Повелителка на реките

Сандуич, Кент и Кале Зимата на 1460 г.

Отплащат се зле на Ричард, задето предупреди кралицата, че с владичеството на Уорик над Кале сме се сдобили с враг, застрашаващ крайбрежието ни, защото веднага щом боевете приключват и мирът е завоюван, тя иска от него да замине за Сандуич и да укрепи града срещу нападение.

— И аз ще дойда — казвам веднага. — Не мога да понеса да бъдеш в опасност, а аз да съм далече. Не мога да понеса отново да сме разделени.

— Няма да бъда в опасност — лъже той, за да ме успокои, а после, зърнал скептичното ми изражение, се изкикотва като момче, хванато в дръзка лъжа. — Добре, Жакета, не ме гледай така. Но ако има някаква опасност от нахлуване откъм Кале, ще трябва да се прибереш у дома в Графтън. Ще взема Антъни със себе си.

Кимвам. Безполезно е да казвам, че Антъни ни е твърде скъп, за да бъде излаган на опасност. Той е млад мъж, роден в страна, постоянно раздирана от междуособни войни. Друг млад мъж точно на неговата възраст — Едуард Марч, синът на Йоркския херцог, от другата страна на Ламанша, изучава войнишкия занаят под наставленията на графовете Уорик и Солсбъри. Майка му, херцогинята на Йорк, задържана в Англия, няма да може да му изпрати вест. Ще трябва да чака и да се тревожи, както чакам и се тревожа аз. Това не е време, в което майките могат да се надяват да задържат синовете си на сигурно място у дома.

Ричард и аз наемаме къща в пристанищния град Сандуич, а Антъни командва войниците в крепостта Ричбъро наблизо. Градът още не се е съвзел от френския набег отпреди няколко години, и обгорените, изкорубени останки на къщите ярко показват каква опасност ни заплашва от страна на враговете ни, и колко тясно е морето между нас. Градските укрепления са разрушени при нападението, французите са стреляли с оръдия по вълноломите и са завзели оръжейната на града. Те се подиграха с гражданите, като играха тенис на пазарния площад, сякаш за да кажат, че изобщо не ги е грижа за англичаните, че ни смятат за безсилни. Ричард нарежда на строителите да се захванат за работа, моли оръжейниците в Тауър да излеят нови оръдия за града, и започва да обучава мъжете от града, за да създаде градска стража. Междувременно, само на миля оттам, Антъни обучава нашите войници и издига отново защитните стени на старата римска крепост, която охранява достъпа към реката.

Намираме се в града от малко повече от седмица, когато внезапно се разбуждам от съня си, изплашена от силния звън на камбаната, която бие тревога. За миг си помислям, че е „гъшата камбана“, която звъни в тъмнината в пет часа всяка сутрин, за да събуди гъсарките, но след това осъзнавам, че високият, неспирен звън на камбаната е сигнал за нападение.

Ричард вече се е измъкнал от леглото, навлича късото си кожено палто и грабва шлема и сабята си.

— Какво има? Какво става? — извиквам.

— Бог знае — казва той. — Стой тук на сигурно място. Иди в кухнята и чакай новини. Ако Уорик е доплавал от Кале, слез в избата и се залости вътре.

Той излиза през вратата, без да каже и дума повече, после чувам как входната врата се трясва, чувам крясъци от улицата и звън на саби.

— Ричард! — изкрещявам и отварям малкото прозорче, за да погледна към калдъръмената улица долу.

Съпругът ми е в несвяст, някакъв мъж го държи и се кани да пусне тялото му върху калдъръма, когато вдига поглед и ме вижда.

— Слезте, лейди Ривърс — казва той. — Не можете да се скриете или да избягате.

Затварям прозореца. Прислужницата ми се появява на вратата, разтреперана от страх.

— Хванали са господаря, изглежда като мъртъв. Мисля, че са го убили.

— Знам — казвам. — Видях. Донеси ми роклята.

Тя ми държи роклята, и аз се вмъквам в нея, оставям я да завърже връзките, после си обувам пантофите и слизам долу: косата ми е сплетена на плитка, както съм спала. Вдигам качулката на пелерината си, докато излизам на заледената от януарския студ улица. Оглеждам се, но единственото, което виждам, сякаш запечатано под клепачите ми, е как онзи мъж хвърля Ричард на земята, и как безжизнено се отпуска ръката на мъжа ми. В края на улицата различавам половин дузина стражи, които се боричкат с някакъв мъж. Зървайки за миг лицето му, когато поглежда отчаяно към мен, виждам, че това е Антъни. Отвеждат го към някакъв кораб.

— Какво правите със сина ми? Това е синът ми, освободете го.

Мъжът дори не си прави труда да ми отговори, а аз притичвам по хлъзгавите камъни на калдъръма до Ричард, когото са оставили на земята, като мъртъв. Когато стигам до него, той се размърдва и отваря очи: изглежда замаян.

— Жакета — изрича той.

— Любов моя. Ранен ли си?

Очаквам с ужас да каже, че са го намушкали.

— Пукната глава. Ще оживея.

Един мъж грубо го подхваща под раменете.

— Внесете го в къщата ни — нареждам.

— Ще го отнеса на борда — казва мъжът просто. — Вие също трябва да дойдете.

— Къде си мислите, че ни водите? По чие нареждане? Това не са военни действия, това е престъпление!

Той не ми обръща внимание. Един мъж хваща Ричард за краката, той го улавя за раменете, влачат го като труп.

— Не можете да го отведете — настоявам. — Той е лорд, служи на краля. Това е бунт.

Слагам длан върху ръката на мъжа, но той просто не ми обръща внимание и помъква Ричард надолу към кея. Зад себе си, навсякъде около себе си чувам викове на мъже и писъци на жени, докато войниците минават през града, вземайки каквото искат, разтварят широко вратите и разбиват скъпоценните стъкла на прозорците.

— Къде си мислите, че водите съпруга ми?

— В Кале — казва той кратко.

Плаването минава бързо. Ричард се свестява, дават ни чиста вода и нещо за ядене, Антъни е невредим. Отначало ни заключват в малка каюта, а после, щом корабът излиза в открито море, а голямото платно се развива със скърцане, ни пускат да излезем на палубата. За кратко не виждаме никаква суша, Англия е изчезнала зад нас, но после виждаме тъмно очертание пред нас на хоризонта, съзираме и масивния хълм на града, а на билото му — кръга от крепостни стени. Осъзнавам, че се връщам под стража, като заложница, в Кале, в града, в който някога влязох като херцогиня.

Хвърлям поглед към Ричард и виждам, че той също си спомня това. Това е преден пост, който беше под негово командване. Сега той е пленник. Това наистина е колелото на съдбата.

— Пазете се — казва тихо на мен и сина ни. — Не би трябвало да ти сторят нищо, Жакета, познават те и те харесват. И не воюват с жени. Но начинът, по който кралицата се отнесе с херцогинята на Йорк, сигурно ги е разгневил, и сме напълно в тяхна власт. Никой няма да ни избави. Ще трябва да се измъкнем от това живи, разчитайки на собствената си хитрост. Напълно сами сме.

— Херцогът на Съмърсет държи крепостта Гизнес, може да дойде за нас — предполага Антъни.

— Няма да припари на по-малко от половин миля — казва съпругът ми. — Укрепявал съм този град, синко, знам силните му места. Никой няма да го превземе със сила през това столетие. Следователно сме заложници във вражески ръце. Имат всички основания да пощадят теб, Жакета, и множество основателни причини да убият мен.

— Не могат да те убият — казвам. — Не си извършил никакво престъпление, само си бил верен на своя крал от деня, в който си се родил.

— Именно затова съм тъкмо човекът, когото би трябвало да убият — казва той. — Това ще изпълни другите със страх. Така че ще се държа прилично и ще говоря вежливо, а ако трябва да се закълна да предам меча си, за да спася живота си, ще го направя. И — обръща се към Антъни, който се отдръпва нетърпеливо настрани, мърморейки под нос — и ти ще сториш същото. Ако поискат от нас честна дума и обещание, че никога няма да вдигнем оръжие срещу тях, ще направим и това. Нямаме избор. Ние сме победени. Нямам намерение да ме обезглавят на ешафода, който лично аз издигнах тук. Не възнамерявам да бъда погребан и в местното гробище, което подредих и почистих. Разбираш ли?

— Да — казва кратко Антъни. — Но как можахме да се оставим да ни заловят?

— Станалото — станало — казва Ричард сурово. — Такива са случайностите на войната. Единственото, за което трябва да мислим сега, е как да се измъкнем от това живи. И ще го направим, като говорим благо, действаме бавно, и не изпадаме в гняв. Повече от всичко, сине, искам да бъдеш любезен, да се предадеш, ако трябва, и да оцелееш.

Задържат ни на кораба до падането на нощта: не искат Ричард да бъде преведен зрелищно през града и видян от хората. Влиятелните търговци на Кале го обичат, задето ги защити, когато Йорк се опитваше да превземе крепостта на Кале. Мъжете от града си го спомнят като верен и смел комендант на крепостта, чиято дума беше закон, комуто са можели да вярват безрезервно. Войниците в Кале го обичат като суров, но справедлив командир. Именно това, че бяха служили под командването на Ричард, убеди онези шестстотин войници да преминат на наша страна в Лъдлоу и да подкрепят краля. Всяка войска, която е била командвана от него, е готова да го последва до ада и обратно. Уорик не иска този толкова обичан пълководец да събуди симпатиите на хората, докато минава през града.

Затова изчакват до късно през нощта и ни въвеждат тайно в голямата зала на замъка под прикритието на мрака. Внезапното проблясване на факли е ослепително ярко след черните улици навън. Въвеждат ни през портата, под каменната арка, а после — в голямата зала с ярко пламтящи огньове в двата края, където край масите седят мъжете от гарнизона, видимо смутени, когато ни виждат.

Тримата стоим като бежанци от война и оглеждаме голямата зала, сводестия таван с почернелите от дима греди, факлите, които пламтят във високи поставки навсякъде наоколо; някои мъже стоят и пият ейл, други седят около масите за хранене, а трети се изправят на крака при вида на съпруга ми, и смъкват шапките си. В далечния край на залата граф Солсбъри, неговият син, граф Уорик, и младият Едуард, граф Марч, синът на Ричард, херцог Йорк, седят на маса, издигната на подиум, а зад тях има флаг с бялата роза на Йорк.

— Заловихме ви като военнопленници, и ще обмислим освобождаването ви срещу честната ви дума — заговаря граф Уорик, тържествено сериозен като съдия, от мястото си на главната маса.

— Това не бяха военни действия, тъй като аз служа на краля на Англия; посегателството срещу мен е равносилно на бунт и измяна срещу моя крал — казва Ричард, плътният му глас се чува много силно и високо в залата. Мъжете се вцепеняват, доловили нотка на безусловно предизвикателство. — Предупреждавам ви, че всеки, който посегне на мен, на сина ми или на съпругата ми, ще се провини в държавна измяна и незаконно посегателство. Всеки, който стори зло на съпругата ми, би бил, разбира се, недостоен и за високото си положение, и за името си. Ако воювате с жена, вие не сте по-добри от диваци, и би трябвало да бъдете сразени като такива. Името ви ще бъде опетнено завинаги. Нищо добро не чака човек, който оскърбява моята съпруга, херцогиня с кралска кръв и наследница на Люксембургската династия. Нейното име и репутацията ѝ трябва да я закрилят, където и да отиде. Синът ми е под моята и нейната закрила, верен поданик на богопомазан крал. И тримата сме верни поданици на краля и е редно да ни освободите да си вървим. Настоявам да позволите и на трима ни да стигнем безпрепятствено до Англия. В името на краля на Англия, настоявам за това.

— Дотук с кроткия отговор, който отвръща гнева21 — казва ми тихо Антъни. — Дотук с предаването и прошката. За Бога, погледни лицето на Солсбъри!

Старият граф изглежда готов да избухне.

— Вие! — изревава той. — Вие се осмелявате да ми говорите така?

Лордовете на Йорк седят високо на подиума и Ричард трябва да вдигне поглед към тях. Те се надигат от столовете си и поглеждат гневно надолу към него. Той изобщо не дава вид да се разкайва. Тръгва към подиума и се изправя, с ръце на хълбоците.

— Да. Разбира се. Защо не?

— Вие дори не заслужавате да бъдете сред нас! Нямате право дори да говорите, без някой да ви е заговорил. Ние сме от кралско потекло, а вие сте нищожество.

— Аз съм английски лорд и служих на моя крал във Франция, Кале и Англия, и никога не престъпих волята му и не му измених — казва Ричард много високо и ясно.

— За разлика от тях — допълва весело Антъни, обръщайки се към мен.

— Вие сте едно нищожно парвеню, син на управител на домакинството — провиква се Уорик. — Нищожество! Нямаше да бъдете тук, ако не беше бракът ви.

— Херцогинята е уронила достойнството си — казва младият Едуард Марч. Виждам как Антъни настръхва при това оскърбление от младеж на собствената му възраст. — Тя се е принизила да се омъжи за вас, а вие сте се издигнали единствено чрез нея. Говори се, че е вещица, която ви подбудила към греха на похотта.

— За Бога, това е непоносимо — изругава Антъни. Хвърля се напред, а аз го сграбчвам за ръката.

— Не смей да помръднеш, или лично аз ще те намушкам! — изричам яростно. — Не смей да казваш или да правиш нещо. Кротувай, момче!

— Какво?

— Не сте достоен да бъдете сред нас — казва Солсбъри. — Не сте достоен за нашето общество.

— Виждам какво правят: надяват се, че ще изгубиш самообладание и ще избухнеш — казвам му. — Надяват се, че ще ги нападнеш, и тогава ще могат да те повалят. Помни какво каза баща ти. Запази спокойствие.

— Те оскърбяват теб! — Антъни се е изпотил от ярост.

— Погледни ме! — настоявам.

Той ме стрелва с яростен поглед, а после се поколебава. Въпреки припрените ми думи, лицето ми е напълно спокойно, усмихвам се.

— Не бях аз жената, зарязана на пазарния площад в Лъдлоу, когато съпругът ми избяга — казвам му с бърз шепот. — Аз бях дъщеря на графа на Люксембург, когато Сесили Невил беше само едно хубаво момиче в някакъв замък на север. Аз съм потомка на богинята Мелузина. Ти си мой син. Ние произхождаме от род на благородници, които могат да проследят потеклото си назад до една богиня. Могат да казват каквото искат зад гърба ми, могат да ми го кажат в лицето. Аз зная коя съм. Зная какъв си роден да бъдеш — нещо повече, много повече от тях.

Антъни се колебае.

— Усмихни се — нареждам му.

— Какво?

— Усмихвай им се.

Той вдига глава: едва успява да изкриви лицето си в усмивка, но го прави.

— Нямате ли гордост? — изсъсква му Едуард Марч. — Тук няма нищо, на което да се усмихвате!

Антъни накланя леко глава, сякаш приема огромен комплимент.

— Позволявате ми да говоря така за родната ви майка? Пред нея самата? — настоява Едуард, с глас, пресекващ от ярост. — Нямате ли гордост?

— Майка ми няма нужда от вашето добро мнение — казва Антъни ледено. — Никой от нас не го е грижа какво мислите.

— Вашата собствена майка е добре — казвам любезно на Едуард. — Беше много изплашена в Лъдлоу — да бъде оставена сама в такава опасност — но моят съпруг, лорд Ривърс, отведе нея и вашата сестра Маргарет, и братята ви, Джордж и Ричард, на сигурно място. Съпругът ми, лорд Ривърс, им осигури закрила, когато армията опустошаваше града. Той се погрижи никой да не ги наскърби. Кралят ще ѝ плаща пенсия, и тя не изпитва лишения. Лично я видях наскоро и тя ми каза, че се моли за вас и за баща ви.

Това го стряска и той млъква.

— Трябва да благодарите за безопасността ѝ на моя съпруг — повтарям.

— Той е от низш произход — казва Едуард, като човек, който повтаря заучен урок.

Свивам рамене, сякаш това е без значение за мен. Всъщност, то наистина е без значение за мен.

— Ние сме поверени на вас — казвам простичко. — Независимо от това дали произходът ни е долен или благороден. Нямате основания да се оплаквате от нас. Ще ни позволите ли да се върнем безпрепятствено в Англия?

— Отведете ги — изсъсква граф Солсбъри.

— Бих искал да заема обичайните си стаи — казва Ричард. — Бях комендант на тази крепост повече от четири години и я опазих за Англия. Обикновено отсядам в стаите с изглед към пристанището.

Граф Уорик изругава съвсем по кръчмарски.

— Отведете ги — повтаря Солсбъри.

Разбира се, не получаваме стаите, определени за коменданта на крепостта, но имаме хубави стаи с изглед към вътрешния двор. Задържат ни тук само две нощи, а после до вратата идва един страж и казва, че ще бъда отведена с кораб до Лондон.

— А ние? — настоява съпругът ми.

— Вие сте заложници — казва войникът. — Трябва да чакате тук.

— Нали ще се отнесат почтено с тях? Нали са в безопасност? — настоявам.

Той кимва на Ричард.

— Служих под ваше командване, сър. Аз съм Ейбъл Страйд.

— Помня ви, Страйд — казва съпругът ми. — Какъв е планът?

— Имам заповеди да ви задържа тук, докато се изтеглим, а след това да ви освободя невредими — казва той. — И аз ще се подчиня на тези заповеди, и на никои други. — Той се поколебава: — Нито един войник в гарнизона не би ви сторил зло, сър, нито пък на сина ви. Давам ви честната си дума за това.

— Благодаря ви — казва съпругът ми. На мен прошепва: — Върви при кралицата, кажи ѝ, че се готвят за нахлуване. Опитай и виж колко кораба можеш да преброиш в пристанището. Кажи ѝ, че според мен нямат много войници, може би само около две хиляди.

— А ти?

— Чу го. Ще се прибера у дома, щом мога. Бог да те благослови, любима.

Целувам го. Обръщам се към сина си, който застава на едно коляно, за да приеме благословията ми, а след това се изправя да ме прегърне. Знам, че е едър и силен и е добър боец, но да го оставя в опасност за мен е почти непоносимо.

— Ваша светлост, трябва да тръгвате — казва стражът.

Трябва да оставя и двамата. Не знам как стигам до стълбата на търговския кораб, нито как влизам в малката каюта. Но трябва да оставя и двамата.