Повелителка на реките

Сейнт Олбънс Пролетта на 1461 г.

Налага се да чакаме цял ден. Когато се стъмва, един човек от свитата на кралицата се връща на кон при нас и казва, че градът е превзет, Сейнт Олбънс е наш, и ужасният позор от по-раншното ни поражение там е заличен. Принцът захвърля щита и изтичва за меча си, а кралицата съобщава на свитата си, че можем да продължим. Докато яздим на юг, заобиколени от стражи с извадени саби, чуваме шума от битката, накъсани залпове от топове, които стрелят с мокър барут. Започва да вали сняг — студени мокри снежинки, които се топят по раменете и главите ни. От време на време виждаме мъже, бягащи от битката, задаващи се по пътя към нас, но когато зърват нашия отряд с извадени саби, прескачат някоя порта и влизат в някоя нива, или се шмугват в къпинака и изчезват. Не можем да разберем дали са войници на Уорик или наши.

Спираме извън града и кралицата изпраща двама съгледвачи напред. Когато се връщат, те ликуват.

— Уорик събра войниците си на Ноумансланд Комън и откри стрелба по нашите редици. Но после сър Хенри Лъвлейс изведе войниците си от армията на Уорик, като остави пролука в неговата позиция, и нашата конница връхлетя право в нея.

Кралицата свива ръката си в юмрук и я притиска към гърлото си:

— И?

— Направихме пробив! — изкрещява мъжът.

— Ура! — провиква се принцът. — Ура!

— Разбили сме Уорик?

— Той даде сигнал за отстъпление, побягна като попарена котка. Войниците му бягат или се предават. Спечелихме, ваша светлост. Спечелихме!

Кралицата се смее и плаче едновременно, принцът е извън себе си. Той измъква малката си сабя и я завърта около главата си.

— А кралят? — пита тя. — Моят съпруг, кралят?

— Лорд Уорик го доведе до битката, но изостави него и целия обоз, когато побягна. Той е тук, ваша светлост.

Внезапно тя сякаш се стъписва. Разделени са от седем месеца, и през всеки ден, откакто са разделени, тя е била на път, в поход или в укритие, живяла е като разбойник, като крадец; докато през цялото това време той живя в покоите ѝ в двореца Уестминстър, или се молеше в някой манастир, слаб като момиче. Разбира се, тя се страхува, че той пак е изгубил разсъдъка си. Разбира се, опасява се, че той няма да я познае.

— Заведете ме при него. — Хвърля поглед назад към мен. — Ела с мен, Жакета. Искам да яздиш с мен.

Докато яздим по пътя, ранените и победените войници се отдръпват, със сведени глави, вдигнали ръце, опасявайки се, че някой ще ги удари. Докато приближаваме към града, виждаме мъртъвците, които лежат в полята. На главната улица опитните стрелци на Уорик са паднали сред лъковете си, с глави, разцепени от бойни брадви, с кореми, разпорени с мечове. Кралицата продължава да язди напред, сляпа за ужаса на всичко това, а принцът язди до нея, сияещ от победата ни, вдигнал високо пред себе си малката си сабя.

Направили са лагер за кралицата далече от ужасите на града. Кралското знаме се развява над палатката ѝ, вътре гори мангал, постлани са килими, за да я предпазят от калта. Влизаме в голямата шатра, която служи за нейна приемна, една малка палатка отзад ще бъде нейна спалня. Тя се настанява на стола си. Заставам до нея, принцът е между двете ни. За първи път от дни тя изглежда несигурна. Хвърля поглед към мен.

— Не зная в какво състояние ще бъде той — е всичко, което казва. Слага ръка върху рамото на принца. — Изведи го, ако баща му не е добре — казва ми тихо. — Не искам да вижда…

Платнището на входа се отваря и въвеждат вътре краля. Той е топло облечен, с дълга роба, ботуши за езда и дебела наметка на раменете, с качулка, нахлузена на главата му. Разпознавам застаналите зад него на входа, лорд Бонвил и сър Томас Кириъл, мъже, които служеха с първия ми съпруг във Франция, предани мъже, добри хора, които се присъединиха към каузата на Йорк още в първите дни и са били с краля по време на цялата битка, за да го пазят.

— О — казва неясно кралят, като обхваща с поглед кралицата и сина си. — А… Маргарет.

През тялото ѝ преминава тръпка, когато вижда, когато всички виждаме, че той отново не е добре. Почти не може да си спомни името ѝ, усмихва се разсеяно на принца, който коленичи пред баща си за благословия. Хенри неуверено полага длан върху главата на малкото момче.

— А… — казва той. Този път изобщо не успява да намери името в размътения си ум. — А… да.

Принцът се изправя. Поглежда баща си.

— Това са сър Томас и лорд Бонвил — казва кралят на съпругата си. — Бяха много добри… много добри.

— Как? — изсъсква тя.

— Постоянно ме развеселяваха — казва той с усмивка. — Докато всичко това продължаваше, знаеш. Докато траеше шумът. Играхме на топчета. Аз спечелих. Беше ми приятно, че можех да играя, докато продължаваше шумът.

Кралицата поглежда покрай него към лорд Бонвил. Той застава на едно коляно и казва тихо:

— Ваша светлост, той е много отпаднал. Понякога не знае кой е. Останахме с него, за да му попречим да се залута нанякъде и да пострада. Обърква се и се губи, ако не го държим под око. А после се изплашва.

Тя скача на крака.

— Как се осмелявате? Това е кралят на Англия! — казва тя. — Той е съвсем добре.

Изразът на лицето ѝ принуждава Бонвил да замлъкне, но сър Томас Кириъл почти не я чува: наблюдава краля. Пристъпва напред да подкрепи Хенри, който се олюлява и дава вид, че всеки миг може да падне. Отвежда краля до освободения стол на кралицата и го настанява.

— Не, страхувам се, че не е добре — казва той тихо, като помага на Хенри да седне. — Напълно объркан е, ваша светлост. Далече е от всички ни, Бог да го благослови.

Кралицата се извърта към сина си с побеляло от ярост лице.

— Тези лордове задържаха вашия баща, краля, в плен — казва тя безцеремонно. — От каква смърт бихте искали да умрат?

— Смърт? — Бонвил вдига поглед, потресен.

Сър Томас, който още държи ръката на краля в успокояващ жест, казва:

— Ваша светлост! Ние го опазихме невредим. Обещаха ни да можем да си тръгнем безпрепятствено. Той самият ни даде дума!

— От каква смърт бихте предпочели да умрат тези бунтовници? — повтаря тя, като се взира в сина си. — Тези мъже, които държаха баща ви в плен, а сега се осмеляват да твърдят, че е болен?

Малкото момче слага ръка върху ръкохватката на сабята си, сякаш би искало да ги убие лично.

— Ако бяха мъже от обикновен произход, щях да ги изпратя на бесилката — казва той с пискливото си детско гласче, като изрича красиво всяка дума, както го е учил възпитателят му. — Но тъй като са лордове и перове на кралството, казвам, че трябва да бъдат обезглавени.

Кралицата кимва на стражите си:

— Направете така, както казва принцът.

— Ваша светлост!

Сър Томас не повишава тон, за да не изплаши краля, който се е вкопчил в ръката му.

— Не си отивайте, сър Томас — казва кралят. — Не ме оставяйте тук с… — хвърля поглед към кралицата, но отново не успява да открие името ѝ в объркания си ум. — Можем да играем пак — казва, сякаш за да изкуши приятеля си да остане с него. — Вие обичате да играете.

— Ваша светлост. — Сър Томас държи ръката му и нежно поставя върху нея другата си ръка, сключвайки пръстите му в топла хватка. — Трябва да кажете на нейна светлост кралицата, че се грижех за вас. Казахте, че трябва да останем с вас, и че ще бъдем в безопасност. Дадохте ни думата си! Помните ли? Не позволявайте на кралицата да ни обезглави.

Кралят изглежда объркан.

— Така ли? — пита той. — О, да, направих го. Обещах им, че ще бъдат в безопасност. Ъъ… Маргарет, няма да сториш зло на тези хора, нали?

Изражението ѝ е ледено.

— Ни най-малко — казва му тя. — Нямате никаква причина да се тревожите. — А на стража казва: — Изведете ги.

Прошепвам настойчиво:

— Маргарет — той им е дал дума.

— Трима глупаци заедно — изсъсква тя. Кимва отново на стражите: — Изведете ги.

Настанени сме в пристройката за спане на абатството в Сейнт Олбънс, с изглед към замръзналата овощна градина. Боевете са се водили по улиците около абатството и много от ранените идват в залата на катедралния съвет и в хамбарите, където монахините се грижат за тях, а монасите ги изнасят да бъдат погребани, когато умрат. Успяла съм да намеря вана за Ричард, и той се къпе, поливайки се с кани вода. Ранен е в дясната ръка, с която държи меча, а аз съм промила раната с отвара от мащерка, донесена от къщи, и съм я превързала здраво. Антъни, слава Богу, е невредим.

— Къде е Джон? — питам. — С конницата ли е?

Ричард е с гръб към мен, докато излиза от ваната, и от него капе вода по целия под. Не мога да видя лицето му.

— Не.

— Къде е?

Мълчанието му ме кара да застана нащрек.

— Ричард, ранен ли е? Ричард? Тук в абатството ли е?

— Не.

Сега вече се изплашвам.

— Къде е той? Нали не е ранен? Трябва да отида при него. Трябва да пратя вест на Елизабет, обещах ѝ, че ще го направя.

Ричард завързва кърпа около кръста си, като се присвива леко от болка. Сяда до малкия огън.

— Съжалявам, Жакета. Мъртъв е.

— Мъртъв ли? — изричам глупаво.

— Да.

— Джон? — повтарям.

Той кимва.

— Но нали конницата е пробила позицията на Уорик, те са спечелили битката за нас. Конницата е спечелила битката.

— Джон беше начело. Пронизаха го с копие в корема. Мъртъв е.

Отпускам се на ниското столче.

— Това ще сломи сърцето на Елизабет — казвам. — Мили Боже. Той беше само едно момче. А ти си се измъквал невредим толкова много пъти.

— Това е късмет — казва Ричард. — Той нямаше късмет, това е всичко. Нямаше късмет, Бог да прости душата му. Ти беше ли видяла това?

— Така и не можах да видя бъдеще за тях — казвам с горчивина. — Но не казах нищо и я оставих да се омъжи за него, макар че не можах да видя нищо пред тях двамата. Но това беше добър брак, а аз исках тя да бъде добре омъжена и богата. Трябваше да я предупредя, трябваше да предупредя него. Понякога имам Зрението; но със същия успех бих могла и да съм сляпа.

Той се навежда напред и взема ръката ми.

— Това е просто съдба — казва. — Съдбата е жестока богиня. Ще пишеш ли на Елизабет? Мога да изпратя вестоносец.

— Ще отида при нея — казвам. — Не мога да понеса тя да научи за това от друг освен от мен. Ще отида и сама ще ѝ кажа.

Тръгвам от Сейнт Олбънс призори и яздя през нивите. Една нощ преспивам в едно абатство, и още една — в някакъв хан. Пътуването е изнурително, но сивите небеса и калните пътища са в тон с настроението ми. Аз съм част от победоносна армия, триумфираща с победата си, но никога преди не съм се чувствала толкова победена. Мисля си за двамата лордове на колене пред Маргарет, и за враждебността, изписала се по лицето ѝ. Мисля си за сина ѝ, нашият малък принц, и момчешкото му пискливо гласче, когато нареди двама достойни мъже да бъдат убити. Яздя напосоки, почти без да виждам пътя. Съзнавам, че губя вярата си.

Нужни са ми два дни да стигна до селцето Гроуби, и когато влизам през големите порти на Гроуби Хол, ми се приисква да не съм там. Самата Елизабет отваря вратата, и щом ме вижда, разбира защо съм дошла.

— Ранен ли е? — пита тя, но виждам — тя знае, че е мъртъв. — Да ме вземеш ли дойде?

— Не, съжалявам, Елизабет.

— Не е ранен?

— Мъртъв е.

Очаквах, че ще припадне, но тя поема удара, а после изопва тяло и застава много изправена.

— И отново ли загубихме? — пита нетърпеливо, сякаш за нея победа или загуба нямат значение.

Слизам от коня си и хвърлям поводите на един коняр.

— Дайте му храна и вода и го разтрийте — казвам. — Трябва да тръгна отново вдругиден. — На Елизабет казвам: — Не, скъпа. Спечелихме. Твоят съпруг водеше нападението, което разкъса позицията на Уорик. Беше много смел.

Тя ме поглежда. Скръбта е направила сивите ѝ очи безизразни.

— Смел? Нима мислиш, че си е струвало? Тази победа в тази малка битка, поредната битка, поредната дребна победа в замяна на живота му?

— Не — казвам искрено. — Защото ще има нова битка, и баща ти и Антъни ще трябва отново да се сражават. Ще продължава отново и отново.

Тя кимва:

— Ще дойдеш ли да кажеш на майка му?

Прекрачвам прага, влизам в топлите сенки на Гроуби Хол с мисълта, че ще трябва да извърша най-лошото, най-ужасното нещо, което една жена може да причини на друга: да ѝ каже, че синът ѝ е мъртъв.

Когато се връщам в Сейнт Олбънс, откривам, че по-голямата част от града е пуста, магазините — изтърбушени, а вратите и прозорците на къщите — залостени. Жителите на града са ужасени от армията на кралицата, която е оплячкосала всички ценни вещи и е отмъкнала всичката храна от земите на десет мили около града.

— Слава Богу, че се върна — казва ми Ричард, като ми помага да сляза от коня си в предния двор на абатството. — Това е все едно да командваш вражеска войска. Монасите напуснаха абатството, жителите избягаха от града. А кметът на Лондон изпрати да те повикат.

— Мен ли?

— Иска вие с херцогинята на Бъкингам да се срещнете с него и да се споразумеете дали кралят и кралицата могат да влязат в Лондон.

Поглеждам го вцепенено:

— Ричард, Лондон трябва да пусне краля и кралицата на Англия да влязат.

— Гражданите не желаят — казва той рязко. — Научили са какво е положението тук. Търговците не желаят да виждат тази армия където и да е в близост до складовете, дюкяните и дъщерите си, ако е възможно да го избегнат. Съвсем просто е. Това, което трябва да направиш, е да видиш дали можеш да се споразумееш с тях да пуснат краля и кралицата в двореца Уестминстър със свитата им, а армията да настанят извън стените и да я нахранят.

— Защо аз? Защо не управителят на домакинството на кралицата? Или изповедникът на краля?

Усмивката му е горчива.

— Всъщност това е чест за теб. Лондончани нямат доверие никому. На никой от нейната армия или от съветниците на краля. Имат доверие на теб, защото си спомнят хубавата херцогиня, която влезе в Лондон преди толкова много време. Помнят те в Тауър, когато Джак Кейд нахлу в града. Помнят те в Сандуич, когато Уорик те плени. Мислят, че могат да ти се доверят. И там ще можеш да се срещнеш с херцогинята на Бъкингам.

Той обгръща талията ми с ръка и приближава уста до ухото ми.

— Можеш ли да направиш това, Жакета? Ако не можеш, само кажи и се връщаме в Графтън.

Облягам се на него за миг.

— Втръсна ми от това — казвам тихо. — Втръсна ми от битки, втръсна ми от смърт, и не мисля, че на кралицата може да бъде поверен тронът на Англия. Не знам какво да правя. Мислих за това през целия път до Гроуби и отново по целия път на връщане, и не знам какво мисля, нито кому да служа. Не мога да прозра бъдещето и не мога дори да кажа какво трябва да направим утре.

Лицето му е мрачно.

— Това е моята династия — казва той простичко. — Баща ми служеше на рода Ланкастър, и аз ще трябва да сторя същото. Синът ми следва моя пример. Но това е тежко за теб, любов моя. Ако искаш да си отидеш у дома, трябва да си отидеш. Кралицата ще трябва да те освободи. Ако Лондон залоства портите си пред нея, тя сама е виновна за това.

— Наистина ли ще заключат портите, за да не я пуснат в собствения ѝ град?

Той кимва.

— Тя не е обичана, а войската ѝ ги ужасява.

— Не поискаха ли някой друг да говори от нейно име?

Той се усмихва криво.

— Само хубавата херцогиня ще свърши работа.

— Тогава трябва да го направя — решавам неохотно. — Лондон трябва да приеме краля и кралицата на Англия. Какво ще стане със страната, ако затворят портите пред собствения си крал? Спечелихме битката, тя е кралица на Англия, трябва да можем да влезем в Лондон.

— Можеш ли да отидеш сега? — пита той. — Защото предполагам, че Уорик се е срещнал със своя приятел Едуард Марч, и че сигурно идват към нас. Трябва веднага да въведем краля и кралицата в Тауър и във владение на града. Тогава ще могат да преговарят или да се сражават. Но трябва да удържим кралството.

Поглеждам към двора на конюшнята, където кавалерийските коне клюмат с глави над яслите. Един от тях трябва да е конят на Джон Грей, без своя ездач, сега и завинаги.

— Мога да отида сега — казвам.

Той кимва. Довеждат ми отпочинал кон, Ричард ми помага да се кача на седлото. Вратата на абатството зад нас се отваря и кралицата излиза.

— Знаех, че ще отидеш заради мен — казва ми тя с най-сладката си усмивка. — Съгласи се на всичко заради мен. Трябва да влезем в Лондон, преди Едуард да стигне там.

— Ще направя каквото мога — казвам. — Как е негова светлост днес?

Тя кимва към абатството.

— Моли се — казва. — Ако войните се печелеха чрез молитви, щяхме да сме спечелили сто пъти. И виж дали можеш да ги накараш да ни изпратят някаква храна. Не мога да издържам една армия чрез грабежи. — Тя поглежда Ричард: — Издадох заповеди, но офицерите не могат да командват войниците.

— И сам дяволът от ада не може да ги командва — казва Ричард мрачно. Слага ръка на коляното ми и ме поглежда. Ще те чакам — обещава. — Антъни ще води стражата ти. Ще бъдеш в безопасност.

Хвърлям поглед към Антъни, който се качва на седлото. Той усмихнато ми отдава чест.

— Хайде тогава — казвам. Антъни изкрещява някаква заповед на стражите ни, и ние потегляме от вътрешния двор на абатството, на юг надолу по пътя към Лондон.

Срещаме се с Ан, херцогинята на Бъкингам, и малката ѝ свита, на няколко мили от Сити. Усмихвам се на херцогинята, а тя ми кимва — леко тръсване на глава, което ми показва, че ѝ е трудно да повярва, че молим да позволят на кралското семейство да влезе в своя град. Тя е изгубила един син в тази война, набразденото ѝ от бръчки лице е изнурено. Тя тръгва начело към Бишъпсгейт, където кметът и градските съветници излизат да ни посрещнат. Те не искат да ни допуснат да влезем, не ни пускат дори да прекрачим прага. Херцогинята седи изправена на коня си, с лице като буреносен облак, но аз слизам и кметът ми целува ръка, а градските съветници свалят шапки и свеждат глави, докато аз им се усмихвам. Зад тях виждам лондонските търговци и първенците на града: това са мъжете, които трябва да убедя.

Казвам им, че кралят и кралицата, кралското семейство на Англия със своя син, принца, искат да влязат в собствения си дом, в собствения си град. Нима тези мъже ще откажат на собствения си миропомазан крал правото да седи на собствения си престол или да спи в собственото си легло?

Виждам ги как си шушукат. Чувството за владение над един имот е силен аргумент за тези мъже, които са се трудили така усърдно да се сдобият с красивите си къщи. Нима на принца ще бъде отказано правото да се разхожда в бащината си градина?

— Родният му баща се отрече от него! — провиква се някой отзад. — Крал Хенри не е спал в собственото си легло, нито е седял в собствения си престол, откакто предаде всичко на Йоркския херцог! А кралицата си плю на петите. Те предадоха двореца си, не ние. Сами са си виновни, че не са си у дома.

Заговарям отново, като се обръщам към кмета, но говоря достатъчно ясно, за да могат да ме чуят отвъд каменната арка на портата, на улиците оттатък. Казвам, че жените от града сигурно разбират, че кралицата трябва да бъде допусната да отгледа принца в собствения си дворец; една жена има право на собствен дом. Че кралят трябва да бъде господар в собствения си дом.

При споменаването на краля някой се изсмива и подвиква пиперлива шега от рода на това, че кралят никога не е бил господар в собствения си дом, а вероятно — не е бил господар и в собственото си ложе. Виждам, че месеците управление на Йорк са оставили у тях убеждението, че кралят е немощен, че е негоден да управлява, както казваха лордовете на Йорк.

— Готов съм да изпратя на армията на кралицата нужната храна — казва ми тихо кметът на Лондон. — Моля, уверете нейна светлост в това. Бях подготвил каруците за тръгване, но гражданите ме спряха. Много се страхуват от шотландците в нейната армия. Онова, което научаваме, е ужасяващо. Накратко, те отказват да ги пуснат да влязат, а на мен не позволяват да изпратя припаси.

— Хората напускат града — казва ми един градски съветник, като излиза напред. — Затварят къщите си и заминават за Франция, а тя е едва в Сейнт Олбънс. Никой няма да остане в Лондон, ако тя се приближи още. Херцогинята на Йорк изпрати момчетата си Джордж и Ричард във Фландрия, за да ги опази, същата херцогиня, която ѝ се предаде веднъж преди! Сега се кълне, че няма да го направи отново. Никой ѝ няма доверие, всички се боят от армията ѝ.

— Няма от какво да се боят — настоявам. — Нека ви направя едно предложение. Какво ще кажете, ако кралицата се съгласи да остави армията извън града? Тогава можете да пуснете кралското семейство да влезе, заедно със свитата му. Кралят и кралицата трябва да бъдат на сигурно място в Тауър. Не можете да им откажете това.

Той се обръща към старшите съветници и те се съвещават шепнешком.

— Моля за това от името на краля на Англия — казвам. — Всички вие сте дали клетва да му бъдете верни. Сега той моли да го допуснете в неговия град.

— Ако кралят приеме да гарантира безопасността ни — обръща се кметът към мен — ще приемем краля и кралското семейство и тяхното домакинство. Но не и шотландците. А кралят и кралицата трябва да обещаят, че шотландците ще останат извън стените на града и че градът няма да бъде претършуван и опустошен. Четирима от нас ще ви придружат, за да кажат това на кралицата.

Антъни, който е стоял зад мен, сковано неподвижен като всеки командир, безмълвен, докато аз си върша работата, присвива ръце в шепи, за да улови стъпалото ми, и ми помага да се кача на седлото. Държи коня ми, докато кметът се приближава, за да размени с мен няколко тихи думи. Навеждам се да го чуя.

— Спря ли да плаче бедният крал? — пита той. — Когато живееше тук под опеката на Йоркския херцог, плачеше през цялото време. Отиде в Уестминстърското абатство и сам отмери място за гробницата си. Казват, че никога не се усмихвал, а плачел през цялото време като тъжно дете.

— Той е щастлив с кралицата и със сина си — казвам въздържано, като прикривам смущението си при тези негови думи. — Вече е силен и издава заповеди. — Не казвам, че заповедта беше да се сложи край на плячкосването на абатството и на градчето Сейнт Олбънс, и че изобщо нямаше резултат.

— Благодаря ви, че дойдохте тук днес, ваша светлост — казва той, като отстъпва назад.

— Бог да благослови хубавата херцогиня! — провиква се някой от тълпата.

Усмихвам се и вдигам ръка.

— Спомням си, когато бяхте най-красивата жена в Англия — казва една жена от сенките под портата.

Свивам рамене.

— Всъщност, мисля, че сега такава е дъщеря ми — казвам.

— Е, Бог да благослови хубавото ѝ лице, доведете я в Лондон, за да можем всички да я видим — шегува се някой.

Антъни се мята на седлото и дава заповед, четиримата градски съветници се подреждат зад мен и херцогинята на Бъкингам, и заедно се отправяме на север да съобщим на кралицата, че гражданите ще ги пуснат да влязат, но никога няма да приемат нейната армия.

Намираме кралицата заедно с кралското домакинство, вече напреднали до Барнет — само на единайсет мили северно от Лондон, опасно близо, както отбелязват придружаващите ни градски съветници. Тя е подбрала внимателно войската, която настъпва заедно с нея; най-ужасните грабители от севера са оставени на известно разстояние, в Дънстейбъл, където се забавляват, като опустошават града.

— Половината от тях просто дезертираха — казва ми Ричард мрачно, докато отиваме към залата за аудиенции на кралицата. — Не можеш да ги виниш. Не можехме да ги изхраним, а тя каза направо, че никога няма да им плати. Омръзна им да чакат да влязат в Лондон и си отидоха у дома. Бог да е на помощ на селата, които се намират на пътя им.

Кралицата нарежда градските съветници, херцогинята и аз да се върнем в Лондон и да настояваме за влизането на кралското семейство със свита от четиристотин души.

— Това е всичко! — казва ми раздразнено тя. — Със сигурност можеш да ги накараш да ме пуснат да вляза със свита, която Йоркският херцог би сметнал за нищожна!

Яздим начело на личната гвардия на краля и кралицата, и стигаме до Олдгейт, където отново ни посреща кметът.

— Ваша светлост, не мога да ви пусна да влезете — казва той, оглеждайки притеснено гвардията, строена в редици зад мен, с Ричард начело. — Бих го сторил, ако зависеше от мен, но гражданите на Лондон не желаят да допуснат войниците на кралицата по своите улици.

— Това не са северняците — изтъквам убедително. — Вижте, те носят ливреята на лордовете на Ланкастър, това са хора, които често са влизали в града. Вижте, те са командвани от съпруга ми, когото вие познавате добре. Можете да им се доверите, можете да имате доверие на кралицата, когато е дала дума. И са само четиристотин на брой.

Кметът поглежда надолу към калдъръма под краката си, нагоре към небето над нас, към мъжете зад мен, навсякъде, но не и към мен.

— Истината е — казва той най-сетне, — че гражданите не искат тук кралицата, нито краля, нито принца. Не искат никого от тях. Без значение дали са се заклели да влязат с мир, или не.

За миг ми е трудно да възразя. Аз също съм мислила, че не искам в живота си нито кралица, нито крал, нито принц. Но кой би дошъл на тяхно място?

— Тя е кралицата на Англия — казвам рязко.

— Тя ще ни донесе гибел — отвръща той горчиво. — А кралят е просто един блажен безумец. Що се отнася до принца, той въобще не е негов син. Съжалявам, лейди Ривърс, наистина съжалявам. Но не мога да отворя портите пред кралицата, нито пред който и да било от нейния двор.

Разнася се вик и тропот на тичащи крака, които наближават към портата. Войниците зад мен стисват оръжията си и чувам как Ричард нарежда: „Спокойно!“, докато Антъни бързо пристъпва да застане до мен, с ръка върху дръжката на меча си.

Един мъж изтичва до кмета и зашепва настойчиво в ухото му. Той се обръща гневно към мен, с пламнало от ярост лице.

— Знаехте ли за това?

Поклащам глава.

— Не. Каквото и да е то. Не знам нищо. Какво се е случило?

— Докато ние стоим тук и си говорим с вас, кралицата е изпратила войска да нахлуе в Уестминстър.

От тълпата се надига гневен рев.

— Задръжте редиците, спокойно! — крещи Ричард на нашите стражи. — Сгъстете се!

— Не знаех — казвам бързо на кмета. — Кълна се в честта си, че не знаех. Не бих ви предала така.

Той поклаща глава, загледан в мен, и казва:

— Тя е вероломна и опасна, и ние не я искаме вече. Използвала ви е, за да отклони вниманието и да се опита да превземе града със сила. Тя е вероломна. Кажете ѝ да си върви и да вземе със себе си и войниците си. Никога няма да я приемем. Накарайте я да се махне, херцогиньо, помогнете ни. Отървете се от нея. Спасете Лондон. Отведете кралицата от прага ни. — Той ми се покланя и се обръща рязко. — Херцогиньо, разчитаме на вас да ни избавите от вълчицата — изкрещява той, минавайки тичешком през голямата порта. Стоим в редици, докато стражите блъскат големите врати на Олдгейт и ги затварят, затръшват ги силно в лицата ни, а после чуваме как резетата се спускат с трясък.

Пътуваме на север. Изглежда, че макар да спечелихме последната битка, губим Англия. Зад нас Лондон разтваря широко портите си пред младия Едуард, най-големия син и наследник на Йоркския херцог, отвеждат го до престола и го провъзгласяват за крал на Англия.

— Това не означава нищо — казва кралицата, докато яздя редом с нея по пътя на север. — Не се тревожа от онова, което се е случило.

— Той е коронясан за крал — казва ми Ричард тихо същата нощ. — Това означава, че Лондон затвори врати пред нас, но прие него и го короняса за крал. Това означава много.

— Имам чувството, че съм я предала. Трябваше да успея да ги убедя да я пуснат да влезе.

— След като беше изпратила войниците си да нападнат Уестминстър? Ти имаше късмет, че ни помогна да се измъкнем, без да избухне бунт. Може да си предала нея, но спаси Лондон, Жакета. Никоя друга жена не би могла да го стори.