Пробудена любов

22.

През нощта, когато луната се издигна високо в небето, О. се изправи със стон. Чакаше в края на моравата, откакто слънцето бе залязло преди четири часа, с надеждата, че някой ще дойде… Само че нищо не се случваше. Както беше и през последните два дни. Е, стори му се, че видя нещо малко преди зазоряване тази сутрин — някаква сянка, която се движеше из къщата. Но каквото и да бе, зърна го само веднъж и за малко.

Искаше му се да можеше да използва всички ресурси на обществото, за да намери отново съпругата си. Ако изпратеше всеки лесър, с който разполагаше… Да, със същия успех можеше да опре дулото на пистолет до слепоочието си. Някой щеше да съобщи на Омега, че всичките усилия на обществото са пренасочени към една жена, която няма никакво значение. И щяха да започнат големите проблеми.

Погледна часовника си и изруга. Като говорим за Омега… Трябваше да се яви пред господаря си тази вечер, за да получи заповедите си. И нямаше никакъв избор, освен да отиде на срещата. Да остане начело на убийците, бе единственият му шанс да си върне съпругата и нямаше да рискува всичко заради една пропусната среща.

Извади мобилния си телефон и се обади на трима души от отрядите Бета, които да наблюдават къщата в негово отсъствие. Тъй като тя бе известна като място, където вампирите се събираха, поне имаше извинение за поставянето на задачата.

След двадесет минути убийците дотичаха през гората. Шумът от стъпките им бе заглушен от снега. Тримата бяха с едро телосложение и приети съвсем наскоро, косите им бяха тъмни, бузите — зачервени от студа. Очевидно бяха доволни, че са ги избрали, и бяха готови за битка, обаче О. им каза, че само трябва да наблюдават мястото. И да нападнат само ако вампирите решат да си тръгнат, като се постараят да ги заловят живи, независимо дали са мъже или жени. Без изключение. О. разсъждаваше по следния начин: ако той бе член на семейството на своята любима, първо щеше да изпрати разузнавачи, преди да й позволи да се дематериализира близо до къщата. А ако бе мъртва и роднините й дойдеха да изнесат вещите й, трябваше да ги залови и да разбере къде е гробът й.

След като даде на членовете на отряда Бета да разберат, че отговарят с живота си за изпълнението на поставената задача, той отиде при пикапа си, скрит сред групичка борови дървета. Като излезе на шосе 22, видя, че лесърите са спрели джипа, с който бяха дошли, на пътя, на по-малко от два километра от отбивката, водеща до къщата на Бела.

Обади се на идиотите и им каза да използват ума си и да скрият колата. След това подкара към хижата. През главата му минаваха образи на любимата жена и не виждаше ясно шосето пред себе си. Представяше си я в моментите, когато бе най-прекрасна — под душа, с мокра коса и кожа. Тя бе толкова чиста…

Но после образите се промениха. Видя я гола, легнала по гръб под грозния вампир, който я бе отвлякъл. Той я докосваше… целуваше я… влизаше в нея… А на нея й харесваше. Да, кучката се наслаждаваше на ласките. Бе отметнала глава назад и стенеше. Стигаше до оргазма като последна курва и искаше още.

О. стисна кормилото толкова силно, че кокалчетата на пръстите му щяха да изхвръкнат през кожата. Опита се да се успокои, обаче гневът му бе неудържим.

И тогава осъзна с абсолютна яснота, че ако вече не е мъртва, той ще я убие. Трябваше само да си я представи в интимна близост с белязания брат, и губеше разсъдъка си.

Което го поставяше в затруднение. Да живее без нея, би било ужасно. Самоубийството изглеждаше доста привлекателно, но щеше завинаги да го обвърже с Омега, тъй като след смъртта си лесърите се връщаха при своя създател и господар.

Но после му хрумна нещо друго. Представи си съпругата си след много години — с побеляла коса, изсветляла кожа и очи с цвета на облаците. Лесър като него. Решението бе така идеално, че кракът му се отдръпна от педала на газта и пикапът се закова насред шосе 22.

По този начин тя щеше да е негова завинаги.

Наближаваше полунощ. Бела облече чифт стари дънки и дебелия червен пуловер, който обичаше толкова много. След това отиде в банята, дръпна двете хавлии, които закриваха огледалото, и се погледна. Видя все същата жена — сини очи, високи скули, сочни устни. И облак тъмнокестенява коса.

Повдигна пуловера и погледна корема си. Кожата бе безупречна, без нито един недостатък. Името на лесъра вече не се виждаше. Прокара ръка върху мястото, където някога бяха буквите.

— Готова ли си? — попита Зейдист.

Тя отново вдигна поглед към огледалото. Той се извисяваше зад нея, облечен в черно. По цялото му тяло бяха накачени оръжия. Черните му очи бяха приковани в кожата на корема й.

— Белезите са заздравели — каза Бела. — Само за четиридесет и осем часа.

— Да. Радвам се.

— Страх ме е да се върна у дома.

— Фюри и Бъч ще дойдат с нас. Ще разполагаш с добра охрана.

— Знам… — Спусна отново пуловера. — Но какво… ще стане, ако не събера смелост да вляза в къщата?

— В такъв случай ще опитаме отново някоя друга нощ. Ще ти дадем толкова време, колкото ти е необходимо. — Подаде й анорака.

Тя го облече и каза:

— Можеш да свършиш и нещо по-полезно от това да се грижиш за мен.

— Не и в момента. Дай ми ръката си.

Пръстите й трепереха. Хрумна й, че за първи път я моли да го докосне. Надяваше се, че допирът ще доведе до прегръдка.

Но не. Той постави в дланта й малък пистолет, без дори да я докосне.

Тя трепна. Изпитваше отвращение към оръжията.

— Не, аз…

— Вземи…

— Чакай малко, аз не…

— … това. — Притисна дръжката към дланта й. — Ето тук е предпазителят. Свален. Вдигнат. Разбра ли? Свален… Вдигнат. С това можеш да убиваш само от много късо разстояние. Зареден е с два куршума, които ще забавят нападналия те лесър достатъчно, за да можеш да избягаш. Трябва да го насочиш и да дръпнеш спусъка два пъти. Цели се в тялото, тъй като така ще намалиш опасността от пропуск.

— Не го искам.

— И на мен не ми харесва да си въоръжена. Но така е по-добре, отколкото да се озовеш неподготвена в ръцете на врага.

Тя поклати глава и затвори очи. Животът понякога бе много грозен.

— Бела? Погледни ме. — Тя се подчини и той каза: — Постави го във външния десен джоб на палтото си. Трябва да е в дясната ти ръка, ако се наложи да го използваш. — Тя отвори уста, но той не й даде възможност да проговори. — Ще останеш с Фюри и Бъч. А докато си с тях, не е много вероятно да ти се наложи да го използваш.

— Ти къде ще бъдеш?

— Наоколо. — Той се обърна и тя забеляза ножа, втъкнат в колана му отзад на кръста. Освен това на гърдите му бяха препасани два кинжала, а на хълбоците носеше два пистолета. Питаше се колко ли други оръжия има, които тя не вижда.

Зейдист спря на прага с наведена ниско глава.

— Ще се погрижа да не ти се наложи да използваш оръжието си, Бела. Обещавам ти. Но не мога да ти позволя да отидеш там невъоръжена.

Тя си пое дълбоко дъх и пусна малкото парче метал в джоба на палтото си.

Фюри чакаше отвън, в коридора, облегнат на парапета на балкона. Той също носеше бойно облекло, пистолети и кинжали бяха окачени по цялото му тяло. От него се излъчваше смъртоносно спокойствие. Тя му се усмихна. Той й кимна и придърпа черното си кожено палто.

Мобилният телефон на Зейдист звънна и той го отвори.

— Там ли си, ченге? И как е положението? — Когато затвори, кимна с глава. — Да вървим.

Тримата слязоха по стълбите, прекосиха фоайето и излязоха във вътрешния двор. Въздухът бе студен. Двамата извадиха оръжията си, готови за стрелба. След това и тримата се дематериализираха.

Бела прие отново формата си на предната веранда, с лице към лъскавата червена врата с медното чукче. Усещаше присъствието на Зейдист и Фюри зад себе си — две огромни и напрегнати мъжки тела. Чуха се стъпки и тя хвърли поглед през рамо. Бъч изкачваше стъпалата на верандата. Той също бе извадил оръжието си.

Изведнъж идеята да им изгуби времето с прищявката си да се отбие в къщата й се стори опасна и егоистична. Отключи вратата с ума си и влезе.

Усети познатата миризма… Комбинация от восък с мирис на лимон, с който лъскаше широките борови дъски, и на свещи с аромат на розмарин, които така много обичаше да използва.

Чу вратата да се затваря, а охранителната система да се изключва и хвърли поглед назад. Бъч и Фюри бяха плътно зад нея, обаче Зейдист не се виждаше никъде.

Знаеше, че не ги е изоставил. Но искаше да е тук с нея.

Пое си дълбоко дъх и огледа дневната стая. Тъй като осветлението не бе включено, видя само познатите сенки и форми — по-скоро очертанията на мебелите и стените, отколкото нещо повече.

— Всичко изглежда… същото.

Макар и да имаше празно петно над писалището й. Липсваше огледалото, което двете с майка й бяха избрали заедно в Манхатън преди около десетина години. Ривендж винаги го бе харесвал. Той ли го бе взел? Не знаеше дали да бъде трогната, или обидена.

Протегна ръка да запали една лампа, но Бъч я спря.

— Никакви светлини. Съжалявам.

Тя кимна. Като влезе по-навътре в къщата и видя още от своите вещи, се почувства така, сякаш е сред приятели, които не е виждала от години. Бе едновременно радостно и тъжно, но изпитваше най-вече облекчение. А бе така сигурна, че ще се разстрои…

Стигна до трапезарията и спря. Зад широкия сводест отвор в далечния край бе кухнята. Коремът й се сви на топка от ужас.

Стегна се и пристъпи в отвореното пространство. Като видя всичко така спретнато и подредено, си спомни разигралата се тук сцена на насилие.

— Някой е почистил — прошепна.

— Зейдист. — Бъч застана до нея. Държеше оръжието си на височината на гърдите. Погледът му обхождаше всичко наоколо.

— Той… е направил това за мен? — Посочи наоколо с махване на ръка.

— Да. В нощта след отвличането ти. Прекара часове наред тук. Долният етаж също е в безупречен ред.

Опита се да си представи Зейдист с кофа и парцал в ръка — как почиства кървавите следи и парчетата счупено стъкло.

„Защо?“, запита се.

Бъч сви рамене.

— Каза, че подбудите му са лични.

На глас ли бе изрекла въпроса?

— Не обясни ли… защо го прави?

Бъч поклати глава. Тя изведнъж осъзна, че Фюри демонстрира многозначителен интерес към онова, което се крие зад прозореца.

— Искаш ли да отидеш в спалнята? — попита Бъч.

Тя кимна, а Фюри каза:

— Аз ще остана тук.

Бела слезе в мазето и откри, че и там всичко е подредено и… чисто. Отвори гардероба си, прегледа дрехите си, надникна и банята. Бе запленена и очарована от дребни неща. Шишенце парфюм. Списание с дата отпреди отвличането й. Свещта, която палеше до ваната с крака във формата на животински лапи.

Разхождаше се, докосваше любимите си вещи и се чувстваше на мястото си. Копнееше да прекара тук часове… дни. Но усещаше нарастващото напрежение на Бъч.

— Мисля, че видях достатъчно за тази вечер — каза, но й се искаше да остане още.

Бъч вървеше пред нея, докато се изкачваха към първия етаж. Стигна в кухнята и погледна Фюри.

— Готова е да излезем навън.

Фюри отвори телефона си. Настъпи пауза.

— Зи, време е да тръгваме. Запали двигателя на колата.

Бъч затвори вратата към мазето, а Бела отиде до аквариума с рибките и надникна вътре. Питаше се дали някога ще живее отново в тази къща. Имаше чувството, че не.

— Искаш ли да вземеш нещо със себе си? — попита Бъч.

— Не мисля…

Навън отекна изстрел. Бъч я сграбчи и я закри с тялото си.

— Остани на мястото си — прошепна в ухото й.

— Дойде откъм предната част! — изсъска Фюри и приклекна. Насочи пистолета си към входната врата.

Втори изстрел. Още един. Приближаваха се. И сякаш обграждаха къщата.

— Ще излезем през тунела — прошепна Бъч и я побутна към вратата на мазето.

Фюри насочи дулото на оръжието си към мястото, откъдето бяха дошли изстрелите.

— Аз ще ви пазя гърба.

В мига, в който Бъч постави ръка върху бравата на вратата към мазето, времето се сви до няколко секунди, а после се разтегли във вечността.

Френските прозорци зад тях сякаш експлодираха. Стъклото се посипа по пода, дървото се разцепи.

Гърбът на Зейдист изпълни отвора. Очевидно някой го буташе с огромна сила. Той се приземи на пода в кухнята, главата му отхвръкна назад и се удари в плочките толкова силно, че удара прозвуча като изстрел. После с ужасяващ вик лесърът, който го бе хвърлил с такава сила, скочи на гърдите му и двамата се плъзнаха през цялото помещение по посока на стълбището, което водеше към мазето.

Тялото на Зейдист бе неподвижно като скала под това на убиеца. Дали бе в безсъзнание, или беше мъртъв?

Бела изпищя и Бъч я избута от пътя на стремително носещите се към тях тела. Единственото място, където можеха да се скрият, бе зад печката. Поведе я нататък, като я пазеше с тялото си. Ето че сега бяха като хванати в капан в кухнята.

Фюри и Бъч насочиха оръжията си към кълбото преплетени крайници на пода, обаче убиецът не обърна никакво внимание на действията им. Стовари силно юмрук в главата на Зейдист.

— Не! — изпищя Бела.

Но странно, ударът като че ли върна Зейдист в съзнание. Или може би гласът й бе направил това. Черните му очи се отвориха, на лицето му се изписа зла гримаса. С бързо движение той пъхна ръце под мишниците на лесъра и го изви толкова силно, че горната половина на тялото му образува арка.

Само след част от секундата Зейдист вече бе възседнал лесъра. Сграбчи дясната му ръка и я изви под такъв невъзможен ъгъл, че костите изпукаха. След това заби палеца си под брадичката му с такава сила, че половината от него се скри в плътта, после оголи кучешките си зъби, които проблеснаха — бели и смъртоносни, захапа врата на лесъра и прегриза гърлото му.

Убиецът извика от болка, тялото му се замята конвулсивно, уловено между бедрата на Зейдист. И това бе само началото. Зи буквално разкъса плячката си на парчета. Когато лесърът вече не помръдваше, спря за малко задъхан. После зарови пръсти в косата му и отскубна цял кичур. Очевидно търсеше белите му корени.

Тя обаче можеше веднага да му каже, че това не е Дейвид. Ако успееше да възвърне способността си да говори.

Зейдист изруга. Остана приклекнал над убития — търсеше признаци на живот. Като че ли искаше да продължи с издевателствата над него. Но после смръщи вежди и вдигна поглед, очевидно осъзнал, че битката е свършила и че е имало свидетели.

О… боже. Лицето, гърдите и ръцете му бяха изцапани с черната кръв на лесъра.

Черните очи на Зейдист срещнаха нейните. Неговите блестяха. Точно като кръвта, която бе пролял, за да я защити. Той побърза да погледне встрани, сякаш искаше да скрие задоволството, което убийството му бе доставило.

— С другите двама също приключих — каза. Все още дишаше тежко. Издърпа тениската от панталоните си и избърса лицето си с крайчеца й.

Фюри тръгна към коридора.

— Къде са те? На моравата пред къщата?

— Опитай да ги намериш пред входната врата на Омега. Прободох и двамата. — Зейдист погледна Бъч. — Заведи я у дома. Веднага. Прекалено е шокирана и няма да успее да се дематериализира. Фюри, отиди с тях, моля те. И искам да ми се обадите веднага щом кракът й стъпи във фоайето, ясно ли е?

— А ти? — попита Бъч, макар вече в изпълнение на молбата му да побутваше Бела да заобиколи тялото на мъртвия лесър.

Зейдист се изправи и извади кинжала си от ножницата.

— Ще изпратя и този при господаря му и ще почакам да се появят и други. Когато тези тук не се явят на проверката, със сигурност ще дойдат още.

— И ние ще се върнем.

— Не ме интересува какво ще правите. От вас искам да я приберете у дома, където ще е в безопасност. Така че стига вече приказки. Размърдайте се!

Бела протегна ръка към него, макар да не бе сигурна защо. Бе ужасена от онова, което бе сторил, и от раните му. И от кръвта, която се стичаше по дрехите му и се смесваше с тази на убийците.

Зейдист махна с ръка, отпрати я.

— По дяволите, изведете я оттук!

Джон скочи от автобуса на земята с такова облекчение, че се е прибрал у дома, та едва не се спъна в собствените си крака.

Ако се съдеше по първите два дни на обучението, следващите две години щяха да са истински кошмар.

Още като мина през входната врата, подсвирна. Гласът на Уелси долетя откъм кабинета.

— Здравей! Как мина днес?

Докато събличаше палтото си, той издаде две къси подсвирквания, които означаваха „добре“.

— Радвам се. Хавърс ще дойде след час.

Джон тръгна към кабинета и спря на прага. Уелси седеше зад бюрото, заобиколена от колекцията си стари книги, повечето от които отворени. Видът на всички тези разпръснати подвързани страници му напомняше налягали по гръб кученца, нетърпеливи да бъдат почесани по коремчетата.

Тя се усмихна.

— Изглеждаш уморен.

„Ще си почина малко, преди да дойде Хавърс“, каза той с езика на знаците.

— Сигурен ли си, че си добре?

„Абсолютно.“ Усмихна се, за да направи малката си лъжа по-убедителна. Не обичаше да я лъже, но не искаше да й разказва за неудачите си. Само след шестнайсет часа щеше да му се наложи отново да се изправи пред проблемите на сегашния си живот. Имаше нужда да си почине и да се отдалечи за малко от тях.

— Ще те събудя, когато пристигне лекарят.

„Благодаря.“

Когато се обърна, тя каза:

— Надявам се, знаеш, че ще се справим, независимо какво ще покажат изследванията.

Той я погледна. Значи тя също се тревожеше за резултатите.

Отиде бързо при нея и я прегърна, след това се отправи към стаята си. Дори не остави мръсните си дрехи на отреденото място, просто пусна чантите на пода и легна на леглото. Умората, натрупана от усилието да понася подигравките на другите в продължение на осем часа, бе толкова силна, че можеше да спи цяла седмица.

Обаче не можеше да затвори очи. Мислите му се въртяха около посещението на Хавърс. А какво щеше да стане, ако всичко се окажеше грешка? Ако не се превърнеше във фантастичен и силен вампир? Ако сънищата му не са нищо повече от плод на развинтеното му въображение? Ако по-голямата част от него бе човек?

В тези негови разсъждения имаше смисъл. Макар че обучението едва започваше, беше ясно, че не е като другите момчета от класа. Беше по-слаб от тях и ужасно несръчен във всички физически упражнения. Може би практиката щеше да помогне, макар че се съмняваше.

Джон затвори очи с надеждата да заспи и да сънува нещо хубаво. Да му се присъни, че е едър и силен и…

Събуди го гласът на Тор.

— Хавърс е тук.

Джон се прозина, протегна се и се опита да се скрие от съчувствието, изписано на лицето на Тор. Това бе поредният кошмар, свързан с обучението му — трябваше да лъже и Тор.

— Как се справяш, синко? Искам да кажа, Джон?

Поклати глава и каза на езика на знаците: „Добре, но предпочитам да ме наричаш синко“.

Тор се усмихна.

— Добре. И аз така предпочитам. А сега ела. Да приключим със страховете относно изследванията, какво ще кажеш?

Джон последва Тор в дневната. Хавърс седеше на дивана. Очилата с костни рамки, сакото с шарки, наподобяващи рибена кост, и червената папийонка му придаваха вид на професор.

— Здравей, Джон — каза той.

Момчето вдигна ръка за поздрав и седна на креслото, което бе най-близо до Уелси.

— И така, имам резултатите от кръвните ти проби. — Хавърс извади лист от вътрешния джоб на сакото си. — Беше ми необходимо малко повече време. Има аномалия, която не очаквах.

Джон погледна Тор. После Уелси. Господи… А какво, ако бе изцяло човек? Какво щяха да правят с него? Дали щеше да му се наложи да си тръгне…

— Джон, във вените ти тече изцяло воинска кръв. Следите от друга са незначителни и не бива дори да се вземат под внимание.

Тор се засмя високо и плесна с ръце.

— По дяволите! Това е страхотно!

Джон се усмихна толкова широко, че устните му изтъняха до незабележими линии.

— Но има и нещо друго. — Хавърс побутна очилата си високо на носа. — Потомък си на Дариъс от Марклон. Толкова близък, че може да си му син. Толкова близък… че трябва да си му син.

В стаята се възцари мъртва тишина.

Джон гледаше последователно ту Тор, ту Уелси. Двамата бяха буквално замръзнали по местата си. Това добра новина ли беше? Или лоша? Кой беше Дариъс? Ако се съдеше по израженията им, може би беше престъпник или…

Тор скочи от дивана и взе Джон в прегръдките си. Притисна го толкова силно, че телата им се сляха в едно. Джон, който се задъхваше от недостиг на въздух и размахваше крака във въздуха, погледна Уелси. Тя бе покрила устата си с длан, по лицето й се стичаха сълзи.

Тор го пусна рязко и отстъпи назад. Закашля се, влажните му очи блестяха.

— Е… кой би могъл да предположи? — каза той и прочисти няколко пъти гърлото си. Потърка лицето си. Изглеждаше леко замаян.

„Кой е Дариъс?“, попита Джон и отново седна.

Тор се усмихна.

— Беше най-добрият ми приятел, мой брат в борбата, мой… Нямам търпение да ти разкажа всичко за него. Това означава още, че имаш сестра.

„Коя е тя?“

— Бет, нашата кралица. Шелан на Рот…

— Да, а що се отнася до нея — каза Хавърс и погледна Джон, — не разбирам реакцията ти. Резултатите от компютърната томография и пълната ти кръвна картина са наред, ЕКГ-то ти също. Вярвам на думите ти, че припадъците ти са причинени от нейното присъствие, макар да нямам никаква представа от какво могат да бъдат предизвикани. Искам да стоиш далеч от нея известно време, за да видим дали ще се случат и в друго обкръжение.

Джон кимна, макар че искаше отново да я види. Особено защото му бе роднина. Сестра. Страхотно…

— А сега да преминем към другия въпрос — каза Хавърс многозначително.

Уелси се наведе напред и постави длан върху коляното на Джон.

— Хавърс иска да говори с теб за нещо.

Джон смръщи вежди.

„За какво?“, описа бавно думите със знаци. Лекарят се усмихна в опит да го окуражи.

— Искам да се видиш с психотерапевт.

Кръвта на Джон замръзна във вените му. Изпаднал в паника, обходи лицето на Уелси с поглед, след това погледна Тор. Питаше се каква ли част от случилото се с него преди година им е разкрил докторът.

„И защо се налага това? — попита с помощта на знаците. — Аз съм добре.“

Отговори Уелси, съвсем спокойно.

— Той ще ти помогне да преминеш през преобразяването и да се адаптираш към новия свят.

— Първата ти среща с него е утре вечер — каза Хавърс и наведе глава. Гледаше Джон над ръба на очилата, а очите му казваха: „Ако не отидеш, ще им кажа истинската причина, поради която се налага да го посетиш“.

Джон бе изигран. Манипулираха го и това го ядосваше. Но реши, че е по-добре да се поддаде на добронамереното изнудване, отколкото да позволи Тор и Уелси да узнаят какво му бе сторено.

„Добре. Ще отида.“

— Аз ще те заведа — каза Тор бързо. После смръщи вежди. — Искам да кажа… че ще намерим кой да те заведе. Бъч ще го направи.

Лицето на Джон пламна. Да, не искаше Тор дори да се приближи до психотерапевта му. В никакъв случай. Чуха звънеца на входната врата. Уелси се усмихна.

— О, това е Сарел. Идва да поработим върху подготовката на празника. Джон, може би ще пожелаеш да ни помогнеш?

Сарел беше отново тук? Снощи, когато си разменяха съобщения, не беше споменала, че се кани да ги посети.

— Джон? Искаш ли да работиш заедно със Сарел?

Той кимна и се опита да запази спокойствие, макар тялото му да се беше стоплило от вълнение.

„Да, искам.“

Отпусна ръце в скута си, сведе поглед надолу и се опита да запази усмивката си за себе си.