Пробудена любов

24.

Джон бе втренчил поглед над бюрото в кабинета. Сарел бе свела глава над древната книга, чиито страници прелистваше, и косата падаше над лицето й така, че той виждаше единствено брадичката й. Двамата бяха прекарали часове наред в приготвянето на списъка със заклинанията за фестивала на зимното слънцестоене. А Уелси бе в кухнята и поръчваше продуктите за церемонията.

Сарел прелисти поредната страница и той си помисли, че има красиви ръце.

— Добре — каза тя. — Мисля, че тази е последната.

Очите й срещнаха неговите. Почувства се така, сякаш го бе ударил гръм — усети топлина, после странна дезориентация. Освен това му се струваше, че тялото му блести в мрака. Откачаше, разбира се.

Тя се усмихна и затвори книгата. И настъпи дълго мълчание.

— И така… хм предполагам, че моят приятел Леш е в твоя клас.

Леш бе неин приятел? „О, страхотно.“

— Да… Той каза, че имаш знака на братството на гърдите. — Джон не отговори и тя попита: — Така ли е?

Джон сви рамене и започна да драска нещо в края на направения от него списък.

— Може ли да го видя?

Той затвори очи. Не искаше тя да види мършавите му гърди. И… Нито пък белега, който имаше по рождение, но сега започваше да му създава проблеми.

— Не мисля, че сам си го направил, както твърдят те — побърза да го увери тя. — И не искам да го преценявам или нещо подобно. Аз дори не знам как трябва да изглежда. Просто съм любопитна.

Приближи стола си до неговия и той долови аромата на парфюма й… А може би не бе парфюм. Може би бе просто… нейната миризма.

— От коя страна е?

Сякаш принадлежеше на нея. Лявата му ръка потупа мястото над лявата му гръд.

— Разкопчай малко ризата си. — Наклони глава на една страна, така че да може да вижда гърдите му. — Джон? Може ли да го видя? Моля те…

Той хвърли поглед към вратата. Уелси все още говореше по телефона в кухнята, така че вероятно нямаше да дойде при тях. Но кабинетът все пак не му се струваше достатъчно уединен.

О… господи. Наистина ли щеше да го направи?

— Джон? Просто искам да го видя.

Добре де, щеше да го направи.

Изправи се и кимна с глава към вратата. Без да каже и дума, Сарел го последва към стаята му.

Влязоха, той затвори вратата и посегна към първото копче на ризата си. Застави ръцете си да не треперят. Закле се, че ще ги отреже, ако го изложат. Заплахата като че ли подейства, защото успя без никакви проблеми да разкопчае ризата си чак до корема. Разтвори лявата половина и извърна глава.

Усети леко докосване и подскочи.

— Съжалявам, ръцете ми са студени. — Сарел подуха топъл въздух на пръстите си, после отново докосна гърдите му.

Мили боже. Нещо ставаше с тялото му, сякаш под кожата му гореше пожар. Дъхът му започна да излиза на пресекулки от устните, задушаваше се. Отвори широко уста, за да може да диша по-добре.

— Наистина страхотно.

Бе разочарован, когато Сарел отпусна ръка. Но после се усмихна.

— Искаш ли да излезем някой път? Например, да отидем на пейнтбол. Може да ни бъде забавно. Или пък на кино.

Джон кимна като глупак, какъвто беше.

— Добре.

Погледите им се срещнаха.

— Искаш ли да ме целунеш? — прошепна тя.

Джон ококори очи. Беше изненадан.

— Защото аз бих искала. — Облиза леко устни. — Наистина.

„О… Шансът на живота ти, сега и тук“, помисли си той. „Не припадай.“ Един припадък сега щеше да е крайно неуместен.

Джон бързо започна да си спомня всички филми, които бе гледал… Но това не му помогна. Бе почитател на филмите на ужасите и си представи Годзила, чудовището, което стъпква Токио под краката си, и акулата убиец от филма „Челюсти“. Голяма помощ.

Замисли се за техниката на целувката. „Наклони глава. Наведи се напред. Осъществи контакт.“ Сарел се огледа и се изчерви.

— Ако не искаш, всичко е наред. Просто си помислих…

— Джон? — Откъм коридора долетя гласът на Уелси, която приближаваше и продължаваше да ги вика: — Сарел? Къде сте?

Той трепна. Преди да е изгубил смелост, сграбчи Сарел за ръката, дръпна я към себе си и я целуна сковано. Просто допря устните си до нейните. Езикът му остана бездеен, но нямаше време, а и ако се случеше нещо такова, вероятно след това трябваше да се обади на „Бърза помощ“. И така не му достигаше въздух.

После я отблъсна. И започна да се тревожи как ли се е представил.

Осмели се да я погледне. О! Усмивката й бе лъчезарна. Помисли си, че сърцето му ще се пръсне от щастие. Тъкмо отпускаше ръка до тялото си, когато Уелси подаде глава през вратата.

— Трябва да отида до… О! Съжалявам. Не знаех, че вие двамата…

Джон се опита да се усмихне — все едно, че нищо не се бе случило, но после забеляза, че погледът на Уелси е прикован в гърдите му.

Побърза да закопчае ризата си, с което само влоши ситуацията, но не можеше да постъпи другояче.

— По-добре да си вървя — каза Сарел весело. — Мамен поиска да се прибера по-рано у дома. Джон, по-късно ще бъда пред компютъра. Ще се разберем кой филм да отидем да гледаме. Лека нощ, Уелси.

Сарел тръгна към дневната. Не можеше да откъсне поглед от нея. Тя взе палтото си от гардероба в коридора, облече го и извади ключовете от джоба си. След секунди до него достигна приглушеният звук от затварянето на входната врата.

Настъпи дълга тишина. После Уелси се засмя, отметна назад червената си коса и рече:

— Аз… О, нямам представа какво се прави при такива ситуации. Освен да кажа, че много я харесвам и че тя има вкус по отношение на мъжете.

Джон потри лице, осъзнавайки, че е червен като домат.

„Ще изляза да се разходя“, каза с езика на знаците.

— Тор току-що се обади. Ще се отбие да те вземе. Решил е, че може би ще искаш да отидете двамата в центъра за обучение, защото има да свърши някои административни задачи. Но изборът е твой. Аз трябва да отида на съвещанието на принцепсите.

Той кимна и Уелси се обърна.

— И, Джон? — Спря и му хвърли поглед през рамо. — Ризата ти… Закопчана е накриво.

Той сведе поглед. И започна да се смее. Макар от устата му да не излизаше и звук, трябваше да освободи радостта, която го изпълваше. Уелси се усмихна — очевидно щастлива заради него. Докато закопчаваше ризата си правилно, мислеше за това, че никога не е обичал повече тази жена.

След като се върна в имението, Бела седя часове наред в леглото на Зейдист с разтворен в скута дневник. Отначало мислите й бяха далеч от написаното в него, защото бе погълната от случилото се в дома й.

Не можеше да каже, че е изненадана от поведението на Зейдист. Знаеше колко опасен може да бъде. Но я бе спасил, нали?

Ако онзи лесър, който бе убил, бе успял да се добере до нея, щеше отново да се озове в дупка в земята.

Проблемът беше в това, че не можеше да прецени дали демонстрираното от него поведение бе проява на сила или на бруталност.

След като реши, че вероятно е показал и двете, се разтревожи дали е добре. Беше ранен, а бе навън и вероятно се опитваше да открие още лесъри. Ами ако…

„Ами ако… Ами ако…“ Щеше да полудее, ако продължаваше така.

Отчаяно нуждаеща се от нещо друго, за което да мисли, започна да прелиства дневника и да чете записаното в него през последната година. Името на Зейдист играеше основна роля в седмиците преди отвличането й. Бе така обсебена от него тогава… Но не можеше да каже, че сега нещо се бе променило. Всъщност чувствата й към него бяха толкова силни въпреки онова, което бе сторил тази вечер, те я караха да се пита дали не… Дали не го обича. О… боже.

Изведнъж не можеше да понася повече самотата, не и с тези мисли, които се въртяха в главата й. Изми зъбите си и среса косата си, след което тръгна към първия етаж с надеждата да срещне някого. Като стигна до средата на стълбите, чу гласове от трапезарията и спря. Другите вечеряха. Изведнъж идеята да се присъедини към цялото братство, Мери и Бет, й се стори неустоимо привлекателна. Освен това, дали Зейдист нямаше да е там? Как щеше да застане лице в лице с него, без да се издаде? Той нямаше да се справи с любовта й към него.

О, по дяволите! Рано или късно щеше да го види. Не бе в природата й да се крие.

Но когато стигна до подножието на стълбите и стъпи на мозаечния под във фоайето, осъзна, че е забравила да си обуе обувки. Как щеше да влезе боса в трапезарията на краля и кралицата?

Погледна към втория етаж и се почувства напълно изтощена. Бе прекалено уморена, за да се изкачи и после отново да слезе, а щеше да изпита смущение, ако влезеше там боса под погледите на всички. Затова остана на мястото си, заслушана в шумовете, долитащи иззад затворената врата. Мъжки и женски гласове се смесваха, бъбреха и се смееха. Чу се как отхвръкна корковата тапа на бутилка с вино. Някой благодари на Фриц за това, че бе донесъл още агнешко.

Сведе поглед към босите си нозе с мисълта, че е глупачка. Чувстваше се изгубена заради онова, което й бе причинил лесърът. Бе разтърсена и шокирана от стореното от Зейдист тази нощ и толкова самотна, след като осъзна какви са чувствата й към него.

Канеше се да се откаже и да се върне в стаята си, когато нещо се отърка в крака й. Подскочи, сведе поглед и срещна смарагдовозелените очи на черен котарак. Животното премигна, замърка и отново погали глава в глезена й.

Тя се наведе и погали козината му с несигурни ръце. Котаракът бе несравнимо елегантен — изящни линии и грациозни движения. Без някаква особена причина, зрението й се замъгли от бликналите в очите й сълзи. Колкото по-емоционална ставаше, толкова по-близка се чувстваше с котарака. И накрая се озова седнала на последното стъпало с животното, сгушено в скута й.

— Казва се Бу.

Бела ахна и вдигна поглед. Пред нея стоеше Фюри. Беше съблякъл бойното облекло и сега тялото му бе обгърнато в кашмир и вълна. Държеше салфетка в ръка, сякаш бе станал непредвидено от масата. Миришеше прекрасно — бе взел душ и се бе обръснал. Докато го гледаше, осъзна, че всички разговори и шумове бяха заглъхнали и на тяхно място се бе възцарила тишина. Което означаваше едно — всички бяха разбрали, че е слязла долу, но не се е осмелила да се присъедини към тях.

Фюри се наведе и постави ленената салфетка в ръката й. Едва тогава тя разбра, че по бузите й се стичат сълзи.

— Няма ли да дойдеш при нас? — попита тихо той.

Бела изтри сълзите си, като продължаваше да държи котарака в скута си.

— Мога ли да го взема със себе си?

— Разбира се. Бу е винаги добре дошъл на нашата маса. Както и ти.

— Забравих да си обуя обувки.

— Нямаме нищо против. — Подаде й ръка. — Хайде, Бела. Ела при нас.

Зейдист влезе във фоайето. Бе така премръзнал и скован от студа, че тътреше крака. Искаше да остане до зазоряване край къщата на Бела, но тялото му не понесе добре смразяващия студ.

Макар да нямаше намерение да се храни с останалите тръгна към трапезарията, но остана да стои в един тъмен ъгъл. Бела седеше до Фюри. Пред нея имаше чиния с храна, но тя обръщаше повече внимание на котарака в скута си. Галеше го и не престана дори когато вдигна поглед към Фюри, който бе казал нещо. Усмихна се и когато сведе глава, погледът на близнака му остана прикован в профила й. Той я изпиваше с очи.

Зи побърза да отиде до подножието на стълбището. Не искаше да бъде част от тази сцена. Почти бе успял да се измъкне, когато от скритата под първата площадка врата излезе Тор. Изражението му бе сериозно, дори мрачно. Този брат никога не бе склонен към веселие и забавления.

— Здравей, Зи, почакай.

Зейдист изруга, и то не особено тихо. Не му се говореше за глупости като политиката и действията на братството, а напоследък това бе единствената тема за разговор на Тор. Той бе зает с определянето на смените и организирането на борбата с лесърите, опитваше се да превърне четирима свободолюбиви воини като Ви, Фюри, Рейдж и Зи във войници. Нищо чудно, че винаги изглеждаше така, сякаш го мъчи силно главоболие.

— Зейдист, казах да ме почакаш…

— Не сега…

— Напротив, точно сега. Братът на Бела е изпратил молба до Рот. Моли да й бъде определен статут на изгнание и той да бъде определен за неин попечител.

О, по дяволите! Ако това станеше, щеше да изгуби Бела завинаги. Дори братството нямаше да може да я защити от нейния лорд.

— Зи? Чу ли какво казах?

„Кимни с глава, глупак такъв“, каза си той. Едва успя да го направи.

— Но защо ми казваш това?

Тор стисна устни.

— Искаш да се държа така, все едно тя не означава нищо за теб? Добре. Просто реших, че искаш да знаеш.

Тор тръгна към трапезарията.

Зи стисна здраво перилата и потърка гърдите си. Чувстваше се така, сякаш някой бе изсмукал кислорода от дробовете му и го бе заменил с катран. Погледна нагоре по стълбите и се запита дали Бела ще се върне в стаята му, преди да си тръгне. Вероятно да, защото дневникът й бе там. Можеше да остави дрехите, но не и тази скъпоценна вещ. Освен, разбира се, ако вече не се бе изнесла.

Господи… Как щеше да се сбогува с нея?

Спокойно можеше да си спести един разговор. Не можеше да си и представи какво щеше да й каже. Особено след като го бе видяла да убива така зверски онзи лесър.

Отиде в библиотеката, взе единия от оставените там телефони и набра номера на Вишъс. Чу сигнала свободно, както в слушалката така и през фоайето. Когато Ви отговори, той му каза за „Експлорър“-а и за мобилния телефон, който бе закрепил под шасито.

— Веднага ще се заема — каза Ви. — Но ти къде си? Думите ти са придружени с ехо.

— Обади ми се, ако онази кола тръгне. Ще бъда в залата за тренировки. — Затвори и се запъти към подземния тунел.

Реши, че може да облече дрехите, оставени в съблекалнята, и да се докара до пълно изтощение. Когато бедрените му мускули се схванат, прасците му се превърнат в камъни и гърлото го заболи от мъчителното поемане на въздух, болката ще пречисти мозъка и тялото му… Копнееше за болка повече, отколкото за храна.

Влезе в съблекалнята, отиде до шкафчето си и извади маратонки и шорти. Предпочиташе да е гол до кръста, особено ако е сам.

Свали оръжията си и тъкмо да се преоблече, когато чу нещо да се движи между шкафчетата. Проследи мълчаливо звука и се озова пред някакъв дребосък.

Чу се метален звук, когато крехкото тяло се блъсна в редица от шкафчета.

По дяволите! Това беше момчето. Как му беше името? Джон някой-си. То изглеждаше така, сякаш всеки момент ще припадне, вдигнало към него ококорените си стъклени очи.

Зи го гледаше от височината на огромния си ръст. Настроението му бе отвратително, черно и студено като космоса, но не му се струваше правилно да излее гнева си върху детето, което с нищо не го е заслужило.

— Изчезни оттук, момче.

Джон започна да вади нещо от джоба си. Бележник и химикалка. Като ги видя, Зи поклати глава.

— Аз не мога да чета, не помниш ли? Виж, просто си върви. Тор е горе, в къщата.

Обърна се и съблече тениската си. Чу детето да ахва и хвърли поглед през рамо. Джон бе приковал очи в гърба му.

— По дяволите, малкият. Разкарай се най-после!

Като чу шума от отдалечаващи се стъпки, Зи захвърли и панталоните си, обу шортите и седна на пейката. Хвана маратонките си за връзките и ги остави да се люлеят между коленете му. Докато ги гледаше, се запита колко пъти бе напъхвал краката си в тях и бе наказвал тялото си върху пътеката за бягане, към която се бе запътил и сега. После се замисли за това, колко ли пъти преднамерено бе позволявал да бъде нараняван в борбите с лесърите. И колко пъти бе молил Фюри да го бие.

Не, молил не бе правилната дума. Бе изисквал. Имаше моменти, когато бе настоявал близнакът му да го налага отново и отново, докато белязаното му лице не се подуе и на света не остане нищо друго, освен пулсиращата болка в костите. Истината бе, че никак не му харесваше да забърква и Фюри в това. Предпочиташе болката му да е лично негова и би си я причинил сам, ако можеше. Но бе много трудно да удариш сам себе си с всичка сила.

Спусна бавно маратонките на земята и се облегна на шкафчето с мисълта, че сега близнакът му е горе, в трапезарията, с Бела.

Очите му се спряха на телефона, закачен на стената. Може би трябваше да се обади в къщата.

Чу тихо подсвирване до себе си. Премести поглед вляво и смръщи вежди.

Момчето се приближи колебливо до него с бутилка вода в ръка. Подаде му я, наклонило глава на една страна. Имаше вида на човек, който се опитва да се сприятели с пантера и при това се надява да остане цял и невредим.

Остави бутилката на пейката, на около метър от Зи. После се обърна и побягна.

Зи втренчи поглед във вратата, през която излезе момчето. Тя се затвори, а той се замисли за други врати в имението. И по-специално — за входната.

Скоро Бела щеше да си тръгне. Може би в момента си тръгваше…

В тази минута.