Пробудена любов

8.

Джон Матю, седнал на предната седалка, хвърли поглед на шофьора на „Рейндж Роувър“-а. А той, Тор, бе дълбоко замислен за нещо. Навлизаха в околностите на Колдуел и макар Джон да се страхуваше от срещата с краля, царящата тук тишина предизвикваше у него по-силно безпокойство. Не можеше да разбере какво не е наред. Бела бе спасена. Вече беше в безопасност и всички трябваше да са щастливи, нали? Обаче, когато Тор се бе върнал у дома да вземе Джон, бе прегърнал Уелси в кухнята и двамата дълго бяха останали така. Думите му, произнесени тихо и на древния език, излизаха задавено, сякаш някой го стискаше за гърлото.

Джон искаше да знае подробности за случилото се, но беше трудно да задава въпроси в колата — бе тъмно, а той трябваше или да жестикулира, или да пише. А и Тор никак не изглеждаше склонен да разговаря.

— Пристигнахме — каза той.

Зави рязко вдясно и колата излезе на тесен черен път. Джон осъзна, че сякаш изведнъж вече не вижда нищо през прозореца. Тъмната гора около тях тънеше в странна мъгла, която поглъщаше звуците. На Джон неочаквано му прилоша.

Сякаш от нищото, пред тях се материализира огромна порта. Спряха. Непосредствено зад нея имаше друга и когато влязоха в пространството между двете, бяха като бик в клетка. Тор свали прозореца си, набра кода в малкото табло до интеркома и бяха пропуснати да влязат в…

„Господи, какво е това?“

Подземен тунел. Заспускаха се надолу в земята по равномерния наклон. Появиха се още няколко врати, като всяка от тях бе по-добре укрепена от предната, докато накрая стигнаха до последната. Тя бе най-голямата от всички — блестящо чудовище от стомана, в средата на което имаше надпис: „ВИСОКО НАПРЕЖЕНИЕ“.

Тор вдигна лице към охранителната камера и се чу изщракване. Вратата се раздели на две половини, които се плъзнаха в стените.

Преди да продължат, Джон потупа Тор по ръката над лакътя, за да привлече вниманието му.

„Тук ли живеят братята?“, попита, правейки знаци с ръце.

— Може и така да се каже. Ще те заведа първо в центъра за обучение и тренировки, после ще отидем в имението. — Натисна педала на газта. — Когато започнат занятията, ще идваш тук от понеделник до петък. Автобусът ще те взема от нас в четири. Фюри живее тук, затова той поема ранните часове. — Джон му хвърли поглед и Тор обясни: — Целият комплекс е свързан под земята. Ще ти покажа как да влезеш в системата от тунели, свързваща сградите, обаче ще пазиш строго тайната. Всеки, който се появи неканен, ще има сериозни проблеми. Дори твоите съученици няма да са добре дошли, разбра ли ме правилно?

Джон кимна и колата спря на паркинга, който той помнеше от една отдавна отминала нощ. Струваше му се, че са минали стотици години, откакто бе дошъл тук с Мери и Бела.

Двамата с Тор слязоха от „Рейндж Роувър“-а.

„С кого ще се обучавам?“

— С дузина други момчета на твоята възраст. Във вените на всички тече воинска кръв, затова сме ги избрали. Обучението ще продължи до преобразяването ви и малко след това — всъщност, докато не се уверим, че сте готови за бойното поле.

Стигнаха до метална врата и Тор я отвори широко. От другата страна имаше коридор, който изглеждаше безкраен. Тор му показа класната стая, физкултурния салон, залата за вдигане на тежести и съблекалните. Спряха пред врата от матово стъкло.

— Ето къде обикновено се застоявам, когато не съм у дома или на бойното поле.

Джон влезе. Стаята бе едва ли не празна и абсолютно безлична. Бюрото бе метално и покрито с компютърна техника, телефони и хартии. Стената зад него бе заета от шкафове с папки. Имаше само две места за сядане, ако не се брои и възможността кошчето за боклук да се обърне и някой да се настани върху него. Единият стол бе стандартно офис оборудване и се намираше в ъгъла. Другият беше зад бюрото и бе необикновено неудобен и грозен — кожено чудовище в зеления цвят на авокадото и с оръфани краища, хлътнала седалка и крака, които придаваха ново значение на думата „здрави“.

Тор постави длан на високата му облегалка.

— Можеш ли да повярваш, че Уелси ме кара да се отърва от това?

Джон кимна и изписа: „Да, мога“.

Тор се усмихна и отиде до шкафа, който заемаше цяла една стена от пода до тавана. Отвори вратата и започна да набира кода в таблото. Той бе приет, задната част се отвори и разкри слабо осветен тунел.

— Можем да вървим.

Джон влезе, макар че не виждаше почти нищо. Тунелът бе изграден от стомана. Бе достатъчно широк за трима, ако вървят рамо до рамо, и толкова висок, че имаше пространство дори над главата на Тор. Лампите бяха вградени в тавана на всеки десет крачки, обаче светлината им не бе достатъчна да разпръсне мрака.

„Това е най-страхотното нещо, което съм виждал“, помисли си Джон и двамата закрачиха.

Звукът от стъпките на Тор, обут в тежките ботуши, отекваше и гладките стоманени стени, както и дълбокият му глас.

— Слушай, не искам да се тревожиш за срещата с Рот. Той е силен и властен, но не трябва да се страхуваш от него. Не се плаши и от очилата. Почти сляп е и е изключително чувствителен към светлината, затова ги носи. Обаче, макар да не вижда, ще те прочете като разтворена книга. Чувствата ти ще са ясни за него като слънчев ден.

След малко вляво от тях се появи стълбище, което водеше до врата, също снабдена с табло с код. Тор спря и посочи надолу и тунела, който нямаше край — поне доколкото Джон виждаше.

— Ако тръгнеш направо, ще стигнеш до Дупката само след сто и петдесет метра.

Тор се изкачи до следващата площадка, набра кода в таблото и отвори вратата. Заля ги ярка светлина — като вода, освободена от бент.

Джон вдигна поглед, в гърдите му се надигаше странно чувство. Струваше му се, че сънува.

— Всичко е наред, синко. — Тор се усмихна и твърдото му лице омекна малко. — Нищо няма да те нарани тук. Имай ми доверие.

— Добре, приключих — каза Хавърс.

Зейдист отвори очи и видя само гъстата черна коса на Рот.

— Била ли е…?

— Тя е добре. Няма следи от изнасилване или каквато и да било травма. — Чу се рязък звук, като че ли лекарят сваляше ръкавиците.

Зейдист се отпусна тежко, краката не го държаха и братята поеха тежестта му върху себе си. Когато най-после вдигна глава, видя, че Хавърс е свалил изцапаната с кръв нощница и Бела е покрита с хавлията. И че лекарят слага на ръцете си нови, чисти ръкавици. Той се наведе над куфарчето си, извади ножици, чиито върхове бяха тънки като игли, и пинцети, след което вдигна поглед.

— Сега ще се заема с очите й. — Зи кимна и лекарят вдигна ръцете си с инструментите. — Внимавайте, сър. Ако ме стреснете, мога да я ослепя завинаги. Разбирате ли?

— Да. Само не я наранявай…

— Няма да почувства нищо. Обещавам.

Зи наблюдаваше операцията, която сякаш нямаше край. Някъде по средата й през главата му мина неясната мисъл, че не може да издържи повече. Фюри и Рот го държаха, бе подпрял глава на огромното и здраво рамо на Рот и гледаше втренчено действията на лекаря.

— Приключвам — прошепна Хавърс. — Добре. Вече извадих конците.

Всички в стаята си поеха дълбоко дъх, дори лекарят, след което той зарови из принадлежностите си и извади тубичка. Намаза клепачите на Бела с някакъв мехлем, след което взе куфарчето си в ръка.

Когато лекарят се изправи, Зейдист се отдели от братята и закрачи из стаята. Рот и Фюри изпънаха схванатите си ръце.

— Раните й са болезнени, но на този етап не заплашват живота й — каза Хавърс. — Ще заздравеят за ден или два, ако бъде оставена да почива. Много е изтощена и й трябва силна храна. Ако остане в тази стая, трябва да включите отоплението и да я положите в леглото. Храна и вода трябва да й донесете веднага, след като дойде в съзнание. Има и още нещо. При прегледа открих… — Погледна първо Рот, после Фюри и накрая спря очи на Зейдист. — Нещо от личен характер.

Зейдист се приближи до него.

— Какво?

Хавърс го дръпна в ъгъла и заговори тихо. Зи бе така изумен, че от устата му не можа да излезе и дума, когато лекарят замълча.

— Сигурен ли си?

— Да.

— Кога?

— Не знам. Сравнително скоро обаче.

Зи сведе поглед към Бела. О, боже…

— Добре… Предполагам, че имате аспирин или парацетамол в къщата?

Зи нямаше представа. Никога не вземаше болкоуспокояващи. Погледна Фюри.

— Да, имаме — отговори брат му.

— Дайте й. Ще ви оставя нещо по-силно, ако действието им не е достатъчно.

Хавърс извади малко стъклено шише с червена гумена капачка и две спринцовки в стерилни опаковки. Записа нещо на лист от малък бележник, след това подаде всичко това на Зи.

— Ако през деня дойде в съзнание и изпитва силни болки, можете да й направите инжекция според моите указания. От същия морфин й дадох току-що, но трябва стриктно да спазите препоръчаната доза. Обадете ми се, ако имате въпроси или искате подробни указания как да направите инжекцията. А ако е през нощта, ще дойда сам да направя инжекцията. — Сведе поглед към крака на Зи. — Искате ли да прегледам и вашата рана?

— Може ли да я изкъпя?

— Да, определено.

— Веднага?

— Да. — Хавърс смръщи вежди. — Но, сър, кракът ви…

Зи отиде в банята, пусна водата във ваната и постави длан под струята. Изчака да се затопли достатъчно и се върна при Бела.

Доктор Хавърс вече си бе отишъл, но на прага стоеше Мери, жената на Рейдж. Искаше да види приятелката си. Фюри и Рот говориха с нея, като клатеха непрекъснато глави. И тя си тръгна, като изглеждаше тъжна и съкрушена.

Когато вратата се затвори, Зи коленичи до двете сгънати на пода одеяла и повдигна Бела.

— Спри се, Зи. — Гласът на Рот бе твърд. — Семейството й сигурно ще иска да се погрижи за нея.

Зи я положи отново върху одеялата и се замисли за онзи, който бе нахранил рибките й. Господи… това вероятно не бе правилно. Да я държи тук, далеч от онези, които имаха законното право да се грижат за нея. Обаче мисълта да я пусне да си отиде, бе непоносима. Та той току-що я бе намерил…

— Ще се види със семейството си утре — каза. — Тази вечер ще остане тук.

Рот поклати глава.

— Не е…

— Мислиш ли, че може да пътува в такова състояние? — сряза го Зи. — Оставете я на спокойствие. Нека Тор се обади на семейството й и да им каже, че ще им я закараме утре вечер. В момента тя има нужда единствено от баня и сън.

Рот стисна устни. Настъпи дълга пауза.

— В такъв случай ще я преместим в друга стая, Зи. Няма да остане при теб.

Зейдист се изправи и се приближи заплашително до краля.

— Само се опитай да я преместиш.

— За бога, братко! — каза рязко Фюри. — Отстъпи…

Рот се наведе напред и носовете им едва не се докоснаха.

— Внимавай, Зи. Знаеш, че ако ме заплашваш, няма да се отървеш само със счупена челюст.

Да, вече бяха изпадали в подобни ситуации през лятото. Според древните закони на братството, Зи можеше да бъде екзекутиран, ако продължаваше по този начин. Животът на краля бе най-ценен и бе на първо място, преди всичко друго.

Обаче в момента на Зи не му пукаше за това.

— Мислиш ли, че ме е страх от смъртното наказание? Моля те. — Присви очи. — Ето какво ще ти кажа. Дори да решиш да упражниш кралската си власт над мен, пак ще е необходим един ден, за да можете двамата със Скрайб Върджин да ме осъдите. Така че Бела ще спи тук довечера.

Върна се при нея и я взе нежно на ръце, като внимаваше хавлията да остане на мястото си. Без да погледне нито Рот, нито близнака си, я занесе в банята и затвори с крак вратата след себе си.

Ваната бе вече наполовина пълна. Без да я пуска, той се наведе, за да провери температурата на водата с ръка. Бе идеална. Положи нежно Бела във ваната и подпря ръцете й отгоре на страничните стени.

Хавлията бързо се намокри и прилепна към тялото й. Виждаше съвсем ясно деликатните извивки на гърдите й, тесния й гръден кош, плоския корем. С повдигането на нивото на водата, хавлията също се повдигна и започна да флиртува с бедрата й.

Сърцето на Зи заблъска в гърдите. Почувства се като негодник — да я гледа така, докато тя изпитва болка от раните си и дори не се знае дали е в съзнание. С надеждата да успее да я предпази от самия себе си и тъй като искаше да й осигури благоприличие, отиде до шкафа, за да вземе пяна за вана. В него нямаше нищо друго, освен соли, а той със сигурност нямаше да ги използва.

Канеше се да се обърне отново към нея, когато бе изненадан от това, колко голямо е огледалото над мивката. Не искаше тя да се види как изглежда. Колкото по-малко знаеше за онова, което й бяха сторили, толкова по-добре. Покри го с две големи хавлии, чиито краища подпъхна зад рамката.

Върна се при нея. Тя се бе плъзнала във водата, но поне хавлията все още бе закрепена на раменете й. Подхвана я под едната мишница и я повдигна, след което взе гъба за къпане. В мига, в който потърка леко врата й, тя започна да се мята и водата се разплиска наоколо. От устата й излязоха ниски и гърлени звуци, издаващи паниката й. И не спряха дори след като той остани гъбата.

„Говори й, идиот такъв.“

— Бела… Всичко с наред. Ти си добре.

Тя застина и смръщи вежди. След това отвори леко очи и започна бързо да премигва. Опита се да потърка клепачи, обаче той хвана ръцете й, за да й попречи.

— Не. Има лекарство. Остави го да подейства.

Тя замръзна. Прочисти гърлото си няколко пъти, за да може да проговори.

— Къде… съм?

Гласът й, секващ и дрезгав, му се стори красив.

— Ти си при… мен. При братството. В безопасност си.

Стъклените й нефокусирани очи се заоглеждаха наоколо, а той бързо протегна ръка към ключа за осветлението и го намали. Не искаше да го види, макар да бе почти сляпа заради мехлема върху клепачите си, а и бе в нещо като делириум. Последното, за което трябваше да се тревожи в този момент, бе дали раните й ще зараснат без следа, или ще й останат белези като неговите.

Бела спусна ръце във водата и подпря крака в долната стена на ваната. Той спря водата и седна на петите си. Не умееше да докосва хората и не бе изненадан, че тя не може да понася допира му. Но, по дяволите, нямаше представа какво да направи, за да я успокои. Изглеждаше съсипана, отвъд фазата, когато сълзите могат да донесат облекчение, и потънала във вцепенение и агония.

— В безопасност си… — прошепна той, макар да се съмняваше, че му вярва. Той не би, ако бе на нейно място.

— Зейдист тук ли е?

Смръщи вежди. Не знаеше как трябва да приеме думите й.

— Да, тук съм.

— Ти ли си това?

— Да. До теб съм. — Протегна несръчно ръка и стисна нейната.

Тя му отвърна със същото.

А после тя като че ли изпадна в делириум. Замърмори неясно, започна да издава звуци, които може би бяха думи, и да се мята. Зи грабна друга хавлия, сгъна я няколко пъти и я подложи под главата й, за да не я удари в твърдия ръб на ваната.

Замисли се трескаво как би могъл да й помогне. Затананика монотонно, тъй като това бе единственото, което му хрумна. Тя като че ли се успокои малко и той запя на древния език химна към Скрайб Върджин. В него се възпяваха синьото небе, белите сови и зелените поля.

Постепенно Бела се отпусна и си пое дълбоко дъх. Затвори очи и се облегна назад — на възглавницата от хавлия, която бе направил за нея.

И тъй като песента, изглежда, бе единствената утеха, която можеше да й даде, той продължи да пее.

Фюри гледаше втренчено двете сгънати одеяла, където току-що бе лежала Бела. Призляваше му от вида на окървавената нощница, която току-що бяха свалили от нея. След това погледът му се спря на черепа вляво от постелките. Беше женски.

— Не мога да позволя това — каза Рот, когато от банята вече не се чуваше шумът от течаща вода.

— Зи няма да я нарани — прошепна Фюри. — Виж само как се държи с нея. Като обвързан.

— А какво ще стане, ако настроението му се промени? Искаш ли Бела да влезе в списъка на жените и от двете раси, които е убил?

— Направо ще откачи, ако му я отнемем.

— Негов проблем…

Двамата замръзнаха. След това бавно погледнаха към вратата на банята. От другата й страна долитаха тихи и ритмични звуци. Сякаш някой…

— Какво, по дяволите…? — прошепна Рот.

Фюри също не вярваше на ушите си.

— Той пее за нея.

Макар и да достигаше до тях приглушен, чистотата и красотата на гласа му бяха изумителни. Бе надарен с него още от раждането си. В редките случаи, когато пееше, тенорът му винаги предизвикваше възхищение. Песните му имаха свойството да накарат времето да спре, а после да се слее с вечността.

— Господи… — Рот побутна очилата си към челото и разтри очи. — Наглеждай го, Фюри. Внимателно го наглеждай.

— Нима не го правя непрекъснато? Виж, аз самият трябва да посетя Хавърс довечера, но за малко — колкото да наместят отново протезата ми. Ще помоля Рейдж да наглежда нещата, докато се върна.

— Направи го. Няма да изпускаме Бела от очи, ясно ли е? Този твой близнак може да накара всекиго да се хвърли от скала, знаеш ли? — И с тези думи Рот излезе от стаята.

Фюри отново сведе поглед към постелята и си представи Бела, легнала до Зейдист. Всичко това не бе правилно. Зи не знаеше абсолютно нищо за човешката топлина, а бедната жена бе прекарала последните шест седмици в студената земя.

„Аз трябва да лежа до нея. Да я къпя. Да й нося успокоение. Да се грижа за нея.“

„Моя“, помисли си и хвърли гневен поглед към вратата, иззад която продължаваше да долита песента.

Фюри тръгна към банята, изведнъж завладян от огромна ярост. Това всъщност бе древният инстинкт за защита на собствената територия, който лумна в гърдите му като огромен и жесток пожар, запали искрата на мощта и властта. Кръвта му се превърна в течна лава и зарева оглушително в тялото му. Постави ръка на бравата… И чу как красивият тенор подхвана нова мелодия.

Остана на мястото си. И затрепери. Гневът му премина в копнеж, който го уплаши. Подпря чело на рамката. „О, Скрайб Върджин… не.“

Стисна силно очи и се опита да намери друго обяснение за поведението си. Такова нямаше. А двамата със Зейдист бяха близнаци все пак.

Значи имаше логика в това, че желаеха една и съща жена. Че искаха да се обвържат с една и съща жена.

Изруга.

По дяволите, това предвещаваше беда, истинска катастрофа. Двама вампири, харесали една и съща жена, представляваше смъртоносна комбинация. А ако са воини, това вещаеше убийство. Вампирите бяха животни все пак. Вървяха, говореха и притежаваха разум, но в основата си бяха животни. Оттам идваха инстинктите им, които дори най-високо развитият мозък не можеше да преодолее.

Добре бе, че все още не бе стигнал дъното на бездната. Бе привлечен от Бела и я желаеше, но все още не бе обхванат от дълбоката обсебеност, която бе предвестникът на обвързването. Не бе доловил излъчващата се специфична миризма при Зи, така че може би имаше надежда.

И двамата трябваше да стоят настрана от Бела. Вероятно заради агресивната си природа воините се обвързваха бързо и силно. Оставаше да се надяват, че тя ще си тръгне скоро и ще се върне при семейството си, където й бе мястото.

Отдръпна ръката си от бравата и излезе от стаята. Като зомби слезе на долния стаж и излезе във вътрешния двор. Искаше студеният въздух да му подейства като плесница и да го отрезви. Обаче той само накара кожата му да настръхне.

Канеше се да пуши червен дим, когато забеляза, че фордът, с който Зи бе довел Бела, е паркиран пред къщата. Двигателят му все още работеше, забравен заради разигралата се драма.

Да, не от такава скулптура се нуждаеха за украшение на моравата си. Само Господ знаеше какво проследяващо устройство се криеше вътре.

Седна зад волана и потегли.