Пробудена любов

2.

Зейдист крачеше по една от тесните пресечки на „Трейд стрийт“, тежките му ботуши стъпваха уверено в покритите с ледена коричка мръсни локви и замръзнали следи от гуми. Бе тъмно като в преизподнята. Тухлените сгради от двете страни на пътя бяха без прозорци, а облаците закриваха луната. Беше сам. Нощното му зрение бе съвършено и проникваше през мрака. Точно както и гневът му.

Черна кръв. Имаше нужда от още черна кръв. Искаше тя да изцапа ръцете му, да опръска лицето и дрехите му. Да види океани от нея да заливат земята, да се просмуква дълбоко в пръстта. Щеше да накара убийците да кървят. Всяка смърт щеше да бъде принесена в жертва на Бела.

Знаеше, че вече не е жива. Дълбоко в сърцето си знаеше, че я е застигнала мъчителна смърт. Защо тогава винаги питаше копелетата къде е тя? По дяволите, нямаше никаква представа. Това просто бяха първите думи, които излизаха от устата му, независимо колко пъти си повтаряше, че тя вече не е между живите.

Щеше да продължи да им задава този въпрос. Искаше да знае къде, как и с какво са я убили. Информацията щеше да го разяжда отвътре, но трябваше да знае. Трябваше. Накрая все някой от тях щеше да проговори.

Спря. Подуши въздуха. Молеше се в ноздрите му да нахлуе сладникавият мирис на бебешка пудра. Повече не можеше да понася… това неведение.

Но после се чу горчивият му смях. Можеше да понесе много повече. Благодарение на стогодишната си усилена тренировка с Господарката нямаше мръсотия, през която да не бе преминал. Физическа болка, душевни мъчения, унижения, деградация, безнадеждност и безпомощност — бе оцелял след всичко това.

Следователно, щеше да оцелее и сега.

Вдигна поглед към небето и се олюля. Побърза да се подпре с ръка на близката кофа за боклук, пое си дълбоко дъх и зачака главозамайването да премине. Нямаше такъв късмет.

Беше време за хранене. Отново.

Изруга. Надяваше се да преживее още нощ или две без храна. През последните две седмици бе заставял тялото си да се движи само с усилие на волята, но това не бе нещо необичайно за него. Тази вечер също не искаше да обърне внимание на жаждата за кръв.

Хайде, хайде… концентрирай се.

Застави се да продължи да върви. Дебнеше из централните улички, прокрадваше се през опасния лабиринт от алеи на Колдуел средището на нощните клубове и наркотиците в щата Ню Йорк.

В три часа след полунощ изпитваше такава нужда от кръв, че се усещаше замаян. И това бе единствената причина да се откаже. Не можеше да понесе неясното възприемане на реалността и сковаността на тялото си. Напомняха му прекалено ясно за предизвиканите от опиума вцепенения по времето, когато бе кръвен роб.

Закрачи възможно най-бързо към „Зироу Сам“, настоящото свърталище на братята в центъра на града. Охраната го пусна да мине покрай опашката чакащи да влязат в клуба. Такъв бърз достъп получаваше всеки, който оставяше толкова много пари. Само навикът на Фюри да пуши червен дим струваше две хилядарки на месец. Ви и Бъч пък се наливаха само с първокачествен скъп алкохол. Към това се прибавяха и редовните поръчки на Зи.

В клуба бе горещо и тъмно като във влажна тропическа пещера. Гърмеше техно музика. Хората се тълпяха на дансинга, дъвчеха дъвки, наливаха се с вода и се потяха в ритъма на танца. Групички по двойки и тройки се бяха подпрели по стените, извиваха тела и се докосваха.

Зи се отправи директно към ВИП салона. Тълпата от хора му правеше път — разделяше се като кадифени завеси пред него. Сетивата им бяха притъпени от алкохола и наркотиците, но в прегрените тела бе останал достатъчно инстинкт за самосъхранение, за да видят в него ковчега, който ги очакваше.

В края на коридора ниско остриган мъж от охраната го пропусна в най-добрата част на клуба. Тук, в относителна тишина и спокойствие, достатъчно далеч една от друга, бяха подредени двайсет маси. Лампите осветяваха единствено черната им мраморна повърхност, останалото тънеше в мрак. Сепарето, което братята заемаха, бе точно до пожарния изход. Зи не се изненада да види там Вишъс и Бъч с чаши пред тях. Мартинито на Фюри бе на масата, но от него нямаше и следа.

Двамата не се зарадваха да го видят. Не… по-скоро изглеждаха примирени с присъствието му — така, както човек се примирява с неизбежното.

— Къде е той? — попита Зи и кимна към чашата с мартини на близнака си.

— Купува си червен дим отзад — отговори Бъч. — Свършили са му запасите.

Зи седна отляво и се облегна назад, за да избегне кръга светлина, който падаше върху лъскавата повърхност на масата. Огледа се и видя само непознати лица, които не означаваха нищо за него. Тази част на клуба, запазена за ВИП гостите, се посещаваше само от редовни клиенти и никой от паралиите тук не общуваше извън кръга на собствената си затворена групичка. Всъщност за целия клуб важеше правилото „никакви въпроси, никакви отговори“, което бе една от причините братството да идва тук. Въпреки че собственикът на „Зироу Сам“ бе вампир, те не трябваше да издават кои са.

През последния един век Братството на черния кинжал пазеше в тайна своето съществуване дори от представителите на собствената си раса. Носеха се слухове, разбира се, и цивилните знаеха имената на някои от тях. Но на това не се даваше гласност. Началото на тази тайнственост бе сложено преди около век, когато бе започнал упадъкът на вампирската раса и липсата на доверие се бе превърнала в основен проблем. Сега обаче имаше и друга причина. Лесърите измъчваха цивилни, за да изтръгнат от тях информация за братството, така че бе задължително да крият самоличността си.

Като резултат малкото вампири, които работеха в клуба, не бяха сигурни дали огромните мъжаги в кожени дрехи, които пиеха питиетата си отзад и оставяха щедри бакшиши, са членове на братството или не. И за щастие ако не видът на братята, то поне наложените правила предотвратяваха задаването на въпроси.

Зейдист се размърда нетърпеливо. Мразеше този клуб, наистина. Не обичаше да има толкова много тела близо до неговото. Мразеше шума. И миризмите.

До масата им се приближиха три жени, които бъбреха неспирно. И трите бяха на работа тази вечер, а онова, което предлагаха, не се сервираше в чаши. Бяха типичните проститутки от висока класа. Удължени коси, силиконови гърди, лицата им — плод на пластичната хирургия, а дрехите — излезли направо от скъпите модни бутици. Имаше много като тях в клуба и особено в онази негова част, отредена за ВИП клиентите. Преподобния, който притежаваше и управляваше „Зироу Сам“, вярваше, че разнообразието в предлагането е рецептата за успех в бизнеса, затова осигуряваше не само алкохол и наркотици, но и тела. Също така отпускаше пари назаем, имаше екип от букмейкъри и се занимаваше Бог знае още с какво в офиса си в задната част на сградата. Предлагаше всякакъв вид услуги на клиентелата си, състояща се предимно от представители на човешката раса. Усмихвайки се и разговаряйки помежду си, трите проститутки всъщност им се предлагаха с надеждата да бъдат избрани. Обаче нито една от тях не бе онова, което търсеше Зи. Малко вероятно бе да бъдат наети и от Ви и Бъч. След две минути те се насочиха към следващото сепаре.

Зи изпитваше дяволски глад, но бе особено придирчив, когато ставаше въпрос за хранене.

— Хей, татенца — каза женски глас. — Някой от вас има ли нужда от компания?

Той вдигна поглед. Жената имаше твърдо лице в тон със стегнатото й тяло. Бе облечена в черни кожени дрехи. Косата й бе късо подстригана.

Перфектно.

Зи постави ръката си в кръга светлина, падащ върху масата, вдигна два пръста, после почука два пъти по мраморната повърхност с кокалчетата си. Бъч и Ви се размърдаха неспокойно. Напрежението им го раздразни.

Жената се усмихна.

— Е, добре.

Зейдист се наведе напред и се надигна, като лицето му попадна в обсега на светлината. Изражението на проститутката се вкамени и тя направи крачка назад.

В този момент Фюри влезе през вратата вляво, красивата му коса улавяше нюансите на светлината. По петите му вървеше опасен на вид вампир с прическа ирокез. Преподобния.

Двамата спряха до масата и собственикът на клуба се усмихна сурово. Очите му с цвета на аметист доловиха колебанието на проститутката.

— Добър вечер, господа. Отиваш ли някъде, Лайза?

Смелостта на Лайза се върна.

— Където иска той, шефе.

— Правилен отговор.

„Достатъчно любезности“, помисли си Зи.

— Навън. Веднага.

Отвори вратата на пожарния изход и я последва в уличката зад клуба. Декемврийският вятър се просмукваше през широкото яке, което бе облякъл, за да скрие оръжията си, но той не даваше и пет пари за студа. Както и Лайза. Въпреки че ледените пориви рошеха късо подстриганата й коса и бе почти гола, тя се обърна към него с вирната брадичка и без да трепери.

Сега, след като бе приела да му се отдаде, бе готова за него. Истинска професионалистка.

— Ще го направим тук — каза той и пристъпи в сенките.

Извади две стодоларови банкноти от джоба си и й ги подаде. Пръстите й ги смачкаха, преди да изчезнат в кожената й пола.

— Как го искаш? — попита и протегна ръце към раменете му.

Той я обърна с лице към тухлената стена.

— Само аз ще те докосвам. Ти мен не.

Тялото й се напрегна и миризмата на страха й, подобна на сяра, го удари в ноздрите. Обаче гласът й бе силен и уверен.

— Внимавай, копеле. Ако ми останат синини или рани, той ще те преследва като животно.

— Не се тревожи, ще си отидеш оттук в добро състояние.

Тя продължаваше да се страхува. А той бе благословено неподатлив на чувства.

Обикновено страхът на жените бе единственото, което можеше да го възбуди и да накара нещото в панталона му да се втвърди. Напоследък обаче това престана да му въздейства, което не бе голяма загуба за него. Презираше реакцията на онова нещо, което се криеше зад ципа му. Тъй като повечето жени се страхуваха безумно от него, то се възбуждаше много по-често, отколкото би искал. Щеше да е по-добре, ако въобще не реагираше. По дяволите, вероятно бе единственият мъж на планетата, който искаше да бъде импотентен.

— Наклони главата си на една страна — каза. — Доближи ухо до рамото си.

Тя се подчини бавно и му предложи врата си. Ето защо я бе избрал. Късата коса означаваше, че няма да му се наложи да я докосне. Мразеше да допира длани до тях.

Докато гледаше втренчено врата й, жаждата му се засили и кучешките му зъби се удължиха. Господи, бе така пресъхнал, че можеше да я пресуши.

— Какво мислиш да правиш? — попита го рязко тя. — Да ме ухапеш?

— Да.

Впи зъби бързо и здраво я задържа, когато започна да се мята. За да улесни нещата за нея, я успокои с ума си, накара я да се отпусне и я опияни, което без съмнение й бе добре познато. Тя притихна, а той запреглъща колкото можеше, без да повърне, и усети кокаина, алкохола и антибиотиците в кръвта й.

Когато свърши, облиза дупчиците от зъбите си, за да спре кървенето. След това вдигна яката й, за да ги скрие, изтри се от паметта й и я върна в клуба.

Отново сам, се облегна на тухлената стена. Човешката кръв бе слаба, едва му осигуряваше необходимото, обаче нямаше никакво намерение да пие от представителки на собствената си раса. Не отново. Никога.

Вдигна поглед към небето. Облаците донесли по-рано снега си бяха отишли и в пространствата между сградите се виждаха ясните звезди, които му казваха, че му остават само още два часа да бъде навън.

Когато силите му се възвърнаха, затвори очи и се дематериализира на единственото място, където искаше да бъде.

Слава богу, че все още имаше достатъчно време да отиде там.