Повелителка на реките

Графтън, Нортхамптъншър Лятото на 1456 г.

Чакам Ричард да си дойде у дома при нас в Графтън, докато се наслаждавам на лятото с децата ни. Елизабет е в Гроуби с новороденото си бебе, а сестра ѝ Ан ѝ гостува. Настаних Антъни при лорд Скейлс, на служба като негов оръженосец, за да усвои порядките на един знатен дом, а по една случайност лорд Скейлс има дъщеря, единствена дъщеря, неговата наследница, Елизабет. Моята Мери вече е на тринайсет години, и трябва да се огледам за съпруг за нея; тя и сестра ѝ Жакета са настанени при херцогинята на Бъкингам, усвоявайки порядките на този дом. Синът ми Джон е у дома; той и Ричард залягат над науките с нов домашен учител, Марта ще се присъедини към тях в учебната стая тази година. Елинор и Лайънъл са още в детската стая, с двегодишната си сестра Маргарет и малкия си брат Едуард.

Не се налага да чакам дълго завръщането на съпруга си. Първо получавам съобщение, че Ричард е освободен от поста си в Кале, а после — веднага след вестоносеца — виждам как се вдига прах по пътя откъм Графтън, как облакът прах се приближава по алеята към къщата, вдигам Едуард от люлката и го притискам към себе си, като засенчвам очите си с ръка и поглеждам надолу по пътя. Искам, когато Ричард се приближи, яхнал коня си, да ме види тук, с новороденото в ръце, с нашата къща зад гърба ми, със земите ни, простиращи се надеждно около нас, и да разбере, че съм му останала вярна, отгледала съм децата му, опазила съм земите му, както ми е останал верен и той.

Виждам, струва ми се, че виждам цветовете на знамето му, а после вече съм сигурна, че това е неговият флаг, а сетне разбирам със сигурност, че мъжът върху едрия кон начело на отряда е той, и напълно забравям позата, в която исках да ме види, тиквам Едуард в ръцете на кърмачката му, повдигам полите си и затичвам надолу по терасата на къщата, надолу по стъпалата към пътя. И чувам Ричард да се провиква: „Хей! Моята херцогиня! Моята малка херцогиня!“, виждам го как спира коня си и скача от седлото, и след миг вече съм в обятията му, и той ме целува толкова силно, че се налага да го отблъсна, а после отново го притеглям към себе си, за да го прегърна, с лице, заровено в топлата му шия, а той обсипва с целувки косата ми, сякаш сме влюбени, които са били разделени цял живот.

— Любима — казва ми той, самият той останал без дъх. — Мина цяла вечност. Страхувах се, че напълно ще ме забравиш.

— Толкова ми липсваше — прошепвам.

Бузите ми са мокри от сълзи и той ги целува, като мълви:

— И ти ми липсваше. Мили Боже, понякога си мислех, че никога няма да стигна у дома.

— А освободиха ли те? Не трябва да се връщаш отново, нали?

— Освободен съм. Уорик ще постави в крепостта свои хора. Дай Боже да не видя онзи град никога повече. Беше ужасно, Жакета. Сякаш бях в клетка през цялото това дълго време. Околността извън града не е безопасна, херцогът на Бургундия извършва набези, а кралят на Франция отправя заплахи, постоянно бяхме нащрек, да не би хората на Йорк да нахлуят откъм Англия, а градът беше на ръба на разорението. Войниците се бунтуваха, и никой не може да ги вини, а което беше най-лошото — никога не бях сигурен как е най-добре да постъпя. Не можех да знам какво става в Англия. После пък не можех да получа вести от теб. Дори не знаех дали си се привдигнала благополучно от родилното ложе…

— Непрекъснато пишех — казвам. — Пишех постоянно, но предположих, че не получаваш писмата. А понякога не можех да намеря никой, който да занесе съобщение. Но ти изпратих плодове и буре осолено свинско.

Той поклаща глава.

— Не съм получил нищичко. Отчаяно копнеех за една мила дума от теб. А ти е трябвало да се справяш съвсем сама — при това с новородено бебе!

— Това е Едуард — казвам гордо и правя знак на дойката да се приближи и да подаде сина ни на неговия баща. Едуард отваря тъмносините си очи и поглежда сериозно баща си.

— Добре ли расте?

— О, да, и всички останали също.

Ричард оглежда другите си деца, които се изсипват от предната врата: момчетата свалят шапки, момичетата се затичват към него, и той коленичи пред тях, като разтваря широко ръце, за да могат всички да изтичат при него и да го прегърнат.

— Благодаря на Бог, че съм у дома — казва той със сълзи в очите. — Благодаря на Бог, че ме доведе благополучно у дома, при съпругата и децата ми.

Същата нощ в леглото, откривам, че се стеснявам, че се боя той да не забележи у мен някаква разлика — още една отминала година, и още едно раждане, което е накарало хълбоците ми да натежат, а талията ми — да наедрее, — но той е мил и нежен с мен, любящ, сякаш все още е моят оръженосец, а аз — младата херцогиня.

— Като свирене на лютня — казва той, а под шепота бълбука смях. — Винаги си спомняш как става, когато я вземеш отново в ръка. Умът може и да заблуждава; но тялото помни.

— А може ли на стара цигулка да се изсвирят добри тонове? — питам с престорена обида.

— Ако намериш човека, който е най-подходящ за теб, трябва да го запазиш — казва той тихо. — Още когато те видях за първи път, разбрах, че си жената, която ще искам през целия си живот. — После ме притиска към топлото си рамо и заспива, прегръщайки ме здраво.

Заспивам в обятията му като русалка, която се гмурва в дълбока вода, но през нощта нещо ме събужда. Отначало си помислям, че може да е някое от децата, затова с усилие се разсънвам и се измъквам изпод завивките, сядам отстрани на леглото и се заслушвам. Но в тихата ни къща не се чува звук, само скърцането на някоя от дъските на пода и подобният на въздишка полъх на вятъра през отворен прозорец. Къщата е спокойна, господарят ѝ най-сетне е благополучно у дома. Отивам в стаята пред нашата спалня, отварям прозореца и разтварям широко дървения капак. Лятното небе е тъмно, тъмносиньо, тъмно като копринена лента, а луната започва да наедрява, като кръгъл сребърен печат ниско над хоризонта и продължава да се спуска надолу. Но в небето на изток се вижда ярка светлина — ниско над земята, ярка пламтяща светлина, с форма на сабя, насочена към сърцето на Англия, насочена към централните графства, където знам, че Маргарет въоръжава своя замък и подготвя своята атака срещу фамилията Йорк. Взирам се в кометата, жълта на цвят, не бяла и бледа като луната, а златиста, като позлатена сабя, насочена към сърцето на моята страна. Не се съмнявам, че тя предвещава война и битки, и че Ричард ще бъде в предните редици, както винаги; а сега ще трябва да се тревожа и за други мъже: за съпруга на Елизабет, Джон, и за собствения ми син, Антъни, и всички други синове, които ще израснат в една разкъсвана от война страна. За миг си спомням дори малкия син на Йоркския херцог, когото видях с майка му през онзи ден в Уестминстър: младият Едуард, красиво момче; несъмнено баща му ще го отведе на война и неговият живот също ще бъде изложен на риск. Опашката на кометата е надвиснала в небето над всички ни, като меч, който всеки момент може да се стовари. Гледам дълго тази звезда, и си мисля, че би трябвало да я нарекат „Създателката на вдовици“; а после затварям капака на прозореца и се връщам в леглото си да спя.