Повелителка на реките

Плимът Есента на 1450-1451 г.

Цяла година живеем между Графтън, Лондон и Плимът. Една дълга година, в която се борим с гражданите на Плимът, опитвайки се да ги убедим да подслонят и екипират един предназначен за нашествие флот. Една цяла година, докато съпругът ми събере флот от частните кораби на различни търговци и на малцината велики лордове, които притежават собствени плавателни съдове. Към средата на зимата, месеци след времето, когато трябваше да отплаваме, той вече разполага с повече от осемдесет плавателни съда, пристанали на кейовете в Плимът, Дартмът, Кингсбридж, и повече от три хиляди мъже, подслонени по ханове и стаи, къщи и ферми, из цял Девън и Корнуол: в очакване.

Това е единственото, което правим: от есента, през цялата зима, до пролетта — чакаме. Първо чакаме войниците, чиито господари са им обещали да потеглят към Плимът, готови за отплаване. Ричард отива да ги посрещне и ги довежда, намира им квартири, намира им храна, обещава им надници. После чакаме да пристигнат реквизираните кораби; Ричард обикаля цялата западна част на страната, изкупува малки платноходи в родните им пристанища и настоява по-крупните търговци да дадат своя принос. После чакаме да пристигнат запасите; Ричард пътува до Съмърсет, дори до Дорсет, за да купи зърно, после чакаме лордовете, които ще потеглят с нас, да приключат с коледното веселие и да дойдат в Плимът, след това чакаме кралската заповед най-сетне да отплаваме, сетне чакаме пролетните северни ветрове да затихнат, и през цялото това време чакаме кораба, който ще докара парите от Лондон, за да можем да платим на пристанищните търговци, на собствениците на корабите, на моряците, на самите войници. Вечно чакаме: а парите никога не идват, когато трябва.

Понякога идват със закъснение, затова Ричард и аз трябва да пращаме искания до Графтън и до приятелите ни в двора да ни заемат пари, за да можем поне да нахраним войниците, преди да са почнали да нахлуват във фермите около пристанището и да мародерстват, за да се нахранят. Понякога парите идват; но това са толкова малки суми, че можем да платим само най-належащите дългове и да предложим на войниците не повече от четвърт от заплащането им. Понякога заплащането пристига под формата на пръчици, по които с резки са отбелязани сумите, ние ги носим в кралските митници, а там казват, със съжаление: „Да, редовни са, милорд; признавам правото ви да получите заплащане. Но нямам пари, с които да ви платя. Елате пак другия месец.“ Понякога те са обещани, а изобщо не идват. Гледам Ричард, който обикаля градчетата на Девън, опитвайки се да успокои местните земевладелци, които са разярени, че тази гладна орда е разквартирувана в земите им. Гледам го как преследва скитащи банди, съставени от мъжете, които трябваше да бъдат негова армия, а се превръщат в грабители. Гледам как Ричард умолява собствениците на кораби да държат плавателните си съдове в готовност за потегляне, в случай, че заповедта за потегляне пристигне утре, на следващия ден, или на по-следващия. Следя изражението му, когато от Франция пристига новината, че френският крал е нападнал Бержерак и Базас и ги е превзел. През пролетта научаваме, че войските на французите настъпват към английските земи от двете страни на Жиронда, обсаждат Фронзак на река Дордона, а жителите на града чакат зад яките му стени, заричайки се, че няма да се предадат, сигурни, че нашата армия идва да ги освободи. Нашата армия е на кея, където корабите продължават да се поклащат, когато научаваме, че Фронзак се е предал. Английските заселници зоват за помощ, кълнат се, че ще се борят, че ще устоят, че са англичани и се смятат за англичани по рождение и възпитание, залагат живота си на вярата си в нас, убедени са, че техните сънародници ще им дойдат на помощ. Виждам как Ричард се опитва да задържи армията си сплотена, как се опитва да запази флота си, изпращайки вест след вест до Лондон, умолявайки двора да му изпрати заповедта за отплаване. Не идва нищо.

Ричард вече казва, че когато получи заповедта за отплаване, ще ме остави тук: не смее да ме отведе в Бордо, защото градът може да бъде обсаден. Вървя по защитната стена на пристанището, гледам на юг, към земите на Франция, в които се разпореждаше първият ми съпруг, и ми се иска и двамата да бяхме в безопасност у дома в Графтън. Пиша лично на кралицата: съобщавам ѝ, че сме готови да се притечем на помощ на Гаскония, но не можем да направим нищо без пари, с които да плащаме на войниците, и че докато бездействат във фермите и селата, те се оплакват от начина, по който се отнасяме към тях ние, техните господари, а работещите мъже и жени от Девън виждат колко зле са третирани войниците и моряците, и казват, че това е кралство, в което човек не получава отплата, задето изпълнява дълга си. Мълвят, че мъжете от Кент са имали право — че този крал не може да задържи собствените си земи тук или в чужбина, че има лоши съветници. Шушукат, че едно от исканията на Джак Кейд е било Ричард, херцогът на Йорк, да участва в кралския съвет, и че Джак Кейд е бил прав, и е загинал заради убежденията си. Говорят дори — макар че аз никога не ѝ го казвам — че тя е французойка, прахосваща парите, предназначени за армията, така че собствената ѝ страна да може да заграби Гаскония, а Англия да остане без никакви владения във Франция. Умолявам я да каже на съпруга си да изпрати заповедта за отплаването на флота си.

Не идва нищо.

През юли научаваме, че Бордо е паднал в ръцете на французите. През септември започват да пристигат първите дрипави бежанци от Байон, които казват, че цялото херцогство Гаскония е завладяно от французите, докато експедицията за спасяването им, командвана от злощастния ми съпруг, чакаше в пристанището на Плимът, изяждаше запасите си и очакваше заповеди.

Живеем в малка къща с изглед към пристанището, през цялата тази дълга година. Ричард използва стаята на първия етаж за свой щаб. Качвам се по тесните стълби и го откривам до прозореца с малки стъкла, загледан навън към синьото море, над което повява хладен вятър в посока към бреговете на Франция: добро време за отплаване, но целият му флот е все така закотвен на кея.

— Свършено е — казва ми той направо, когато заставам тихо зад него. Слагам ръка на рамото му; не мога да кажа нищо, за да го утеша в този миг, този миг на срам и провал. — Всичко свърши, а аз не направих нищо. Аз съм сенешал на едно нищо. Ти беше съпруга първо на Джон, херцог Бедфорд, могъщ лорд, регент на цяла Франция, а после — на сенешала на нищото.

— Ти направи всичко, което ти наредиха — казвам меко. — Удържа целостта на флота и армията, беше готов да отплаваш. Ако бяха изпратили парите и заповедта, щеше да заминеш. Ако бяха изпратили дори само заповедта, щеше да заминеш без парите, с които да платиш на войниците. Знам това. Всички го знаят. Щеше да се биеш и без заплащане, а войниците щяха да те последват. Не се съмнявам, че щеше да спасиш Гаскония. Трябваше да чакаш заповеди, това беше всичко. Вината не е твоя.

— О — изсмива се той горчиво. — Затова пък сега имам заповеди.

Чакам, със свито сърце.

— Трябва да поведа своите хора, за да защитя Кале.

— Кале? — заеквам. — Но нима кралят на Франция не е в Бордо?

— Смятат, че Бургундският херцог събира войска да атакува Кале.

— Моят родственик.

— Знам; съжалявам, Жакета.

— Кой ще те придружи?

— Кралят е назначил Едмънд Боуфорт, херцог Съмърсет, за свой наместник в Кале. Трябва да замина и да го подкрепя със своя войска веднага щом разпусна армията оттук.

— Едмънд Боуфорт, херцог Съмърсет? — повтарям невярващо. Това е човекът, по чиято вина изгубихме Нормандия. Защо биха му поверили Кале, освен ако не заради непоколебимата вяра на краля в неговия сродник и незаслужената привързаност на кралицата?

— Дай Боже поражението да го е научило как да бъде войник — казва мрачно съпругът ми.

Облягам буза на рамото му.

— Поне можеш да спасиш Кале за англичаните — казвам. — Ще те обявят за герой, ако успееш да задържиш крепостта и града.

— Мой командир ще бъде човекът, който предаде Нормандия — казва той мрачно. — Ще служа на човек, когото Ричард, херцогът на Йорк, обяви за предател. Ако не ни изпратят войници и пари, не знам дали ще можем да удържим.