Пробудена любов

49.

Два месеца по-късно…

Бела се материализира пред къщата на братството и вдигна поглед към мрачната сива фасада. Не очакваше, че някога ще се върне тук, но съдбата имаше други планове за нея.

Отвори външната врата и пристъпи във фоайето. Натисна бутона на интеркома и показа лицето си на камерата. Чувстваше се така, сякаш всичко това бе сън.

Фриц отвори широко вратата и й се поклони с усмивка.

— Мадам! Радвам се да ви видя.

— Здравей. — Тя влезе вътре и поклати глава, когато той се опита да вземе палтото й. — Няма да се бавя. Тук съм, за да поговоря със Зейдист. За минутка.

— Но разбира се. Господарят е тук долу. Моля, последвайте ме.

Фриц я преведе през фоайето и спря пред една двойна врата, като през цялото време бъбреше весело. Без да го пита, я информираше за какво ли не — като подготовката за посрещането на новата година, например.

Преди да отвори вратата на библиотеката, догенът се спря.

— Извинете ме, мадам, но изглеждате… Да обявя ли за посещението ви… когато сте готова?

— О, Фриц, колко добре ме познаваш! Да, бих искала да остана за малко сама.

Той кимна, усмихна се и изчезна.

Тя си пое дълбоко дъх и се заслуша в гласовете и стъпките, които изпълваха къщата. Погледна часовника си. Седем часът вечерта. Вероятно се приготвяха да излязат.

Запита се как ли се чувства Фюри. И дали Тор вече се беше върнал. И какво става с Джон.

Отлагаше… Губеше време.

„Сега или никога“, помисли си тя, сграбчи медната топка и я завъртя. Вратата се отвори безшумно.

Дъхът й заседна в гърлото, когато надникна в библиотеката.

Зейдист седеше зад една от масите, свел ниско глава над някаква тетрадка. Моливът изглеждаше съвсем тънък в тежкия му юмрук. До него седеше Мери, а между тях лежеше разтворена книга.

— Спомни си за твърдите съгласни — каза Мери и посочи книгата. — В думите „check“ и „catch“ буквите „кей“ и „си“ звучат по подобен начин, но все пак са различни. Опитай отново.

Зейдист подпря главата си с длан. Промърмори нещо тихо, а после моливът му започна да пише върху листа.

— Добре! — Мери го докосна по ръката. — Съвсем правилно.

Зейдист вдигна поглед и се усмихна. След това обърна рязко глава към Бела и лицето му стана сериозно.

„О, господи“, помисли си тя, докато го попиваше с очи. Все още го обичаше. Знаеше го дълбоко в себе си…

„Чакай малко… Какво… по дяволите?“ Лицето му беше различно. Нещо се бе променило. Не беше белегът, а нещо друго.

„Както и да е. Трябва да приключиш с това, за да можеш да продължиш напред.“

— Съжалявам, че ви прекъснах — каза тя. — Мога ли да поговоря със Зейдист?

Смътно осъзна, че Мери се приближава до нея и двете се прегръщат, а след това приятелката й излиза и затваря вратата след себе си.

— Здравей — каза Зейдист. И бавно се изправи.

Очите на Бела се разшириха и тя отстъпи назад.

— Боже… Огромен си.

Той постави длан на мускулестите си гърди.

— Хм… да. Качил съм около трийсет и пет килограма. Хавърс… казва, че едва ли ще наддам повече. В момента тежа около сто и двайсет.

Ето, значи, какво се беше променило в лицето му. Бузите и очите му вече не бяха така хлътнали, а чертите му се бяха смекчили. Всъщност изглеждаше… почти красив. И приличаше много повече на Фюри.

Той прочисти смутено гърлото си.

— Да… Напоследък двамата с Рейдж се храним заедно.

Сигурно бе така. И вероятно ядяха по равно. Тялото на Зейдист не беше каквото го помнеше. Раменете му бяха масивни, мускулите издуваха стегнатата черна тениска, с която бе облечен. Бицепсите му бяха увеличили тройно размерите си, а предмишниците му бяха широки колкото дланта му. Коремът му беше стегнат и мускулест, мощните му бедра опъваха кожените панталони.

— Очевидно се храниш и по другия начин — прошепна тя и веднага съжали за думите си. Както и за укорителния тон.

Не беше нейна работа от чия вена пие, макар да изпитваше болка, като си го представеше с жена. Със сигурност се хранеше от представителка на техния вид. Човешката кръв не би могла да му даде такава сила.

Зи остави ръката си да се отпусне до тялото му.

— Рейдж използва услугите на една от Избраниците, защото не може да се храни от Мери. Аз също се храня от нея. — Настъпи пауза. — Изглеждаш добре.

— Благодаря.

Друга дълга пауза.

— Хм… Защо си дошла, Бела? Не че имам нещо против…

— Трябва да говоря с теб.

Той като че ли не знаеше какво да отвърне.

— С какво се занимаваш? — попита тя и посочи листовете и тетрадките върху бюрото.

Това също не бе нейна работа, но тя отчаяно се опитваше да спечели време. Чувстваше се неуверена и объркана.

— Уча се да чета.

Очите й грейнаха.

— О… И напредваш ли?

— Да. Макар и бавно. Но се трудя упорито. — Сведе поглед към листовете. — Мери е толкова търпелива с мен.

Настъпи тишина, която се проточи дълго. Сега, когато беше пред него, просто не можеше да намери думи.

— Ходих до Чарлстън — каза той.

— Какво? — Искал е да я види.

— Беше ми необходимо известно време, за да те открия, но успях. Тръгнах още първата нощ, в която излязох от клиниката на Хавърс.

— Не съм знаела.

— Не исках да знаеш.

— О! — Пое си дълбоко дъх. Изпълваше я болка, но си каза: „Време е да скоча от скалата“.

— Чуй, Зейдист, дойдох да ти кажа…

— Не исках да се срещнем, преди да съм приключил. — Жълтите му очи я гледаха втренчено.

Нещо се бе променило във въздуха между тях.

— С какво? — попита шепнешком тя.

Той погледна молива, който държеше.

— Със себе си.

Бела поклати глава.

— Съжалявам. Не разбирам…

— Исках да ти върна това. — Извади огърлицата от джоба си. — Щях да ти я оставя онази нощ, но после си помислих… Както и да е, носих я, докато вратът ми не стана толкова дебел, че ми отесня. Сега просто е винаги у мен.

Бела въздъхна дълбоко. Той започна да потрива с длан главата си. Бицепсите и гръдните му мускули едва не спукаха тениската по шевовете.

— Огърлицата беше добро извинение — прошепна той.

— За какво?

— Мислех, че така ще мога да дойда отново в Чарлстън и да почукам на вратата ти. За да ти я върна. И може би… ти щеше да ме пуснеш вътре. Или нещо такова. Страхувах се, че ще започне да те ухажва друг мъж, затова работех с всички сили. Искам да кажа, представях си, че ако мога да чета и да се грижа по-добре за себе си, ако престана да бъда такъв гаден кучи син… — Поклати глава. — Не ме разбирай погрешно. Не очаквах да се зарадваш, че ме виждаш. Надявах се… на кафе. Или на чаша чай. На възможност да поговорим. И да бъдем приятели, може би. Но ако се омъжеше, съпругът ти нямаше да го позволи. Да, затова бързах.

Погледът на жълтите му очи срещна нейния. Той трепна — като че ли се страхуваше от онова, което щеше да види изписано на лицето й.

— Приятели? — попита тя.

— Да… Искам да кажа, не бих те поставил в неловко положение, като те помоля за нещо повече. Знам, че съжаляваш… Но не можех да ти позволя да си отидеш от живота ми без… Да… приятели.

Беше я потърсил. С намерението да се върне и да протегне ръка към нея.

Това не влизаше в нито един от сценариите, които си бе представяла, когато се подготвяше да поговори с него.

— Аз… Какви ги говориш, Зейдист? — Заекна, макар да бе чула всяка дума.

Той отново погледна молива в ръката си, после се обърна към масата. Отвори тетрадката на нова страница, наведе се и доста време писа нещо. След това откъсна листа.

Ръката му трепереше, когато й го подаде.

— Не е много четливо.

Бела го взе. С по детски неравен почерк и с печатни букви бяха изписани двете думи: „Обичам те“.

Тя стисна здраво устни, в очите й бликнаха сълзи. Очертанията на буквите първо се размазаха, после изчезнаха.

— Може би не можеш да прочетеш написаното — каза той едва чуто. — Мога да опитам отново.

Тя поклати глава.

— Чете се съвсем ясно. Красиво е.

— Не очаквам нищо в замяна. Искам да кажа… Знам, че ти не… не изпитваш вече същите чувства към мен. Но исках да знаеш. За мен беше важно. И ако има дори малка възможност да сме заедно… Не мога да прекратя работата си в братството. Но мога да обещая, че ще се старая повече… — Смръщи вежди и млъкна. — По дяволите. Какви ги говоря? Обещах си, че няма да те поставя в това положение…

Тя притисна късчето хартия до сърцето си, после се спусна към него и го прегърна с такава сила, че той политна назад. Ръцете му я обгърнаха колебливо — като че ли не знаеше каква е причината за поведението й. А тя заплака открито.

Макар че бе подготвяла грижливо тази тяхна среща, нито веднъж не й беше хрумвало, че те двамата биха могли да имат общо бъдеще.

Той повдигна брадичката й и сведе поглед към нея. Тя се опита да се усмихне, но лудата надежда, изпълваща сърцето й, й тежеше като бреме.

— Не исках да те накарам да плачеш…

— О, боже… Обичам те, Зейдист.

Той отвори широко очи.

— Какво…?

— Обичам те.

— Кажи го отново.

— Обичам те.

— Отново… Моля те — прошепна той. — Имам нужда да го чувам… Отново и отново.

— Обичам те…

В отговор той започна да се моли на Скрайб Върджин на древния език.

Прегърнал здраво Бела, заровил лице в косите й, той й изказваше благодарност с такова красноречие, че изтръгна нови ридания от гърдите й.

Когато и последното хвалебствие беше отправено, той заговори отново на английски.

— Бях мъртъв, докато ти не ме откри, макар че дишах. Бях сляп, макар че виждах. А после дойде ти… И аз се пробудих.

Тя докосна лицето му. Много бавно устните му изминаха разстоянието до нейните и ги целунаха нежно.

„Колко е мил и ласкав — помисли си тя. — Въпреки огромния си ръст и здравите си мускули, той е… нежен.“

После Зи се отдръпна.

— Но чакай, защо си тук? Радвам се, но…

— Нося детето ти.

Той свъси вежди. Отвори уста. Затвори я и поклати глава.

— Съжалявам… Какво каза?

— Нося детето ти. — Този път не последва абсолютно никаква ответна реакция. — Ще ставаш баща. — Мълчанието му продължи. — Бременна съм.

Не можеше да се сети по какъв друг начин да му го съобщи. Господи, ами ако той не го искаше?

Зейдист се олюля и пребледня.

— Носиш детето ми в себе си?

— Да. Брем…

Изведнъж той я стисна за ръката.

— Добре ли си? Хавърс каза ли, че си добре?

— Да. Засега. Малко съм млада, но това може да се превърне в предимство, когато дойде време за раждането на бебето. Хавърс каза, че то е добре и не ми се налагат никакви ограничения… Е, с изключение на това, че не ми се разрешава да се дематериализирам след шестия месец. И, хм… — Изчерви се силно. — Няма да мога да правя секс, нито да пия след четиринайсетия месец до раждането. Което ще бъде в осемнайсетия месец.

Когато лекарят я беше предупреждавал, не беше мислила, че някога ще й се наложи да се тревожи за това. Но може би сега… Зейдист кимаше с глава, но не изглеждаше никак добре.

— Мога да се грижа за теб.

— Знам, че ще го направиш. И че ще съм в безопасност с теб — каза го, защото знаеше, че този въпрос ще го тревожи.

— Ще останеш ли тук, с мен?

Тя се усмихна.

— Бих искала.

— Ще се омъжиш ли за мен?

— Това предложение ли е?

— Да.

Но той беше позеленял. Лицето му имаше цвета на ментов сладолед. И думите, които механично изричаше, започваха да я плашат.

— Зейдист… Имаш ли проблеми с това? Хм… Не е нужно да сключваме брак, ако не…

— Къде е брат ти?

Въпросът я изненада.

— Ривендж? О… У дома, предполагам.

— Отиваме при него. Веднага. — Зейдист я хвана за ръката и я задърпа навън, във фоайето.

— Зейдист…

— Ще получим одобрението му и ще се оженим още тази нощ. Ще отидем с колата на Ви. Не искам да се дематериализираш отново.

Дърпаше я към вратата толкова бързо, че й се налагаше да подтичва.

— Чакай. Хавърс каза, че мога до…

— Не искам да поемам никакви рискове.

— Зейдист, това не е необходимо.

Той спря рязко.

— Сигурна ли си, че искаш детето ми?

— О, да. Боже, да. Дори сега още повече… — Вдигна поглед към него усмихната. Хвана го за ръката. И я постави върху корема си. — От теб ще стане прекрасен баща.

В този момент той припадна.

Зейдист отвори очи и видя, че Бела е свела поглед към него. Лицето й грееше от любов. Периферното му зрение отчете, че наоколо са се струпали и други обитатели на къщата, но той виждаше единствено нея.

— Здравей — каза тя тихо.

Той протегна ръка и докосна лицето й. Нямаше да плаче. Нямаше да…

О, по дяволите.

Усмихна се и сълзите потекоха по бузите му.

— Надявам се… да е момиченце и да прилича на…

Гласът му изневери. И после се пречупи и заплака като идиот. Пред всички братя, Бъч, Бет и Мери. Без съмнение, слабостта му извикваше ужас у Бела, но не можеше да се сдържи. За първи път през целия си живот се чувстваше… благословен. Дете на съдбата. Късметлия. Точно в този съвършен, върховен миг, когато лежеше по гръб на пода във фоайето и около него бяха Бела, детето в нея и цялото братство… Това бе най-щастливият ден в живота му.

Когато трогателните му ридания заглъхнаха, Рейдж коленичи до него. Усмихваше се толкова широко, че съвършените му бузи щяха да се сцепят.

— Дотичахме, щом те чухме да се стоварваш на пода. Хвани се за мен, татенце. Ще ми позволиш ли да науча малкия разбойник да се бие?

Холивуд му подаде ръка, Зи я пое и тъкмо се канеше да я разтърси, когато Рот също коленичи до него.

— Поздравления, братко. Нека Скрайб Върджин ви благослови — теб, твоята шелан и наследника ви.

Докато Вишъс и Бъч също му поднасяха благопожеланията си, Зи успя да се надигне и седна. Но продължаваше да плаче. По дяволите. За щастие май никой не обръщаше внимание на сълзите му.

Пое си дълбоко дъх и потърси с поглед Фюри… И го видя.

За двата месеца, изминали от нощта, в която близнакът му беше излязъл да се срещне с онзи лесър, косата му беше пораснала до линията на брадичката, а белегът, който си бе направил сам, отдавна се бе заличил. Но очите му бяха празни и печални. И тъгата в тях сега бе още по-дълбока.

Фюри се приближи до него и всички замълчаха.

— Ще се радвам да стана чичо — каза той тихо. — Толкова съм щастлив заради теб, Зейдист. И заради теб също… Бела.

Зейдист така силно стисна ръката му, че костите му изпукаха.

— Ти ще бъдеш добър чичо.

— И може би попечител? — предложи Бела.

Фюри наведе глава.

— За мен ще бъде чест.

Появи се Фриц със сребърен поднос, върху който имаше тънки високи чаши. Догенът сияеше от щастие.

— Да вдигнем тост за случая.

Гласовете и смехът се смесиха, чашите преминаваха от ръка в ръка. Зейдист гледаше Бела, когато някой пъхна чаша и в неговата.

„Обичам те“, каза той беззвучно. Тя му се усмихна в отговор и постави нещо в дланта му. Нейната огърлица.

— Носи я винаги със себе си — прошепна. — За късмет.

Той целуна ръката й.

— Обещавам.

Рот се изправи рязко в целия си огромен ръст, вдигна чашата си с шампанско и наклони глава назад. И нададе толкова оглушителен вик, че стените на къщата се разтресоха:

— За детето!

Всички станаха на крака, вдигнаха чаши и извикаха с цяло гърло:

— За детето!

Гръмогласният им хор със сигурност щеше да стигне до свещените уши на Скрайб Върджин, както изискваше традицията.

„Тостът е точно такъв, какъвто подобава“, помисли си Зи и дръпна Бела долу, за да я целуне по устните.

— За детето! — извика още веднъж цялото домакинство.

— За теб — прошепна той, притиснал устни до нейните. — Нала.