Пробудена любов

39.

Зората тъкмо изгряваше, когато У. отвори врата на хижата. Пристъпи бавно вътре, наслаждавайки се на мига. Главният щаб беше негов. Сега той беше водачът на лесърите, а не О. У. още не можеше да повярва, че е събрал смелост да подаде молба до Омега за смяна на лидерството. А още по-малко, че господарят се бе съгласил с него и бе отзовал О.

Не беше в природата на У. да ръководи, но нямаше друг и подходящ. След всичко случило се предишния ден — арестът на двамата от отряд Бета, броженията и всеобщият смут — виждаше, че скоро в редиците на убийците ще цари пълна анархия. А О., който стоеше на върха, не предприемаше нищо по въпроса. Дори изглеждаше недоволен, че трябва да си върши работата.

У. беше притиснат с гръб до стената. Беше в обществото от почти два века и нямаше да позволи то да се превърне в свободен съюз на неорганизирани наемни убийци, които само от време на време да преследват вампирите. За бога, те вече започваха да забравят коя е истинската им цел. Бяха изминали три дни, в които О. не беше предприел нищо. Но в съвременния свят обществото трябваше да се ръководи от сигурна и здрава ръка. Което означаваше, че О. трябва да бъде сменен.

У. седна до грубата дървена маса и включи лаптопа. Първото, което щеше да направи, беше да свика общо събрание, на което да демонстрира силата си. Това бе едно от малкото неща, в които О. се бе справил блестящо — останалите лесъри се бояха от него.

У. извика на екрана списъка на Бета отрядите, за да избере жертва, която да послужи за урок на останалите, но го прекъсна ужасно съобщение. През изминалата нощ в центъра на града бе имало кървава схватка. Двама братя срещу седем убийци. За щастие, изглежда, че и двамата членове на братството са били ранени. Но само един от лесърите бе оцелял, така че обществото отново беше претърпяло тежки загуби.

Набирането на нови членове щеше да се окаже първостепенна задача. Но как, по дяволите, щеше да намери време? Трябваше първо да хване здраво юздите.

У. потри очи с мисълта за всичката работа, която го чакаше.

„Добре дошъл на новия пост“, помисли си той и започна да набира първия номер.

Бела вдигна гневен поглед към Рейдж, без да се тревожи, че е много по-едър от нея. Но братът като че ли изобщо не го беше грижа колко е разярена. И не се отмести от вратата на спалнята, която препречваше.

— Но аз искам да го видя.

— Сега не е най-подходящият момент, Бела.

— Колко сериозно е ранен?

— Това е работа на братството — каза тихо и спокойно Рейдж. — Остави ни да се погрижим за него. Ще те държим в течение.

— О, разбира се. Точно колкото ми казахте, че е ранен. За бога, трябваше да го науча от Фриц.

В този момент вратата се отвори широко и отвътре излезе Зейдист.

Никога не беше виждала толкова сурово изражение на лицето му. Беше пострадал лошо. Едното му око бе така подуто, че се беше затворило, устната му беше разцепена, едната му ръка беше превързана през рамото. Навсякъде по главата и врата му имаше малки рани, сякаш се беше търкалял в чакъл или нещо подобно.

Тя трепна и той я погледна. Очите му сменяха цвета си и проблясваха ту в черно, ту в жълто. После втренчи поглед в Рейдж и заговори бързо.

— Фюри най-после заспа. — Кимна към Бела. — Ако е дошла да поседи при него, пусни я. Присъствието й ще му подейства добре.

И Зейдист се отдалечи по коридора, като влачеше левия си крак зад себе си.

Бела изруга и тръгна след него, макар да не знаеше защо си прави труда. Той нямаше да приеме от нея нито кръвта, нито любовта й… И със сигурност не и съчувствието й. Нищо.

Е, освен това да си отиде.

Преди да е успяла да го настигне, Зейдист спря рязко и хвърли поглед назад.

— Ще позволиш ли на Фюри да пие от теб, ако има нужда да се нахрани?

Тя замръзна. Не само че пиеше от други, но се канеше така лесно да я сподели с близнака си. Очевидно не беше нещо специално за него. Толкова лесно заменима ли беше? Нима онова, което бяха споделили, не означаваше нищо за него?

— Ще му позволиш ли? — Жълтите му очи бяха присвити. — Бела?

— Да — отвърна тя тихо. — Ще се погрижа за него.

— Благодаря ти.

— Знаеш ли, презирам те.

— Време беше.

Тя се завъртя рязко на пети, готова да се върне с широки и уверени крачки до стаята на Фюри, когато Зейдист каза тихо:

— Получи ли вече кървене?

„О, страхотно, поредният удар.“ Искаше да знае дали е забременяла. И без съмнение, щеше да изпита облекчение, когато научеше, че не е. Каква по-добра новина за него?

Хвърли му гневен поглед през рамо.

— Имам спазми. Няма за какво да се тревожиш.

Той кимна.

Преди да е направил крачка, тя каза:

— Кажи ми нещо. Щеше ли да се ожениш за мен, ако бях родила детето ти?

— Щях да се грижа за теб и бебето ти, докато някой друг не те вземе.

— Моето бебе… Като че ли няма да е наполовина и твое? — Той не отговори и тя настоя: — Нямаше дори да го признаеш?

Зейдист скръсти ръце на гърдите си — това беше единственият му отговор. Тя поклати глава.

— Господи… Наистина си студен и безчувствен.

Той дълго я гледа втренчено.

— Никога не съм искал нищо от теб.

— О, така е. Никога за нищо не си молил. — В гласа й прозвуча болка. — Господ да ти е на помощ, ако го направиш.

— Погрижи се за Фюри. Той има нужда. Както и ти.

— Не се осмелявай да ми казваш от какво имам нужда.

Не изчака отговор. Отиде бързо до стаята на Фюри, изблъска Рейдж от прага, влезе и затвори плътно вратата след себе си. Беше така вбесена, че й трябваше секунда да осъзнае, че вътре е тъмно. Въздухът беше пропит със сладката като шоколад миризма на червен дим.

— Кой е? — попита Фюри дрезгаво откъм леглото.

Тя прочисти гърлото си.

— Бела.

От гърлото му се откъсна въздишка.

— Здравей.

— Как се чувстваш?

— Доста добре. Жив и готов за нови подвизи. Благодаря, че попита.

Тя се приближи до него с лека усмивка. Нощното й зрение разкри, че лежи върху завивките и е само по боксерки. Имаше превръзка на корема и целият беше в синини и рани. И, о, боже, кракът му…

— Не се тревожи — каза той сухо. — Тази част от крака си изгубих преди повече от век. Наистина съм добре. Щетите са само козметични.

— За какво ти е тази превръзка тогава?

— Кара задника ми да изглежда по-малък.

Тя отново се засмя. Очакваше да го види полумъртъв. Той наистина изглеждаше така, сякаш схватката е била страховита, но не беше пред прага на смъртта.

— Какво се е случило с теб? — попита.

— Намушкаха ме.

Думите му я накараха да се олюлее. Може би външният му вид лъжеше.

— Добре съм, Бела. Честно. След шест часа ще съм готов да изляза отново. — Настъпи кратка пауза. — А ти как си? Какво правиш?

— Просто исках да те видя.

— Е… Ето, добре съм.

— И да те попитам… Имаш ли нужда да се нахраниш?

Той замръзна, после протегна рязко ръка към завивката и я дръпна до хълбоците си. Тя се запита защо се държи така, сякаш трябва да крие нещо… О, ясно! Да!

За първи път го погледна като мъж. Наистина беше красив с тази великолепна гъста коса и класическите черти на лицето си.

Тялото му също беше прекрасно, с оформени мускули, каквито липсваха на близнака му. Но независимо колко добре изглеждаше, той не беше мъжът за нея.

Помисли си, че е жалко. И за двама им. Не й се искаше да го нарани.

— Е? — попита. — Имаш ли нужда да се нахраниш?

— Предлагаш ли ми се?

Тя преглътна.

— Да. И така… Мога ли да ти дам да пиеш?

Тъмен загадъчен аромат изпълни стаята — толкова силен, че измести мириса на червен дим. Гъстият и богат аромат на мъжки глад. Жаждата на Фюри за нея.

Бела затвори очи и се помоли, ако той я приеме, да издържи, без да заплаче.

Докато слънцето залязваше, Ривендж се взираше в траурните ленти, които украсяваха портрета на сестра му. Звънна мобилният му телефон, той погледна екрана и отговори.

— Здравей, Бела — каза тихо.

— Откъде знаеш…

— Че си ти? Номер, който не може да се проследи. — Помисли си, че тя поне е в безопасност в комплекса на братството. Където и да бе това. — Радвам се, че се обади.

— Снощи се прибрах у дома.

Рив стисна толкова силно телефона, че за малко да го строши.

— Снощи? Защо, по дяволите? Не исках да…

До слуха му достигнаха окаяни ридания на силна мъка. Страданието й стопи гнева му, дъхът му секна.

— Бела? Какво има? Бела? Бела! Да не би някой от братята да те е наранил?

— Не. — Пое си дълбоко дъх. — И недей да ми крещиш. Не мога да понеса виковете ти. Свърши се вече с твоето викане. Край.

Той си пое дълбоко дъх, за да се успокои.

— Какво се е случило?

— Кога мога да си дойда у дома?

— Разкажи ми.

Мълчанието се проточи. Беше очевидно, че сестра му вече няма доверие в него. По дяволите… Можеше ли да я обвини?

— Бела, моля те. Съжалявам… Просто говори с мен. — Отново не последва отговор и той каза: — Да не би да… — Прочисти гърлото си. — Да не би да съм съсипал нещата между нас?

— Кога мога да си дойда у дома?

— Бела…

— Отговори на въпроса ми, братко.

— Не знам.

— В такъв случай искам да отида в защитения апартамент.

— Не можеш. Казах ти отдавна, че ако има проблем, не искам двете с мамен да сте на едно място. А сега, защо искаш да си тръгнеш оттам? Само преди ден не искаше да чуеш за никое друго място на света.

Настъпи дълга пауза.

— Преминах през първия си период на нужда.

Изведнъж Рив започна да се задушава. Затвори очи.

— Беше ли с един от тях?

— Да.

Идеята да седне му се стори добра, но в стаята нямаше нито един стол. Подпря се на бастуна си и падна на колене на скъпия килим. Точно пред портрета й.

— Добре… ли си?

— Да.

— И той е изявил претенции към теб.

— Не.

— Моля?

— Той не ме иска.

Рив оголи кучешките си зъби.

— Бременна ли си?

— Не.

Слава богу.

— Кой беше?

— Не бих ти казала, дори животът ми да зависеше от това, Рив. Пак повтарям — искам да си тръгна оттук.

Боже… Първият й период на нужда я е сполетял в сграда, пълна с мъже… с безмилостни и силни воини. И Слепият крал е бил там, по дяволите.

— Бела, кажи ми, че си била само с един от тях. И че не те е наранил.

— Защо? Защото се страхуваш, че сестра ти е курва? Ужасяваш се, че аристокрацията отново ще ми обърне гръб?

— Обществото може да върви по дяволите. Обичам те… и не мога да понеса мисълта, че си била използвана от братството в момент, когато си била толкова уязвима.

Последва пауза. Той чакаше със свито сърце и гърло.

— Беше само един и аз го обичам — каза тя. — Може би ще поискаш да знаеш, че ми предложи да избирам между него и това, да ме упои с наркотици, за да не усещам болката. Избрах него. Но никога няма да ти кажа името му. И не искам никога повече да говоря за него. Пак те питам — кога мога да си дойда у дома?

Окей. Това беше добре. Поне щеше да я измъкне лесно оттам.

— Дай ми време да намеря безопасно място. Обади ми се след трийсет минути.

— Чакай, Ривендж, искам да изтеглиш молбата си за принудителната ми изолация. Ако го направиш, ще отида където кажеш, щом така ще се чувстваш по-добре. Приемаш ли сделката?

Той покри очите си с длан.

— Ривендж? Каза, че ме обичаш. Докажи го. Анулирай молбата и обещавам да бъдем екип… Ривендж?

Той отпусна ръка до тялото си и вдигна поглед към портрета й. Толкова красива и чиста. Ако можеше, щеше да я запази такава завинаги. Но тя вече не беше дете. И с всеки ден доказваше, че е много по-упорита и силна, отколкото въобще би могъл да си представи. Щом е преживяла онова и е оцеляла…

— Добре… Ще я оттегля.

— Ще ти се обадя след половин час.