Повелителка на реките

Лондон Лятото на 1445-1448 г.

Маргарет има късмет, че е млада и красива, та лондончани я приемат на мига и приветстват коронацията ѝ. Има късмет, че умее да буди обич и симпатия — не съм единствената, която я обиква и бди за безопасността ѝ. В малкия си двор тя събира групичка хора, които я обожават. Мен държи близо до себе си, като своя най-скъпа приятелка и довереница. Обича също и Алис, съпругата на Уилям дьо ла Поул, и ние трите сме неразделни в тези ранни години на брака ѝ, с изключение на периодите, когато заминавам за Графтън за ражданията: още едно бебе, Джон, и едно, което подранява и поради това е особено дребничко и ценно: Ричард.

Но тя допуска някои грешки, и те са сериозни. Симпатията ѝ към Уилям дьо ла Поул я кара да настоява той да бъде включван в съветите на краля, и той — вече доста издигнат благородник — се издига до още по-високи постове чрез нейното благоволение. Двамата говорят против чичото на краля, Хъмфри, херцог Глостър, и събуждат толкова силни подозрения срещу него, че той е обвинен в опит да завземе трона за себе си, обвинен в държавна измяна, измяна срещу собствения си племенник. Ударът е твърде тежък за херцога и той умира, преди да успеят да го изправят на съд. Веднага се развихря буря от слухове, че добрият херцог е убит, и хората насочват обвинително пръст към Уилям дьо ла Поул. След загубата и на този свой, последен чичо, кралят започва се осланя още повече на другите си съветници, и се допитва до младата си съпруга. Това е ужасен избор. Тя е още почти момиче, не знае нищо за Англия, всъщност не знае нищо за каквото и да било.

Другият фаворит на краля е Едмънд Боуфорт, херцог Съмърсет, и Маргарет е заслепена от дръзкия, беден като църковна мишка херцог, който я нарича „братовчедке“ и я целува по устата за поздрав. Той е най-красивият мъж в двора, винаги прекрасно облечен в кадифе, обшито със скъпоценни камъни, винаги язди едър черен кон, макар да се говори, че няма и пукнат петак и е затънал целият, от красивата си тъмнокоса глава до подметките на прекрасните си кожени ботуши, в дългове към лихварите на Лондон и Антверпен. Той носи на кралицата малки подаръци, дреболии, които купува от пазара, и те ѝ доставят наслада. Тя се радва, когато той закрепва малка брошка на роклята ѝ, или ѝ поднася късче захаросана кора от портокал, пъхвайки го в устата ѝ, сякаш тя е дете. Говори ѝ на бърз, гальовен френски, и затъква цветчета зад ухото ѝ. Задява я, сякаш тя е хубава прислужница, а не кралица, води музиканти и танцьори, в двореца е винаги весело, когато Едмънд Боуфорт е там, и кралят и кралицата му заповядват да не се отлъчва от двора.

Може би щеше да е по-добре, ако не го бяха направили. Но красивият млад херцог е амбициозен, поисква и получава командването на английските войски в Нормандия, сякаш това са войници-играчки за негово забавление. Младата кралска двойка не може да му откаже нищо. Те отрупват всичките си фаворити със служби и пари, а дворът заприличва на птичарник, из който се разхождат надути, съперничещи си петли.

Всички извличаме облага от това. Те раздават щедро титли и постове, раздават собствените си земи, подаряват дворцови длъжности, създават възможности за търговия — и за подкупи, издават разрешения за внос и разрешения за износ. Във внезапни пристъпи на щедрост земи на короната, от които кралят би трябвало да се издържа по време на властването си, биват натикани в алчни ръце. Уилям дьо ла Поул се оказва удостоен с благородническа титла, за каквато не е и сънувал, удостоен е с титла на херцог: първият човек без кралска кръв, получил такава титла. Едмънд Боуфорт също получава херцогска титла: това е като панаир за наемане на работна ръка, само че тук всеки може да се сдобие с титла. Кралят и кралицата си наумяват, че Едмънд Боуфорт трябва да получи състояние, което да отговаря на титлата му, трябва да получи състояние, с което да може да се мери с прочутия с богатството си кралски сродник Ричард, херцог на Йорк. Не — още по-добре — той трябва да надмине великия херцог Йорк, и младите крал и кралица решават да му дадат всичко, каквото е нужно, за да го направи.

Дори Ричард и аз сме залети от порой подаръци. Дават ни голяма къща в Лондон, а после съпругът ми идва един ден при мен и пита с усмивка:

— Кажи ми, скъпа, какво име би трябвало да нося според теб?

— Име ли? — питам, а после осъзнавам какво иска да каже. — О! Ричард! Нима кралят дава титла и на теб?

— Мисля, че това е по-скоро знак за благоволението на кралицата към теб — казва той. — Но във всеки случай, ще бъда барон. Ще ми присъдят благородническа титла за големи заслуги към страната ми — или най-малкото, защото кралицата харесва съпругата ми. Какво мислиш за това?

Ахвам:

— О, толкова съм доволна! Толкова се радвам за теб. А също и за децата ни! Ще бъдем толкова важни. — Замълчавам, после питам неуверено: — Може ли кралят да измисля титли просто ей така?

— Двамата смятат, че могат, и, което е по-опасно, го правят. Никога досега не е имало млади хора с толкова малко власт и пари, които да бързат толкова да ги раздадат докрай. Така ще подлудят останалите придворни. Всеки, когото тя харесва, или на когото той се доверява, е отрупван с благоволение и почести; достойни мъже биват отхвърлени. Ричард, херцог Йорк, не получава нищо, не проявяват дори учтивостта да го изслушат. Говори се, че сега не го искат в съвета; макар да е известно, че е добър човек и най-добрият съветник, когото биха могли да имат. И все пак той е пренебрегнат, а мъже, далеч по-лоши от него, са възхвалявани до небесата. Аз ще стана барон без особена причина, само защото ти ѝ правиш компания.

— И какво име ще получим, милорд? Ще бъдеш сър Ричард Удвил, барон… кой?

Той се поколебава за миг:

— Барон Графтън? — пита.

— Барон Графтън — повтарям, заслушана в звуците. Дори след всички тези години в Англия все още имам силен акцент. — Наистина не мога да го произнеса.

— Питах се дали ще ти хареса титла, която идва от семейството ти. Някое от фамилните имена?

Замислям се за миг:

— Всъщност не искам да напомням на всички, че съм дъщеря на династията Люксембург, че съм французойка — казвам предпазливо. — Настроението се обръща все повече и повече срещу французите. Едва онзи ден казвах на кралицата, че би трябвало да говори английски пред хората. Сега съм английска вдовстваща херцогиня и съм добра англичанка. Дай ми английско име, и нека нашите деца да имат английски титли.

— Уотър! — възкликва той. — В чест на твоята прародителка.

Засмивам се:

— Не можеш да бъдеш барон Уотър11. Но какво ще кажеш за барон Ривърс12?

— Ривърс… — той преобръща думата в устата си. — Чудесно. Ривърс. Това е хубаво английско име, и въпреки това оказва почит на семейството ти. Ще бъда барон Ривърс, а някой ден, дай Боже, ще бъда граф.

— Не, наистина, дали някога биха те направили граф? Дали биха ти дали толкова много?

— Скъпа моя, боя се, че те ще раздадат самото кралство. Те не са разумни монарси, а са съветвани от измамници.

Споменавам възможно най-тактично пред кралицата безпокойството на съпруга ми от тяхната разточителност, но тя тръсва глава:

— Трябва да се грижим приятелите ни да бъдат доволни — казва ми тя. — Не можем да управляваме страната без Уилям дьо ла Поул: той е най-изтъкнатият мъж в страната. А Едмънд Боуфорт е толкова задлъжнял! Трябва да му помогнем.

— А Ричард, херцогът на Йорк? — предлагам го аз като човек, когото би трябвало да възнаградят.

— Не можем да задържим Франция без Едмънд Боуфорт. Той е единственият, на когото можем да се доверим да опази владенията ни във Франция, и да възвърне земите, които трябва да върнем, на истинския им владетел.

— Ваша светлост? — Зашеметена съм от намека, че трябва да върнем земите си на французите, и тя поруменява, виновна като дете. — Да задържи земите ни — поправя се. — Едмънд Боуфорт е единственият, на когото можем да се доверим.

— Мисля, че Ричард, херцог Йорк, е единственият, който успешно е задържал френски земи след моя съпруг, херцог Бедфорд — отбелязвам.

Кралицата рязко вдига ръце.

— Може би, може би, но не мога да имам доверие на никого, освен на Уилям дьо ла Поул и Едмънд Боуфорт. Самият крал не може нито да взема решения, нито да води армия. Тези мъже са всичко за мен. Те са бащата и — тя млъква рязко и се изчервява — приятелят, от когото имам нужда. Те двамата заслужават най-високи почести, а ние сме готови да дадем почести на онзи, комуто се полагат.