Повелителка на реките

Замъкът Уиндзор Зимата на 1454 г.

Херцогът на Йорк, твърдо решен да наложи господството си над Кале и да предотврати нападение на французите, събира малък флот и потегля с корабите, като заявява, че ще влезе в крепостта, ще плати на войниците, ще сключи мир с търговците, ще обеси всички предатели, и ще бъде признат за комендант на Кале.

Кале е страховита крепост. Това е английски преден пост в Нормандия от поколения, а сега войниците владеят крепостта и когато виждат платната на флота на Йорк, препречват входа на пристанището с верига, насочват оръдията на крепостта към морето, и Йорк се изправя пред дулата на оръдията на свои сънародници и му е отказан достъп в града, за чийто комендант е бил назначен.

Научаваме новината, докато седим с краля, през един студен ноемврийски следобед. Маргарет ликува.

— Ще се погрижа съпругът ви да бъде обсипан с почести за това! — възкликва тя. — Колко ли унизен трябва да е Йорк! Колко ли се срамува! В открито море, с голям флот, а Кале отказва да го пусне да влезе! Нима сега лордовете няма да го отстранят от служба? Нима няма да изведат Едмънд от Тауър?

Не казвам нищо. Разбира се, питам се само дали съпругът ми е стоял безучастно, докато неговите войници са се бунтували, отказвайки да се подчинят на заповедта му да пуснат в крепостта новия си комендант. Или пък — което би било далеч по-лошо, по-опасно за нас — той сам ги е повел да се опълчат срещу Йоркския херцог, давайки им заповед от високата кула да насочат оръдията към лорда-регент, законно назначеният протектор на Англия. И в двата случая ще бъде в опасност, и в двата случая от този миг насам херцогът е негов враг.

Кралят, пристегнат с ремъци в стола си, надава тих стон в съня си; кралицата не му хвърля дори бегъл поглед.

— Представи си Йорк, в поклащания от вълните кораб, и оръдията, насочени към него — изрича с наслада тя. — Господи, иска ми се да го бяха застреляли. Помисли си какво щеше да означава за нас, ако само бяха потопили кораба му и той се беше удавил. Помисли си какво би било, ако твоят Ричард го беше потопил!

Не успявам да сдържа потръпването си. Нима Ричард някога би позволил гарнизонът му да открие огън по херцог с кралска кръв, назначен от кралския съвет? Сигурна съм, че не, трябва да бъда сигурна.

— Това е държавна измяна — казвам простичко. — Независимо дали харесваме Йорк или не, той е назначен от кралския съвет и парламента да управлява вместо краля, упълномощен е от тях. Нападение над него би било равностойно на държавна измяна. Освен това би било ужасно да покажем на французите как Кале открива огън по английските кораби.

Тя свива рамене.

— О! Кого го е грижа? Да бъде назначен от собствените си приближени — това не е назначение — казва. — Аз не съм го назначила, кралят не го е назначил, ако питат мен, той просто заграби властта. Той е узурпатор и съпругът ти трябваше да го убие, веднага щом доближи Кале. Съпругът ти не го уби. Трябваше да го убие, когато можеше.

Кралят отново издава някакъв тих звук. Отивам до него.

— Казахте ли нещо, ваша светлост? — питам го. — Чувате ли ни да говорим? Можете ли да ме чуете?

Кралицата е до него, докосва ръката му.

— Събудете се — казва тя. Винаги му казва само това. — Събудете се.

Удивително е, но за миг той се раздвижва. Наистина. За пръв път за повече от година той обръща глава и отваря очи, вижда, аз знам, че вижда, вижда напълно удивените ни лица, а после въздъхва леко, затваря очи и заспива отново.

— Лекарите! — изкрещява кралицата и затичва към вратата, разтваря я рязко и вика лекарите, които вечерят, пият и си почиват в залата за аудиенции отвън. — Кралят е буден! Кралят е буден!

Те се втурват презглава в стаята, като бършат уста с ръкавите си, оставят чашите си с вино, зарязват играта на шах, заобикалят го, слушат гърдите му, повдигат клепачите му и надничат в очите му, почукват с пръсти по слепоочията му и бодат ръцете му с игли. Но той отново е потънал в сън.

Един от тях се обръща към мен.

— Каза ли нещо?

— Не, само отвори очи, въздъхна леко, а после отново заспа.

Той хвърля поглед към кралицата и снижава глас.

— А лицето му — безумно изражение ли имаше, когато се събуди? Имаше ли в очите му разбиране, или погледът му беше празен, като на безумен човек?

Замислям се за миг:

— Не. Изглеждаше точно както винаги, сякаш просто се пробуждаше от дълъг сън. Мислите ли, че ще се събуди сега?

Възбудата в стаята замира много бързо, когато всички осъзнават, че кралят е съвсем отпуснат и апатичен, макар че продължават да го дърпат и потупват, и да говорят високо в ушите му.

— Не — казва човекът. — Отново изпадна в унес.

Кралицата се обръща, с потъмняло от гняв лице.

— Не можете ли да го събудите? Да го зашлевите?

— Не.

Малкият двор в Уиндзор отдавна е установил своя ежедневен порядък, който се върти около кралицата и малкото ѝ момче, което сега се учи да говори и може да стигне с несигурни крачки от една подкрепяща ръка до друга. Но нещата се променят. Мисля, че в покоите си кралят започва да се раздвижва. Наглеждат го, хранят го и го мият, но са се отказали от опитите да го лекуват, тъй като изглежда, че нищо от онова, което правят, не променя положението. Сега започваме да се надяваме отново, че когато му дойде времето, без никакво лекарство, той ще изплува от съня си. Започнала съм редовно да седя при него сутрин, а една друга дама го наглежда до вечерта. Кралицата идва за кратко всеки следобед. Наблюдавам го и ми се струва, че сънят му отминава, мисля, че става по-лек, а понякога съм почти сигурна, че чува какво казваме.

Разбира се, започвам да се питам какво ще знае, когато изплува от съня си. Преди повече от година видя толкова потресаваща гледка, че затвори очи и заспа, за да не я вижда повече. Последните думи, които чу, бяха моите, когато изрекох: „Не гледай. Не виждай.“ Ако той отвори отново очи, готов да гледа, готов да вижда, не мога да не се запитам какво ще си спомни, какво ще си помисли за мен, и дали ще смята, че аз съм виновна за неговото дълго потапяне в мрак и безмълвие.

Изпълва ме такава тревога, че се осмелявам да попитам кралицата дали смята, че кралят ще обвини нас за потреса, предизвикал внезапното му заболяване.

Тя ме поглежда с ясен поглед и пита:

— Имаш предвид ужасната вест от Франция?

— Имам предвид начина, по който я научи — отвръщам. — Бяхте толкова разстроена, а херцогът беше там. Аз също бях там. Мислите ли, че кралят може би смята, че е трябвало да му съобщим лошата вест по-внимателно?

— Да — казва тя. — Ако някога състоянието му се подобри достатъчно, за да ни чуе, ще кажем, че съжаляваме, задето не сме го подготвили за този удар. Беше толкова ужасно за всички ни. Самата аз не мога да си спомня нищо за онази вечер. Мисля, че припаднах, а херцогът се опита да ме свести. Но не помня.

— Не — съгласявам се с нея, разбирайки, че това е най-безопасната версия за всички ни. — Нито пък аз.

Празнуваме Коледа в голямата зала на замъка Уиндзор. Това е малко празненство за едно печално намаляло домакинство, но разменяме дребни подаръци, има играчки за невръстния принц, а после, само няколко дни по-късно, кралят се събужда, и този път остава буден.

Това е чудо. Той просто отваря очи, прозява се и се оглежда наоколо си, изненадан, че седи на стол в личните си покои в Уиндзор, заобиколен от непознати. Лекарите се втурват да ни повикат, и ние двете с кралицата отиваме сами.

— По-добре да не го плашим с голяма тълпа — казва тя.

Влизаме тихо, почти сякаш се приближаваме до ранено животно, което може да се изплаши. Кралят се изправя на крака, от двете му страни стои по един лекар, за да го подкрепя. Нестабилен е, но повдига глава, когато вижда кралицата, и изрича несигурно: „Ах.“ Почти го виждам как търси името ѝ в объркания си ум.

— Маргарет — казва той най-сетне. — Маргарет Анжуйска.

Откривам, че в очите ми има сълзи, но възпирам риданията си при вида на развалината, в каквато се е превърнал този човек, роден да бъде крал на Англия и когото видях за първи път още когато беше момче, красиво като малкия Едуард Марч, синът на рода Йорк. Сега този превърнал се в празна черупка човек прави една несигурна стъпка, а кралицата му прави дълбок реверанс. Тя не посяга да го докосне, не пристъпва в обятията му. Също като Кралят на рибарите и младата му жена от легендата: тя живее с него, но никога не се докосват.

— Ваша светлост, радвам се да ви видя отново здрав — казва тя тихо.

— Болен ли съм бил?

Двете с нея разменяме потаен поглед.

— Потънахте в сън, в дълбок сън, и никой не можеше да ви събуди.

— Наистина ли? — Той прокарва ръка по главата си, и вижда за първи път белега от изгарящия компрес на ръката си. — Боже мили. Ударил ли съм се? Колко съм спал?

Тя се поколебава.

— Дълго време — казвам. — Но макар че спахте дълго, страната е в безопасност.

— Това е добре — казва той. — Ох. — Кимва на мъжете, които го крепят изправен. — Помогнете ми да отида до прозореца.

Той отива до прозореца, тътрейки крака като старец, и поглежда навън към крайречните ливади и реката, която тече между заскрежените бели брегове, точно както е текла винаги. Присвива очи от ослепителния блясък на снега.

— Много е светло — оплаква се. Обръща се и се връща при стола си. — Много съм уморен.

— Недейте!

От устните на кралицата се откъсва неволен вик.

Внимателно го настаняват обратно в стола му, и аз виждам как забелязва ремъците върху страничните облегалки и на седалката. Виждам как ги гледа замислено, примигвайки глуповато, а после се оглежда из мрачната гола стая. Поглежда масата с лекарствата. Поглежда мен.

— Колко дълго беше, Жакета?

Стисвам устни, за да се сдържа да не избухна.

— Дълго време. Но толкова се радваме, че сега сте по-добре. Ако заспите сега, ще се събудите отново, нали, ваша светлост? Ще се опитате да се събудите отново?

Наистина се страхувам, че ще заспи отново. Главата му клюма, а очите му се затварят.

— Толкова съм уморен — казва той като малко дете, и след миг заспива отново.

Оставаме да седим будни през цялата нощ, в случай, че той се събуди отново; но той не се събужда. На сутринта кралицата е бледа и изтощена от тревога. Лекарите отиват при него в седем сутринта и внимателно го докосват по рамото, шепнат в ухото му, че е сутрин, и за тяхно удивление той отваря очи и сяда в леглото си, и нарежда да отворят капаците на прозорците.

Успява да издържи до времето за обяд, точно до пладне, а после заспива отново, но се събужда за вечеря и пита за кралицата, а когато тя влиза в личните му покои, той нарежда да сложат стол за нея и я пита как е.

Стоя зад стола ѝ, докато тя му отговаря, че е добре, а после го пита, внимателно, дали си спомня, че когато е заспал, тя е очаквала дете.

Изненадата му е непресторена.

— Не! — възкликва той. — Не си спомням нищо. Дете ли казахте? Бога ми, не.

Тя кимва.

— Всъщност да. Бяхме много щастливи за това. — Показва му накита, който е наредил да изработят за нея, държала го е в ковчежето си, готова да му припомни. — Подарихте ми това, за да отпразнуваме новината.

— Така ли? — Истински възхитен е от накита. Взема го в ръка и го поглежда. — Много майсторска изработка. Сигурно съм бил доволен.

Тя преглъща.

— Бяхте. Бяхме. Цялата страна беше щастлива.

Чакаме го да попита за бебето, но той явно няма да го направи. Главата му клюмва, сякаш го оборва дрямка. Изхърква леко. Маргарет хвърля поглед към мен.

— Не искате ли да разберете за детето? — подсказвам аз. — Виждате ли накита, който подарихте на кралицата, когато тя ви съобщи, че очаква дете? Това беше преди близо две години. Бебето се роди.

Той примигва и се обръща към мен. Изражението му е напълно неразбиращо.

— Какво дете?

Отивам до вратата и вземам Едуард от чакащата бавачка. За щастие, той е сънлив и тих. Не бих посмяла да го внеса, раздиращ се от силен плач, в тази притихнала стая.

— Това е бебето на кралицата — казвам. — Вашето бебе. Уелският принц, Бог да го благослови.

Едуард се размърдва насън, ритва веднъж със здравото си стегнато краче. Той е току-що проходило дете, хубаво и здраво, толкова не прилича на новородено бебе, че увереността ми се разколебава още докато го нося към краля. Толкова е тежък в ръцете ми — здраво дете на петнайсет месеца. Изглежда нелепо да го представям на баща му като новородено. Кралят го гледа с такова безразличие, сякаш внасям в покоите му угоено агънце.

— Нямах представа за това! — възкликва той. — Момиче ли е, или момче?

Кралицата се изправя, поема Едуард от мен и поднася спящото дете на краля. Той се присвива и се отдръпва:

— Не, не. Не искам да го държа. Просто ми кажете. Това момиче ли е, или момче?

— Момче — казва кралицата: гласът ѝ потреперва от разочарование при неговия отговор. — Момче, слава на Бога. Наследник на вашия престол, синът, за когото се молихме.

Той разглежда розовото личице.

— Дете на Светия Дух — казва зачудено.

— Не, собственият ви законен син — поправя го кралицата остро. Поглеждам и виждам, че лекарите, техните слуги и две-три придворни дами сигурно са чули компрометиращите я думи на краля. — Той е принцът, ваша светлост. Син и наследник за вас, и принц за Англия. Уелският принц; кръстихме го Едмънд.

— Едуард — изсъсквам. — Едуард.

Тя се съвзема.

— Едуард. Той е принц Едуард Ланкастърски.

Кралят се усмихва лъчезарно.

— О, момче! Това е голям късмет.

— Имате момче — казвам аз. — Син и наследник. Ваш син и наследник, Бог да го благослови.

— Амин — казва той. Вземам момченцето от кралицата и тя отново се отпуска в стола си. Момчето се размърдва и аз го притискам към рамото си и го залюлявам леко. Той мирише на сапун и топла кожа.

— А кръстен ли е? — пита кралят непринудено.

Виждам как Маргарет стиска зъби от раздразнение пред този бавен разпит за онези ужасни дни.

— Да — казва тя мило. — Да, разбира се, че е кръстен.

— А кои са кръстниците? Аз ли ги избрах?

— Не, вие спяхте. Ние — аз — избрах архиепископ Кемп, Едмънд Боуфорт, херцог Съмърсет, и Ан, херцогинята на Бъкингам.

— Точно които бих избрал аз — заявява кралят с усмивка. — Мои големи приятели. Ан коя?

— Бъкингам — произнася внимателно кралицата. — Херцогиня Бъкингам. Но със съжаление ви съобщавам, че архиепископът е мъртъв.

Кралят удивено вдига ръце.

— Нима! Та колко дълго съм спал?

— Осемнайсет месеца, ваша светлост — казвам тихо. — Година и половина. Много време мина, всички много се страхувахме за здравето ви. Много е хубаво да видя, че отново сте добре.

Той ме поглежда с детинския си доверчив поглед.

— Много време е, но не си спомням нищо от съня. Дори и сънищата си.

— Помните ли как заспахте? — питам го тихо, изпълнена с омраза към себе си.

— Изобщо не! — засмива се той. — Само снощи. Спомням си само как заспах снощи. Надявам се, когато заспя тази нощ, да се събудя отново на сутринта.

— Амин — казвам. Кралицата е скрила лице в дланите си.

— Не искам да проспя още една година! — казва шеговито той.

Маргарет потръпва, а след това се изправя и скръства ръце в скута си. Лицето ѝ е като камък.

— Трябва да е било много неудобно за всички ви — казва той съчувствено, като се оглежда из личните си покои. Изглежда, не съзнава, че е бил изоставен от придворните си, че единствените хора тук са неговите лекари и болногледачки, и ние, които споделяме затворничеството му. — Ще се опитам да не го правя отново.

— Сега ще ви оставим — казвам тихо. — Това беше голям ден за всички ни.

— Много съм уморен — казва той доверчиво. — Но наистина се надявам да се събудя утре.

— Амин — повтарям.

Той засиява като дете.

— Ще се изпълни Божията воля, всички ние сме в Неговите ръце.