Пробудена любов

28.

Зейдист спря в подземния тунел на половината разстояние между главната сграда и къщата, в която живееха Вишъс и Бъч.

Хвърли поглед зад себе си към редицата лампи по тавана. Те продължаваха и напред — сякаш до безкрая. Не виждаше нито вратата, през която бе влязъл, нито онази, през която щеше да излезе.

Е, и ако това не бе идеалната метафора на живота.

Облегна се на стоманената стена на тунела. Чувстваше се в капан, независимо от факта, че никой и нищо не го задържаше.

О, това не беше вярно. Капанът беше Бела. Тя го оковаваше във вериги.

Привързваше го към красивото си тяло и нежното си сърце, примамваше го с онази ненавременна и невъзможна любов, която гореше в сапфирените й очи. Да… Бе хванат в капан.

Неочаквано и за самия него, мислите му се насочиха към онази нощ, в която Фюри го освободи от робството.

Господарката влезе в килията, придружена от друг мъж, но това не предизвика никакви чувства у роба. След сто години робство погледите на другите мъже вече не го притесняваха, ужасът на изнасилванията му беше добре познат. Нямаше какво повече да научи за насилието. Живееше в монотонен и еднообразен ад и истинското мъчение произтичаше от това, че краят на пленничеството му не се виждаше.

Но внезапно усети нещо странно. Нещо… различно. Обърна глава и погледна непознатия. Първата му мисъл бе, че е едър и облечен в скъпи дрехи, следователно е воин. Следващата беше, че вижда шокираща мъка и съчувствие в жълтите му очи. Наистина, непознатият, който стоеше на прага, беше така пребледнял, че кожата му бе станала восъчножълта.

Миризмата на омразния мехлем нахлу в ноздрите на роба и той отново втренчи поглед в тавана, без да се интересува от онова, което щеше да последва. Но докато въздействаха на мъжествеността му, в стаята нахлу вълна от емоции. Погледна повторно мъжа, който стоеше до вратата. И смръщи вежди. Воинът протягаше ръка към кинжала си и гледаше Господарката така, сякаш се канеше да я убие…

Другата врата се отвори рязко. Вътре се втурна един от придворните и заговори бързо, изпаднал в паника. После килията се изпълни със стражи, оръжия и гняв. Мъжът, който предвождаше групата, сграбчи грубо Господарката и я зашлеви толкова силно, че тя се удари в каменната стена. След това се спусна към роба с нож в ръка, а той извика, като видя острието да се спуска над лицето му. Изгаряща болка разкъса челото, носа и бузата му. И мракът го обгърна.

Когато дойде в съзнание, висеше, завързан за врата, и тежестта на тялото му го дърпаше надолу и го задушаваше. Умът му се беше събудил отново в мига, в който тялото му бе разбрало, че поема последния си дъх. Жалък опит за спасение, помисли си той.

Боже, не трябваше ли да усеща болка? Чудеше се дали са го полели с вода, защото кожата му бе мокра. После осъзна, че в очите му капе нещо гъсто. Кръв. Къпеше се в собствената си кръв.

А какъв беше целият този шум около него? Звън на мечове и борба?

Едва поемайки си въздух, отвори очи и за част от секундата забрави, че не може да диша. Видя морето. Пред погледа му се разстилаше безкрайният океан. Радостта се възроди в сърцето му за миг, а после недостигът на въздух замъгли зрението му. Клепачите му потрепнаха и той се отпусна безсилен, но благодарен, че е видял океана за последен път, преди да умре. Запита се мимоходом дали Небитието ще прилича поне малко на този огромен хоризонт, на тази необятна шир, едновременно непознаваема и гостоприемна.

В мига, в който пред очите му изплува бяла светлина, натискът върху шията му престана и той почувства някой да подхвърля грубо тялото му. Долови викове и резки движения, а след това го понесоха и той целият се тресеше и подскачаше. Краят и на това усещане беше рязък и неочакван. Агонията и болката го бяха завладели и се бяха просмукали дори в костите му.

Чу два изстрела. И викове на болка, които не излизаха от неговото гърло. Последваха силен рев и порив на вятъра. И ласката на въздуха по гърба му. Падаше…

О, господи, океанът. Обзе го паника. Солта…

Почувства меката възглавница на водата само за миг, преди усещането за солта, която разяждаше пресните му рани, да го потопи в болка и мрак. Изгуби съзнание.

Когато отново се свести, усещаше тялото си като торба, пълна с болка. Смътно осъзна, че едната му страна е скована от студ, а другата е сравнително топла. Раздвижи се и се опита да се огледа. В резултат на движението му топлината смени мястото си… Намираше се в нечии прегръдки. Някакъв мъж го бе прегърнал откъм гърба.

Робът се отдръпна от твърдото мускулесто тяло и започна да се влачи през калта и прахта. Макар и слабо и замъглено, зрението му показваше пътя. Видя огромен камък и се скри зад него. Почувствал се в относителна безопасност, си пое дълбоко дъх, макар това да предизвика болки в цялото му тяло. Вдъхна мириса на море и неприятната воня на мъртва риба.

Долови и някаква друга миризма, остра и метална…

Надникна иззад ръба на камъка. Макар и зрението му да бе слабо, различи силуета на мъжа, който беше влязъл в килията заедно с Господарката. Воинът беше опрял гръб на стената на пещерата, дългата му коса се спускаше на вълни върху мощните му рамене. Скъпите му дрехи бяха разкъсани, а в жълтите му очи се таеше единствено мъка.

От него се излъчва другата миризма, помисли си робът. Тъгата на този непознат имаше свой собствен мирис.

Робът подуши отново въздуха и усети странно подръпване на кожата. Вдигна длан към бузата си. Пръстите му напипаха груб неравен ръб… Проследи разреза до челото си. После — надолу до горната си устна. И си спомни как острието на ножа се спусна над него. Спомни си и вика си, последвал изгарящата болка от срязването.

Затрепери и се обгърна с ръце.

— Трябва да се топлим един друг — каза воинът. — Преди малко правех единствено това. Нямам… нечисти помисли към теб. Бих взел болката ти, ако можех.

Но всички мъже, които идваха с Господарката в килията, искаха да бъдат с роба. Тя затова ги и водеше. Харесваше й да гледа, докато…

Но после си спомни как воинът вдигна кинжала, а изражението му говореше, че се кани да изкорми Господарката като прасе.

Робът отвори уста и запита с дрезгав глас:

— Кой сте вие, господарю?

Устата му не се движеше лесно като преди и думите му бяха неясни. Опита отново, но воинът го прекъсна.

— Чух въпроса ти. — Острата метална миризма на мъката стана по-силна и задуши дори вонята, разнасяща се от гниещата риба. — Казвам се Фюри. Аз съм… твой брат.

— Не. — Робът поклати глава. — Аз нямам семейство, господарю.

— Не, аз не съм… — Мъжът прочисти гърлото си. — Не съм ти… господар. Винаги си имал семейство. Беше ни отнет. Търся те вече повече от век.

— Страхувам се, че грешите.

Воинът направи движение, като че ли се канеше да стане, и робът побърза да се отдръпне. Сведе поглед към земята и покри главата си с ръце. Не можеше да понесе мисълта, че отново ще го бият, макар и да го бе заслужил с неподчинението си, и побърза да каже, ломотейки:

— Не исках да ви обидя, господарю. Поднасям ви уважението си.

— Господи! — От гърлото на непознатия излезе някакъв неясен приглушен звук. — Няма да те ударя. В безопасност си… Открих те, братко.

Робът отново поклати глава, неспособен да слуша повече. Изведнъж осъзна какво ще се случи след падането на нощта, какво трябваше да се случи. Той бе собственост на Господарката, което означаваше, че трябва да го предадат обратно в ръцете й.

— Умолявам ви — изстена той, — не ме връщайте при нея. Убийте ме сега… Не искам отново да бъда затворен в онази килия.

— Ще убия и двама ни, но няма да позволя отново да бъдеш хвърлен в тъмница.

Робът вдигна поглед. Жълтите очи на воина горяха в мрака.

Той втренчи поглед в тях. Времето минаваше. И тогава си спомни… Много, много отдавна, когато беше дошъл в съзнание след преобразяването си, Господарката му бе казала, че харесва яркожълтите му очи. Сред тяхната раса жълтите ириси бяха нещо рядко. Думите и действията на воина започнаха да достигат до съзнанието му. Защо някой непознат ще се бие, за да го освободи?

Воинът се размърда, трепна и повдигна едното си бедро.

Долната половина на крака му я нямаше.

Робът отвори широко очи. Как бе успял да спаси и двама им с подобна рана? Би трябвало да му е струвало огромно усилие, за да държи дори собствената си глава над водата. Защо просто не го бе оставил да се удави? Само кръвна връзка можеше да бъде причината за подобна всеотдайност.

— Ти си мой брат? — изрече неясно робът. Ранената горна устна му пречеше да говори. — Наистина ли съм твоя плът и кръв?

— Да. Ние сме близнаци.

Робът затрепери неудържимо.

— Не е вярно.

— Напротив. Това е истината.

Робът бе завладян от необясним ужас, който го скова в ледената си хватка. Сви се на кълбо, макар да изпитваше болка, тъй като кожата почти по цялото му тяло беше смъкната, а плътта оголена. Никога не му бе хрумвало, че е възможно да бъде нещо различно от роб, че може да получи шанс за един различен живот… Да бъде свободен, а не нечия собственост.

Люлееше тяло напред-назад. Когато най-после спря, отново погледна към воина. Какво можеше да му каже за семейството му? Защо се бе случило това? Кой бе той всъщност? И…

— Знаеш ли как се казвам? — прошепна робът. — Дали въобще съм получил име?

Воинът си пое дъх на пресекулки — сякаш ребрата му бяха счупени.

— Името ти е Зейдист. — Дишането му ставаше все по-плитко и накрая думите му излизаха задавени. — Ти си син… на Егъни, велик воин. И на нашата любима майка… Насеен.

Воинът изхлипа и хвана главата си с ръце. Той ридаеше, а робът го гледаше.

Зейдист поклати глава, завладян от спомените за онези часове на мълчание, които бяха последвали. През повечето време двамата с Фюри просто се бяха гледали втренчено. И двамата не бяха в добра форма, но Фюри беше по-силният от тях, въпреки липсващата част от крака му. Той събра изхвърлените на брега дървени отломки и водорасли и стъкми един доста ненадежден сал. Когато слънцето залезе, те го избутаха във водата и се спуснаха по крайбрежната ивица към свободата.

Свобода.

Да, как ли пък не. Не беше свободен, никога не се беше чувствал свободен. Споменът за онези изгубени години не избледняваше, а гневът от онова, което му бяха сторили, беше по-жив от него самия.

Чу как Бела му казва, че го обича. Искаше му се да закрещи, но вместо това тръгна към Дупката. У него нямаше нищо, което би могъл да й предложи. Беше изпълнен единствено с жажда за отмъщение. Така че бе по-добре да се захване за работа. Щеше да се погрижи всички лесъри да бъдат унищожени и проснати в снега един до друг като дървени трупи — това беше единственото, което можеше да й даде.

А онзи, който я бе отвлякъл и наранил, го очакваше специална смърт. Зи не можеше да даде любов на никого, но заради Бела щеше да впрегне цялата омраза, която носеше, докато последният дъх напуснеше гърдите му.