Повелителка на реките

В поход Пролетта на 1461 г.

Движим се като малък отряд, със зет ми Джон, Ричард, Антъни и мен начело на нашите арендатори и слуги. Не можем да се движим с по-голяма бързина от тази на пешаците, а някои части от пътя са наводнени и докато отиваме все по̀ на север и по̀ на север, започва да вали сняг. Помислям си за знаците, които милорд Джон, херцогът на Бедфорд, искаше от мен да видя; спомням си едно видение за битка в сняг, която приключи кърваво, и се питам дали не яздим към нея.

Накрая, на третия ден, съгледвачът, когото Ричард е изпратил напред, се връща, яздейки в лек галоп, и съобщава, че всички хора от околността са залостили вратите и капаците на прозорците си, защото смятат, че армията на кралицата е на един ден път оттук. Ричард нарежда да спрем, и ние отиваме в един чифлик да помолим за постеля за нощта, и някой обор, където нашите хора могат да спят. Чифликът е пуст, заключили са вратата и са изоставили къщата. Предпочитат да се укрият сред хълмовете, отколкото да приветстват с „добре дошла“ законната кралица на Англия. Разбиваме вратата, влизаме и започваме да тършуваме за храна, запалваме огъня, и нареждаме на хората си да се настанят в обора и в двора и да не отмъкват нищо. Но всичко ценно вече е било отнесено и скрито. Който и да е живял тук, се е страхувал от кралицата като от среднощен крадец. Не са оставили нищо за кралицата и нейната армия, със сигурност никога не биха се сражавали за нея. Тя се е превърнала във враг на собствения си народ.

Призори на следващия ден разбираме защо. Разнася се мощно блъскане по предната врата, измъквам се от леглото и виждам, че през прозореца ме гледа яростно някакво дивашко лице, после в стаята нахлува някакъв мъж, зад който се вмъква друг, с нож в зъбите. Изпищявам: „Ричард!“, сграбчвам ножа си и се изправям срещу тях.

— Аз съм херцогинята на Бедфорд, приятелка на кралицата — изкрещявам.

Мъжът казва нещо в отговор: не мога да разбера нито дума.

— Аз съм от рода Ланкастър! — казвам отново. Опитвам на френски: — Je suis la duchesse de Bedford.22

— Приготви се да отстъпиш встрани — казва тихо Ричард зад мен. — Отскочи надясно, когато кажа… Сега!

Отскачам надясно, когато той се хвърля напред и мъжът се прегъва над меча му с ужасен гъргорещ звук. От устата му избликва струя кръв, той залита, с протегнати към мен ръце, докато пада на пода, стенейки ужасно. Ричард настъпва корема на мъжа с обутия си в ботуш крак и измъква меча си; бликва алена кръв и мъжът изкрещява от болка. Другарят му изчезва навън през прозореца, докато Ричард се навежда с камата си и бързо прерязва гърлото на мъжа, както би заклал прасе.

Настъпва тишина.

— Добре ли си? — пита Ричард, като избърсва меча и камата си в завесите на леглото.

Усещам как позивът за повръщане се надига в гърлото ми. Задавям се, затулвам устата си с ръка и хуквам към вратата.

— Повърни там — казва Ричард, като сочи към огнището. — Не бива да излизаш оттук, не знам дали къщата е безопасна.

Повръщам в огнището; смрадта от повърнатото се смесва с миризмата на гореща кръв, а Ричард ме потупва по гърба.

— Трябва да видя какво става навън. Заключи се вътре и залости капаците. Ще пратя човек да пази на вратата.

Изчезва, преди да мога да възразя. Отивам до прозореца да спусна капака. Навън в зимната тъмнина виждам две факли около обора, но не мога да различа дали са нашите хора или шотландците. Залоствам капаците. Сега стаята е непрогледно тъмна, но усещам мириса от кръвта на мъртвеца, която се процежда бавно от раните му, търся опипом леглото и заобикалям човека. Толкова се страхувам, че той ще се върне от ада, ще се пресегне и ще ме стисне за глезена, че едва успявам да се добера до вратата, а след това я залоствам, както заръча Ричард, и за свой ужас оставам заключена с пресния труп.

Отвън се разнасят викове и внезапен, ужасяващ рев на тръба, а после чувам Ричард пред вратата:

— Вече можеш да излезеш, кралицата пристига, отново са върнали мъжете в строя. Това очевидно са били нейни съгледвачи. Били са от нашите.

Ръцете ми се тресат, докато махам резето на вратата и я разтварям широко. Ричард държи факла и на потрепващата ѝ светлина лицето му е мрачно.

— Вземи си пелерината и ръкавиците — казва той. — Строяваме се.

Трябва да се върна в стаята, да мина покрай мъртвеца, за да си взема пелерината, която бях разстлала върху леглото, за да се стопля. Не го поглеждам, и го оставяме там, без изповед и последно причастие, мъртъв в локва от собствената си кръв, с прерязано гърло.

— Жакета! — възкликва кралицата.

— Маргарет. — Прегръщаме се, допрели топлите си бузи. Чувствам как енергията на радостта и оптимизма пулсира в крехкото ѝ тяло. Усещам парфюма в косата ѝ, а кожената ѝ яка гъделичка брадичката ми.

— Имах такива приключения! Такива пътувания — ти никога не би повярвала! Невредима ли си?

Чувствам как още треперя от шок заради касапницата в спалнята.

— Наложи се Ричард да убие един от вашите войници — казвам. — Той влезе през прозореца на спалнята ми.

Тя поклаща глава неодобрително, сякаш става дума за някакъв дребен проблем.

— О! Безнадеждни са! Не ги бива за нищо друго, освен да убиват хора. Но трябва да видиш нашия принц — казва тя. — Той е млад мъж, роден да бъде крал. Беше толкова смел. Трябваше да яздим до Уелс, а после да вземем кораб до Шотландия. Ограбиха ни и претърпяхме корабокрушение! Никога няма да повярваш.

— Маргарет, хората са ужасени от вашата армия.

— Да, знам. Страховити са. Ще видиш, имаме такива планове!

Тя сияе, тя е жена в силата си, най-после свободна да поеме властта си.

— На моя страна са лордовете на Съмърсет, Ексетър и Нортъмбърланд — казва тя. — Северна Англия е наша. Ще потеглим на юг и когато Уорик излезе да защитава Лондон, ще го смажем.

— Той ще може да настрои Лондон срещу вас — предупреждавам я. — А в провинцията са ужасени от вашата армия, съвсем не са готови да ви посрещнат с „добре дошла“.

Тя се разсмива на висок глас.

— Аз вдигнах шотландците и севера срещу него — казва. — Ще бъдат твърде изплашени дори за да вдигнат оръжие. Аз нахлувам като вълк в Англия, Жакета, с армия от вълци. Аз съм възможно най-високо върху колелото на съдбата, тази армия е непобедима, защото никой няма да се осмели да се изправи срещу нея на бойното поле. Хората бягат от нас още преди да сме се появили, превърнала съм се в лоша кралица за моя народ, бич за страната, и те ще съжаляват, че са вдигнали срещу мен меч или вила.

Яздим на юг с армията на кралицата: кралската свита е начело на напредващите войници, грабителството, плячкосването и ужасът ни следват отзад като разстилащ се шлейф, за който знаем, но не му обръщаме внимание. Някои от мъжете се отклоняват от главната колона, за да тършуват за храна, нахълтват в оборите, нападат магазини и изолирани малки ферми, изискват селата да им осигуряват храна; но има и други безумци, северняци, подобни на полудели викинги, които убиват заради самото убиване, ограбват църкви, изнасилват жени. Ние сеем ужас в Англия, връхлитаме като чума върху собствения си народ. Ричард и някои от лордовете се срамуват дълбоко и правят каквото могат, за да въдворят някакъв ред в армията, контролират собствените си наемници, настояват шотландците да вървят в строй. Но някои от другите лордове, самата кралица, и дори малкото ѝ момче, сякаш изпитват наслада да измъчват страната, която ги е отблъснала. Маргарет прилича на жена, освободена от задръжките на честта, свободна е да прави каквото ѝ харесва за пръв път в живота си, свободна е от съпруга си, свободна е от ограниченията на кралския двор, свободна е от задължаващите обноски на френска принцеса, свободна е, най-сетне, да бъде зла и коварна.

На втория ден от нашия поход, докато яздим начело на армията, виждаме самотен ездач, застанал край пътя, който явно чака да се приближим. Ричард кимва на Антъни и Джон и казва:

— Вървете да видите кой е. И внимавайте. Не ми се иска да се окаже, че е съгледвач, а Уорик е от другата страна на хълма.

Двете ми момчета се отправят в бавен галоп към мъжа, хванали поводите в левите си ръце; десните им ръце са протегнати напред, за да покажат, че не държат оръжие. Мъжът се отправя към тях в тръс, като прави същия жест. Спират, за да поговорят кратко, после и тримата се обръщат и поемат към нас.

Непознатият е изпоцапан от калта по пътя, козината на коня му е сплъстена от пот. Не е въоръжен, на хълбока му виси ножница, но е изгубил меча си.

— Вестоносец — казва Антъни, като кимва на кралицата, която е спряла коня си и чака. — Лоши новини, опасявам се, ваша светлост.

Тя чака безстрастно, както една кралица би трябвало да посреща лошите новини.

— Едуард Марч излезе от Уелс като слънце посред зима — казва мъжът. — Бях там. Джаспър Тюдор ме изпрати да ви предупредя да се пазите от слънцето в неговото великолепие.

— Не го е сторил — прекъсва го съпругът ми. — Джаспър Тюдор не е изпращал подобно съобщение никога в живота си. Кажи ни каквото са ти наредили да ни съобщиш, глупако, и не преувеличавай.

Смъмрен, мъжът се изправя на седлото.

— Тюдор ми поръча да кажа следното: че неговата армия е победена, а той се укрива. Сблъскахме се с войската на Йорк и загубихме. Сър Уилям Хърбърт поведе силите на Йорк срещу нас; Едуард Марч беше до него. Направиха пробив в позицията на уелсците и ни прегазиха, Джаспър ме изпрати при вас да ви предупредя. Беше потеглил да се присъедини към вас, когато Едуард ни препречи пътя.

Кралицата кимва.

— Джаспър Тюдор ще се присъедини ли към нас?

— Половината му войници са мъртви. Хората на Йорк са навсякъде. Съмнявам се, че ще се промъкне. Може вече да е мъртъв.

Тя си поема рязко дъх, но не казва нищо.

— Яви се видение — казва мъжът, като хвърля плахо поглед към Ричард.

— Кой друг го видя? — настоява той раздразнено. — Всички? Или само вие? Или просто си мислите, че сте го видели?

— Всички го видяха. Затова изгубихме. Всички го видяха.

— Няма значение — казва съпругът ми.

— Какво беше? — пита кралицата.

Съпругът ми въздъхва и подбелва очи.

— В небето, над Едуард, граф Марч, когато той издигна знамето си, се показа утринното слънце, а после се явиха три слънца. Три слънца в небето над него, едното заблестя върху него. Беше като чудо. Не знаехме какво означава; но видяхме, че е благословен. Не разбрахме нищо повече.

— Три слънца — повтаря кралицата. Обръща се към мен: — Какво означава това?

Извръщам се, сякаш тя може да види, отразени в очите ми, трите слънца, които видях, сияещи ослепително над водата на Темза. Тези три слънца са ми познати, тези три слънца съм видяла. Но не знаех какво означават, и все още не зная.

— Някои казаха, че благословената Троица се явила в чест на Едуард Марч. Но защо Отецът, Синът и Светият Дух биха благословили един бунтовник? Някои казаха, че това били той и двамата му живи братя, родени да се издигнат високо.

Кралицата ме поглежда. Поклащам глава и оставам безмълвна. Надявах се, че ще видя през кое годишно време ще се съвземе кралят, когато излязох в онази студена утрин и се взрях в отблясъка по водите на реката. Търсех с поглед въздигането на моя крал, но вместо това видях три слънца да се появяват от мъглата и да сияят ярко.

— Какво означава това? — Мъжът също пита мен, сякаш очаква да знам.

— Нищо — казва съпругът ми твърдо. — Означава, че слънцето е светело ярко и всички сте били заслепени от страха. — Обръща се отново към човека. — Не искам да знам за разни видения. Искам да чуя колко време изминават за един ден. Ако Едуард, начело на войската, която поведе на запад, тръгне обратно, придвижвайки се колкото може по-бързо, кога мислите, че ще стигнат до Лондон?

Мъжът се замисля: толкова е уморен, че не може да пресметне дните.

— Седмица? Три-четири дни? — пита. — Той е бърз. Той е най-бързият пълководец, когото съм виждал. Току-виж се появил тук и утре.

Тази вечер съпругът ми изчезва от нашия лагер, и се връща късно, когато кралицата се готви да се оттегли.

— Ваша светлост, моля за позволение да доведа един приятел, който иска да се присъедини към нас.

Тя се надига от мястото си.

— Ах, Ричард, вие ми служите добре. Доведохте ми голям командир като сър Андрю Тролъп, който спечели за нас Лъдфорд, без да вдигне меча си. Кого водите сега?

— Трябва да ми се закълнете, че ще му простите за едно предишно прегрешение — казва той.

— Прощавам му — казва тя непринудено.

— Значи е помилван? — иска да се убеди Ричард.

— Удостоен е с кралско помилване. Имате думата ми.

— Тогава позволете ми да ви представя сър Хенри Лъвлейс, който с гордост идва да ви служи — казва той.

Тя протяга ръка и приятелят на Ричард пристъпва напред, покланя се и я целува.

— Не винаги сте бил мой приятел, сър Хенри — отбелязва тя хладно.

— Тогава не знаех, че Йорк ще се опита да вземе короната — казва той. — Присъединих се към него само за да се убедя, че съветът ще бъде добре ръководен. А сега Йорк е мъртъв. Зная, че идвам при вас късно: преди последната ви битка и окончателната ви победа. Но съм горд да се присъединя към вас сега.

Тя му се усмихва: все още може да разбуди своя неустоим чар.

— Радвам се, че ще ми служите — казва тя. — И ще бъдете добре възнаграден.

— Сър Хенри казва, че Уорик се е окопал около Сейнт Олбънс — казва ѝ съпругът ми. — Трябва да го разбием, преди Едуард Марч да може да пристигне и да го подкрепи.

— Не се страхуваме от едно деветнайсетгодишно момче, нали? Андрю Тролъп ще командва моята армия заедно с вас, лорд Ривърс. И ще нападнем веднага, както предлагате.

— Ще изготвим план — казва Ричард. — А сър Хенри ще се върне при Уорик и ще остане при него, докато започне битката. Ще потеглим тази вечер, по тъмно. Ако имаме късмет, ще връхлетим върху тях, когато си мислят, че все още сме на един ден път.

Кралицата му се усмихва.

— Ще се приготвя — казва тя.

Чакаме. Кралската армия с шотландските части минава почти безшумно по пътя в тъмнината. Шотландците са боси, нямат коне, могат да изчезват беззвучно в нощта. Харесва им да изникват неочаквано от мрака, за да убиват. Ричард е начело, синът ни Антъни командва отряд, а Джон предвожда конницата. Кралицата и аз дремем в столовете си, от двете страни на затрупания огън в голямата зала на доминиканския манастир в Дънстейбъл, облечени в дрехи за езда, готови да се качим на конете си и да потеглим напред или да побегнем, в зависимост от това как ще потръгне битката. Тя държи принца до себе си, макар че той е неспокоен и си играе със своя щит с лебеда. Казва, че иска да язди с войниците, че може да е само на седем години, но е достатъчно голям да убива враговете си. Тя му се смее, но никога не го укорява.