тауър Пролетта на 1453 г.

Връщам се в двора след като съм прекарала една седмица в Графтън, навреме за голямото празненство в Тауър, на което полубратята на краля, Едмънд и Джаспър Тюдор, са удостоени с графски титли. Стоя до кралицата, когато двамата млади мъже коленичат пред краля за удостояването си. Те са синове на кралица Катерина дьо Валоа, майката на краля, която също като мен сключи неблагоразумен втори брак. След като нейният съпруг Хенри V почина, оставяйки я вдовица с невръстно дете, тя не осъществи надеждите на всички да се оттегли в манастир и да прекара остатъка от живота си в скръб, като почтена и порядъчна жена. Падна дори по-ниско от мен, като се влюби в отговорника за кралския гардероб, Оуен Тюдор, и се омъжи за него тайно. Когато почина, положението си остана неловко; Тюдор остана неин преживял я вдовец или похитител — в зависимост от преценката, а двамата му синове можеха да бъдат приемани като полубратя на краля на Англия, или като незаконни деца на безумно неспособна да въздържа поривите си овдовяла кралица — в зависимост от великодушието на този, който коментираше случая.

Крал Хенри е решил да признае своите полубратя, да отхвърли майчиния си позор, и да ги смята за кралски сродници. Трудно е да се разбере как приемат това няколкото мъже, които са „на опашката“ за наследяването на трона. Двамата Тюдор само ще увеличат объркването около трона. Кралят уважава Бъкингамския херцог, който смята себе си за първи херцог на Англия, но оказва на Едмънд Боуфорт, херцог Съмърсет, по-голямо благоволение, отколкото на всички останали. А през цялото това време негов законен наследник си остава единственият човек, който не е в двора и никога не е добре дошъл тук: Ричард Плантагенет, херцогът на Йорк.

Хвърлям поглед към кралицата, която сигурно се срамува от неуспеха си да реши всички тези проблеми, като роди син и наследник, но тя е свела поглед към скръстените си ръце, миглите прикриват очите ѝ. Виждам как Едмънд Боуфорт бързо извръща поглед от нея.

— Негова светлост е великодушен към момчетата Тюдор — отбелязвам.

Тя леко се сепва при думите ми.

— О, да. Е, знаеш какъв е. Може да прости всичко на всеки. А сега толкова се страхува от обикновените хора и от приближените на Йорк, че иска да събере около себе си всички свои близки. Дава на момчетата цяло състояние под формата на земи и ги признава за свои полубратя.

— За един мъж е добре да е заобиколен от близките си — казвам бодро.

— О, той може да си създава братя — казва тя, а появилите се в ума ѝ думи „но не и син“ остават неизречени.

Когато зимните нощи стават по-светли, а сутрините вече са златисти вместо сиви, получаваме прекрасни новини от Бордо, където Джон Талбот, граф Шрусбъри, четири пъти по-възрастен от пажа си, преминава през богатите градове на Гаскония, завоюва отново Бордо и изглежда твърдо решен да възвърне всички английски владения. Тези новини стават причина в двора да се възцари възторжена увереност. Всички твърдят, че първо ще завоюваме обратно цяла Гаскония, а после ще спечелим отново и цяла Нормандия, че Кале ще бъде в безопасност и Ричард ще може да си дойде у дома. Двете с Маргарет вървим по крайречната алея в градините на Уестминстър, увити в зимните си кожени наметки, но усещаме милувката на пролетното слънце по лицата си, и гледаме първите жълти нарциси за сезона.

— Жакета, приличаш на болно от любов момиче — казва тя изведнъж.

Трепвам. Загледала съм се към реката и мисля за Ричард, който е отвъд морето, в Кале; разгневен — сигурна съм — че не предвожда кампанията в Бордо.

— Съжалявам — казвам с тих смях. — Той наистина ми липсва. Също и децата.

— Той ще се прибере у дома скоро — уверява ме тя. — Веднага щом Талбот завоюва отново земите ни в Гаскония, ще можем отново да сключим мир.

Тя ме хваща под ръка и тръгва редом с мен.

— Трудно е да си разделена от любимите си хора — казва тя. — Моята майка ми липсваше толкова много, когато най-напред дойдох в Англия. Боях се, че няма да я видя никога повече, а сега тя ми пише, че е болна и ми се иска да можех да отида при нея. Питам се дали щеше да ме изпрати тук, ако знаеше какъв ще бъде животът ми, ако знаеше, че няма да ме види никога повече, че няма да се видим дори за кратко гостуване.

— Тя поне знае, че кралят се държи добре с вас, и че е внимателен съпруг — казвам. — Когато семейство Грей ме попитаха за Елизабет, първата ми мисъл беше дали синът им ще бъде добър с нея. Мисля, че всяка майка би искала това за дъщеря си.

— Толкова искам да мога да ѝ кажа, че очаквам дете — казва тя. — Това ще я направи щастлива, това е единственото нещо, което иска — което искат всички. Но може би тази година… Може би ще се сдобия с дете тази година. — Клепачите ѝ бързо се спускат надолу и тя се усмихва, почти само на себе си.

— О, скъпа Маргарет, надявам се.

— По-доволна съм — казва тя тихо. — Имам дори надежди. Не трябва да се безпокоиш за мен, Жакета. Вярно е, че бях много нещастна това лято, а дори и по Коледа; но сега съм по-доволна и спокойна. Ти постъпи като добра приятелка, като ме предупреди да внимавам. Послушах те, замислих се над онова, което ми каза. Знам, че не трябва да бъда недискретна, отдалечих херцога от себе си и мисля, че всичко ще бъде наред.

Тук става нещо — нямам нужда от Зрението, за да го видя. Тук има някаква тайна, има някаква скрита радост. Но не мога да роптая срещу поведението ѝ. Тя може и да се усмихва на херцога, но стои неотлъчно до краля. Не се застоява с херцога в галериите, нито пък вече му позволява да шепне в ухото ѝ. Той идва в покоите ѝ, както е правил винаги; но обсъждат държавни въпроси и той винаги е съпроводен от някого, а при нея има дами. Но когато е сама или седи смълчана сред тълпата, аз я наблюдавам и се питам какво ли си мисли, когато сгъва ръце така скромно и сдържано в скута си и свежда поглед с премрежени очи, усмихваща се потайно.

— А как е малкото ти момиче? — пита тя с лека печал в гласа. — Такава здрава, пълничка и хубава ли е, каквито са винаги твоите бебета?

— Слава Богу, тя е силна и расте добре — казвам. — Знаете ли, нарекох я Елинор. Изпратих дребни коледни подаръци на всички, а имахме няколко дни такова прекрасно време, когато бях при тях. Заведох по-големите на лов, а по-малките — да се пързалят с шейни. Ще отида да ги видя пак на Великден.

Тази вечер кралицата облича новата си рокля в много тъмночервен цвят, цвят, какъвто никой не е виждал преди, специално купена за нея от лондонските търговци, и отиваме в залата за аудиенции на краля, а зад нас вървят дамите. Тя сяда на мястото си до краля, и тогава в стаята влиза малката наследница на рода Боуфорт, Маргарет, облечена твърде натруфено, водена тържествено от безсрамната си майка. Детето носи рокля в ангелски бял цвят, украсена с червени копринени рози, сякаш за да напомнят на всички, че тя е дъщеря на Джон Боуфорт, първи херцог на Съмърсет, носител на велико име, но, да му прости Господ, не и велик човек. Той беше по-голям брат на Едмънд Боуфорт, но се прояви като глупак във Франция, после се върна у дома и умря толкова навременно и удобно — точно преди да бъде обвинен в държавна измяна — че Ричард твърди, че той сам си отнел живота и това било единственото добро нещо, което някога направил за семейството си. Това нищожно момиче с голямото име и още по-голямото богатство е негова дъщеря и племенница на Едмънд Боуфорт.

Виждам я да се взира в мен, и ѝ се усмихвам. Тя веднага става аленочервена и се усмихва лъчезарно. Шепне на майка си, очевидно питайки коя съм, и майка ѝ с пълно право я ощипва, за да я накара да се изправи и да мълчи, както е редно да прави едно момиче в двора.

— Поверявам дъщеря ви на настойничеството на скъпите си полубратя, Едмънд и Джаспър Тюдор — казва кралят на майката на момичето, вдовстващата херцогиня. — Тя може да живее с вас, докато дойде време да се омъжи.

Развеселена съм от факта, че малката вдига поглед, сякаш има мнение по този въпрос. Когато никой дори не я поглежда, тя зашепва отново на майка си. Тя е мило малко създание и е толкова нетърпелива да каже какво мисли. Струва ми се сурово да я омъжат за Едмънд Тюдор и да я изпратят в Уелс.

Кралицата се обръща към мен и аз се навеждам напред.

— Какво мислиш? — пита Маргарет.

Маргарет Боуфорт е от рода Ланкастър, Едмънд Тюдор е син на кралица на Англия. Всяко дете, което заченат, ще има забележително потекло: английска кралска кръв — от една страна, френска кралска кръв — от другата, а и двамата са сродници на краля на Англия.

— Дали кралят не дарява брат си с прекомерна власт? — прошепва кралицата.

— О, погледнете я — казвам тихо. — Тя е миниатюрно създание, и още много далеч от възрастта за женитба. Майка ѝ със сигурност ще я задържи у дома още десет години. Ще имате половин дузина бебета в люлката, преди Едмънд Тюдор да може да се ожени или да сподели легло с нея.

И двете поглеждаме към долния край на стаята, към момичето, чиято главица продължава да се върти насам-натам, сякаш тя иска някой да я заговори. Кралицата се засмива.

— Е, надявам се; със сигурност дребно и крехко създание като нея никога няма да роди наследник на короната.

На следващата вечер изчаквам един спокоен миг в часа преди вечеря, когато кралицата е вече облечена, а херцогът и кралят още не са дошли в покоите ѝ. Седнали сме пред огъня и слушаме музикантите. Поглеждам я, изчаквам да ми кимне, че ми разрешава, а после придърпвам столчето си малко по-близо.

— Ако чакаш възможност да ми кажеш, че пак чакаш дете, не е нужно да подбираш момента — казва тя дяволито. — Виждам го.

Изчервявам се.

— Сигурна съм, че ще бъде момче; Бог ми е свидетел, че ям достатъчно, за да изхраня мъж. Наложи се да поръчам да ми отпуснат колана.

— Каза ли на Ричард?

— Той се досети, преди да замине.

— Ще помоля херцога да го пусне да се прибере. Ще искаш да е вкъщи при теб, нали?

Хвърлям поглед към нея. Понякога почти ежегодното доказателство за моята сигурна плодовитост я опечалява; но този път тя се усмихва, радостта ѝ за мен не е помрачена.

— Да, иска ми се той да бъде у дома, ако херцогът може да се лиши от него.

— Ще го уредя — усмихва се тя. — Херцогът ми казва, че е готов да направи всичко за мен. Това е дребна молба за човек, който е готов да сваля звезди от небето за мен.

— Ще остана в двора до май — казвам. — А после, след раждането, ще се присъединя към вас за лятното пътуване.

— Може би няма да стигнем много далеч тази година — казва кралицата.

— Така ли?

Не схващам какво има предвид.

— Може би и аз ще имам нужда от спокойствие през лятото.

Най-сетне я разбирам.

— О, Маргарет, възможно ли е?

— Мислех, че имаш Зрението! — присмива се тя. — Ето ме, седя тук пред теб и си мисля… почти сигурна съм…

Стисвам ръцете ѝ:

— Аз също мисля така; сега го виждам. Наистина. — Има нещо в блестящата ѝ кожа, в извивките на тялото ѝ. — Откога?

— Мисля, че пропуснах две месечни кръвотечения — казва тя. — И така, аз още не съм казала на никого. Какво мислиш?

— Значи кралят легна с вас преди Коледа? И ви достави удоволствие?

Тя е свела очи, но лицето ѝ поруменява.

— О, Жакета — не знаех, че може да бъде така.

Усмихвам се.

— Понякога може.

Нещо в усмивката ѝ ми подсказва, че най-сетне, след осем години брак, тя е познала насладата, която един мъж може да достави на съпругата си, ако се погрижи да го стори, ако я обича достатъчно, за да я накара да го прегръща силно и да копнее за докосването му.

— Кога ще мога да съм сигурна? — пита тя.

— Другия месец — казвам. — Ще доведем акушерка, която познавам и на която имам доверие, да поговори с вас и да види дали имате признаците, а после ще можете лично да съобщите на негова светлост — другия месец.

Тя не иска да пише на майка си, докато не е напълно сигурна, и това е една малка трагедия, защото докато чака признаците, че носи дете, от Анжу пристига съобщение, че майката на Маргарет, Изабела Лотарингска, е починала. Осем години са минали, откакто Маргарет се сбогува с майка си и пристигна в Англия за сватбата си, и те никога не са били особено близки. Но това е удар за младата кралица. Виждам я в галерията със сълзи в очите, а Едмънд Боуфорт държи двете ѝ ръце в своите. Тя е обърнала глава към него, сякаш ѝ се иска да притисне лице към широкото му рамо и да заплаче. Когато чуват стъпките ми, те се обръщат към мен, все още здраво хванати за ръце.

— Нейна светлост е разстроена заради вестта от Анжу — казва просто херцогът. Повежда Маргарет към мен. — Вървете с Жакета — казва нежно. — Вървете и нека тя да ви даде някаква отвара, някакъв лек против скръб. За една млада жена е тежко да изгуби майка си, и е жалко, че така и не ѝ казахте… — той оставя думите си неизречени и слага ръцете на кралицата в моите.

— Нали имате какво да ѝ дадете? Не бива да се изтощава от плач.

— Разполагам с някои добре познати билки — казвам внимателно. — Ще дойдете ли да полегнете за малко, ваша светлост?

— Да — казва Маргарет и ми позволява да я отведа от херцога в усамотението на покоите ѝ.

Приготвям ѝ отвара от звъника, а тя се поколебава, преди да я изпие.

— Няма ли да навреди на бебето?

— Не — отговарям. — Много е слаба. Трябва да пиете извлек от тази билка всяка сутрин в продължение на седмица. Скръбта ще навреди повече на бебето; трябва да се опитате да бъдете спокойна и бодра.

Тя кимва.

— А сигурна ли сте? — питам я тихо. — Акушерките ми казаха, че са почти сигурни.

— Сигурна съм — казва тя. — Ще съобщя на краля другата седмица, когато пропусна отново месечното си неразположение.

Но тя не му съобщава лично. Странно — вика при себе си шамбелана му.

— Искам да отнесете на краля съобщение от мен — казва тя. Изглежда мрачна и сериозна в траурните си дрехи, и аз съжалявам, че загубата на майка ѝ е помрачила радостта ѝ. Въпреки това, когато съобщи на краля, и двамата ще бъдат във възторг. Предполагам, че смята да покани краля да дойде в покоите ѝ. Но тя продължава. — Моля, предайте на краля моите почитания и благопожелания, и го уведомете, че очаквам дете.

Ричард Тънстол просто я зяпва с изцъклени очи: никога в живота си не е бил молен да предаде такова съобщение. Такова нещо не се е случвало на никой кралски шамбелан. Поглежда ме, сякаш иска съвет, но аз не мога да направя нищо, освен да покажа, с леко свиване на рамене, че е по-добре да отнесе съобщението, което тази кралица желае да изпрати на съпруга си.

Той се покланя и излиза заднешком от стаята, а стражите затварят тихо вратата след него.

— Ще си сменя роклята, кралят със сигурност ще дойде при мен — казва тя.

Отиваме бързо в стаята ѝ и я преобличаме от тъмносинята рокля в бледозелена — хубав цвят за пролетта. Докато нейната камериерка ѝ държи роклята, за да я облече, виждам, че коремът ѝ е заоблен там, където някога беше толкова слаба, а гърдите ѝ изпълват фината ленена долна дреха. Усмихвам се при вида ѝ.

Чакаме кралят да се втурне вътре, с лице, светнало от радост, с протегнати към нея ръце, чакаме цял час. Чуваме как часовият съобщава времето, а после най-сетне чуваме стъпки отвън и стражите разтварят широко вратите към покоите на кралицата. Всички се изправяме на крака, очаквайки да видим как кралят се втурва вътре, със сияещо момчешко лице. Но това отново е Ричард Тънстол, шамбеланът на краля, с отговор на съобщението на кралицата.

— Негова светлост ми поръча да ви кажа следното: че новината е огромно успокоение за нас, и огромна радост и утеха за всички верноподаници — казва той. Преглъща мъчително и ме поглежда.

— Това ли е всичко? — питам.

Той кимва.

Кралицата го поглежда неразбиращо.

— Ще дойде ли при мен?

— Не мисля, ваша светлост. — Той си прочиства гърлото и си позволява да допълни: — Беше толкова щастлив, че ме възнагради, задето съм донесъл новината.

— Ще дойде ли да посети нейна светлост преди вечеря?

— Повика своя златар да се яви при него. Поръчва да изработят специален накит за кралицата — казва той.

— Но какво прави сега? — пита тя. — Точно сега? Когато го оставихте?

Ричард Тънстол се покланя отново.

— Отиде да въздаде благодарност в личния си параклис — казва той. — Кралят отиде да се моли.

— Добре — казва тя печално. — Е, добре.

Виждаме краля чак вечерта, когато той идва да посети кралицата в покоите ѝ преди вечеря, както обикновено. Целува ѝ ръка пред всички нас, и ѝ казва, че е изключително доволен. Хвърлям поглед из стаята и виждам, че всичките ѝ придворни дами, също като мен, изглеждат объркани. Това е брачна двойка, съпругата е заченала първото им дете — след почти осем години очакване. Това дете прави брака им завършен, а трона им — сигурен. Защо се държат така, сякаш едва се познават?

Маргарет се държи царствено, с достойнство, не дава признаци, че очаква повече топлота или въодушевление от краля. Свежда глава и му се усмихва.

— Много съм щастлива — казва тя. — Моля се да имаме син, а ако не, красива дъщеря, и син следващия път.

— Ще бъдат добре дошли и в двата случая — казва той любезно, предлага ѝ ръката си и я отвежда на вечеря, настанява я изключително внимателно до себе си, а после нежно ѝ подбира най-хубавите късчета месо и най-меките залъци хляб. От другата му страна Едмънд Боуфорт, херцог Съмърсет, се усмихва на двамата.

След вечеря тя казва, че иска да се оттегли рано. Придворните се изправят, докато се оттегляме, и когато стигаме в покоите на кралицата, тя оставя дамите си, повиква ме и тръгва към спалнята си.

— Свали ми диадемата — казва. — Толкова съм уморена, а от нея ме заболява главата.

Развързвам панделките и оставям високия конус настрана. Под него е подложката, която крепи голямата тежест върху главата ѝ. Развързвам и нея, а после разпускам косата ѝ. Вземам четка и внимателно започвам да освобождавам стегнатите плитки, а тя затваря очи.

— Така е по-добре — казва. — Сплети я хлабаво, Жакета, и поръчай да ми изпратят чаша топъл ейл. — Сплитам гъстата златисточервена коса, и ѝ помагам да си свали горната дреха и роклята. Тя нахлузва ленена нощница и се покатерва в голямото легло: прилича на малко дете сред пищните драперии и дебелите завивки.

— Неизбежно е да се чувствате отпаднала — казвам. — Можете просто да си почивате. Всички ще искат да си почивате.

— Питам се какво ще бъде — казва тя лениво. — Мислиш ли, че ще е момче?

— Да взема ли картите? — питам, готова да ѝ угодя.

Кралицата извръща глава.

— Не — казва, за моя изненада. — Дори не помисляй за това, Жакета.

Засмивам се.

— Няма как да не мисля за това. Това е първото ви бебе; ако е момче, ще бъде следващият крал на Англия. Честта ме задължава да мисля за него, а и без друго щях да мисля за него от обич към вас.

Тя внимателно допира пръст до устните ми, за да ме накара да замълча.

— Тогава не мисли твърде много.

— Твърде много?

— Не мисли за него със Зрението — казва тя. — Искам той да разцъфне като цвете, без надзор.

За миг си помислям, че тя се страхува от някое старо ужасно суеверие, от зли очи или уроки.

— Не е възможно да мислите, че бих сторила нещо, за да му навредя. Мисленето за него няма да навреди…

— О, не. — Тя поклаща златокосата си глава. — Не, скъпа Жакета, не си мисля това. Просто въпросът е, че… не искам да знаеш всичко… не всичко. Някои неща са съкровени. — Тя се изчервява и извръща лице от мен. — Не искам да знаеш всичко.

Мисля, че разбирам. Кой знае какво е била принудена да върши, за да пробуди интереса на толкова хладен съпруг? Кой знае колко прелъстително трябва да се е държала, за да го накара да се надигне от мястото, където е бил коленичил, и да дойде в леглото ѝ? Дали е трябвало да пробва развратнически хитрости, които са я накарали да се срамува от себе си?

— Каквото и да сте направили, за да заченете това дете, си струва — казвам решително. — Вие трябваше да заченете дете, и ако сте заченали син, още по-добре. Не мислете лошо за себе си, Маргарет, а аз няма да мисля абсолютно нищо.

Тя вдига очи.

— Мислиш ли, че нищо, което ще дари Англия с наследник, няма да е грях?

— Било е грях от любов — казвам. — И никой не е пострадал. Тогава може да бъде простено.

— И не е нужно да го изповядвам?

Сещам се за епископ Аскю, който каза на младия крал да не ляга със съпругата си през първата седмица на брака, от страх, че двамата млади ще се провинят в греха на похотта.

— Не е нужно да изповядвате нищо, което сте направили, за да заченете това дете. Трябвало е да бъде направено, и е било акт на любов, а мъжете не разбират такива неща. Свещениците пък — най-малко от всички.

Тя въздъхва леко.

— Добре. И недей да мислиш повече за това.

Махвам с ръка, сякаш спускам воал над лицето си:

— Няма да мисля. Нямам нито една мисъл в главата.

Тя се засмива.

— Знам, че не можеш да се възпреш да мислиш, зная това. И знам, че понякога имаш Зрението. Но не се опитвай да прозреш за това бебе, ще ми обещаеш ли, че няма да се опитваш да прозреш нищо за него? И мисли за него като за диво цвете, което расте и е красиво, но никой не знае как е било засадено, нито как е попаднало там.

— Той е синът на Маргьорит, Маргаритката — казвам. — Той може да бъде цветето, при чийто вид ликуваме през пролетта; чието поникване означава пролет.

— Да — казва тя. — Диво цвете, което идва незнайно откъде.