Пробудена любов

42.

О. излезе от къщата и остави врата широко отворена след себе си. Тръгна по алеята. Снежинките все още танцуваха на студения вятър.

Споменът за онзи портрет нямаше да го напусне никога и нямаше да избледнее с времето. Беше виновен за смъртта на съпругата си. Беше я пребил толкова лошо, че не бе издържала. Господи… Трябваше да я заведе на лекар. Или, може би, ако белязаният брат не му я беше отнел, тя щеше да живее… Може би беше умряла по време на преместването.

В такъв случай О. ли я беше убил? Дали нямаше да е жива, ако й бяха позволили да остане с него? Ами ако… О, по дяволите. Търсенето на първопричината винаги е проява на глупост. Тя беше мъртва, а той не разполагаше с тяло, което да погребе. Онова копеле от братството му я беше отнело. И това бе всичко.

Неочаквано съзря фаровете на приближаващ се автомобил. Когато се приближи още малко до портата, видя, че пред нея е спрял черен джип.

Онзи проклет глупак от Бета отряда. Какво правеше, по дяволите? Не му се беше обадил да дойде да го вземе, а и не беше му посочил това място… Чакай, джипът беше „Рейндж Роувър“, не „Експлорър“.

О. се затича през снега, като внимаваше да остане в сенките. Беше на два метра от портата, когато прозорецът на джипа бе свален. Чу женски глас да казва:

— С всичко случило се около Бела, не знам дали майка й приема посещения. Но можем поне да опитаме.

О. отиде бързо до портата, извади оръжието си и се скри в сянката на колоната. Видя червената коса на едната гостенка да проблясва, когато се протегна, за да натисне бутона на интеркома. До нея седеше друга жена, с къса руса коса. Тя каза нещо и червенокосата се усмихна леко, разкривайки кучешките си зъби.

Тя натисна отново бутона, а О. каза високо:

— Няма никой вкъщи.

Червенокосата вдигна поглед и той насочи дулото на своя „Смит & Уесън“ към нея.

— Бягай, Сарел! — извика тя.

О. дръпна спусъка.

Вниманието на Джон бе дълбоко погълнато от уроците по тактика, когато някой почука на вратата. Той подсвирна, без да вдигне поглед от учебника.

— Здравей, синко — каза Тор. — Как върви учението?

Джон протегна ръце над главата си, после описа със знаци думите: „По-добре от тренировките“.

— Не се тревожи. И това ще дойде с времето.

„Може би.“

— Не, наистина. Аз бях същият преди да се преобразя. Тромав и несръчен, слаб. Повярвай ми, ще става все по-добре.

Джон се усмихна.

„Прибрал си се рано у дома.“

— Всъщност канех се да отида до центъра и да свърша малко административна работа. Искаш ли да дойдеш с мен? Можеш да учиш в офиса ми.

Джон кимна и грабна връхната си дреха, след което прибра учебниците и тетрадките си в чантата. Смяната на обстановката щеше да му се отрази добре. Вече му се спеше, а трябваше да прочете още двайсет и две страници. Идеята да се отдалечи от леглото му се струваше добра.

Вървяха по коридора, когато Тор внезапно се олюля и се удари в стената. Сложи длан на сърцето си и започна да се бори за въздух.

Джон протегна ръка към него, разтревожен от цвета на лицето му. То бе посивяло.

— Добре съм… — Той потрепери. После разтри гърдите си и пое два пъти дълбоко дъх с широко отворена уста. — Не, аз… Изведнъж ме прониза остра болка. Вероятно от храната, която погълнах в „Тако Хел“ на път към къщи. Добре съм.

Но когато влязоха в гаража и отидоха до „Волво“-то, лицето му още не беше възвърнало цвета си и имаше болезнен вид.

— Казах на Уелси да вземе рейндж роувъра тази нощ — каза Тор, когато влязоха в нейната кола. — И сложих вериги заради нея. Не ми харесва да шофира в снега. — Изглежда, говореше, защото не можеше да понася тишината. Думите излизаха от устата му бързо, застъпваха се една друга. — Тя мисли, че проявявам прекалена загриженост към нея.

„Сигурен ли си, че не трябва да си останем у дома? — попита Джон със знаци. — Не изглеждаш добре.“

Тор се поколеба, но все пак запали двигателя. През цялото време търкаше гърдите си под коженото яке.

— О, не. Ще се оправя. Не е кой знае какво.

Бъч гледаше как Хавърс сваля със сигурни ръце превръзката на Фюри.

Той очевидно не се чувстваше удобно в ролята на пациент, седнал върху кушетката за прегледи. Беше съблякъл ризата си, огромното му мускулесто тяло изпълваше малката стая, а около него се усещаше аура като на магьосниците в детските книжки. Приличаше на герой от приказка на Братя Грим.

— Раната не е зараснала както трябва — каза Хавърс. — Получил си я снощи, нали? Което означава, че би трябвало вече да е покрита с коричка. А тя дори не се е затворила.

Бъч хвърли на Фюри поглед, който казваше: „Не бях ли прав?“.

Братът оформи беззвучно с устни: „Върви по дяволите“. А на глас каза:

— Всичко е наред.

— Не, не е. Кога си се хранил за последен път?

— Не знам. Преди известно време. — Фюри протегна врат и огледа раната. Смръщи вежди — като че ли беше изненадан колко зле изглежда.

— Трябва да се нахраниш. — Лекарят покри мястото с дебела марля. Превърза го отгоре с бинт и каза: — И то още тази вечер.

Хавърс свали ръкавиците си, пусна ги в кошчето за биологични отпадъци и записа нещо в дневника си. Поколеба се на прага.

— Има ли някоя, към която да се обърнеш в този момент?

Фюри поклати глава и започна да закопчава ризата си.

— Ще се справя. Благодаря, докторе.

Като останаха сами, Бъч каза:

— Къде да те откарам, приятелю?

— В центъра на града. Време е за лов.

— Да бе. Нали чу какво каза докторът. Да не мислиш, че си прави шеги с теб?

Фюри се плъзна на пода. Тежките му ботуши издадоха силен тъп звук. Обърна се, за да намести ножницата, в която държеше кинжала си.

— Виж, ченге, необходимо ми е време, за да намеря жена-вампир, от която да се нахраня — каза. — Защото не съм… Заради клетвата, която съм положил, ходя при определени жени, като първо трябва да говоря с тях. Нали разбираш, трябва да съм сигурен, че искат да ми дадат да пия от тях. Въздържанието не е просто нещо.

— Използвай мен.

Двамата се обърнаха рязко към вратата. На прага стоеше Бела.

— Не исках да подслушвам — каза тя. — Вратата беше отворена, а аз просто минавах. Брат ми току-що си тръгна.

Бъч погледна Фюри. Той беше абсолютно неподвижен.

— Какво се е променило? — попита с дрезгав глас.

— Нищо. Все още искам да ти помогна. Давам ти още една възможност да приемеш.

— Можеше да го направиш и преди дванайсет часа.

— Да, можех. Ти отказа.

— Щеше да плачеш през цялото време.

О! Нещата започваха да вземат личен обрат. Бъч се прокрадна към коридора.

— Ще изчакам отвън…

— Остани, ченге — каза Фюри. — Ако нямаш нищо против.

Бъч изруга и се огледа. Видя стол до вратата, седна и се опита да изглежда като неодушевен предмет.

— Зейдист…

Бела прекъсна въпроса му в зародиш.

— Става въпрос за теб. Не за него.

Настъпи дълга тишина. После въздухът се изпълни с аромата на екзотични подправки, излъчващ се от тялото на Фюри.

Като че бе чакала този отговор, Бела влезе в стаята, затвори вратата и започна да навива ръкава си.

Бъч погледна Фюри и видя, че трепери. Очите му блестяха като слънцето, а тялото му… Е, очевидно започваше да се възбужда, да го кажем така.

„Добре, време е да си вървя…“

— Ченге, имам нужда да си с мен в този момент. — Гласът на Фюри беше по-скоро ръмжане.

Бъч нададе стон, макар да знаеше много добре защо братът не иска да остане сам с Бела. От него се излъчваше еротична топлина, ясно доловима за всекиго.

— Бъч?

— Да, ще остана. — Макар че нямаше да гледа. В никакъв случай. По някаква причина му се струваше, че това е все едно да стои в една стая с Фюри, докато той прави секс.

Бъч изруга, облегна лакти на коленете си, притисна длан до челото си и втренчи поглед в обувките си с марката на Салваторе Ферагамо.

Чу се тих шум, сякаш някой се качваше върху кушетката. После шумолене на плат.

Тишина.

По дяволите. Трябваше да погледне.

Бъч надникна между пръстите си, а после не можеше да откъсне очи от гледката, дори животът му да зависеше от това. Бела седеше на кушетката, краката й висяха, а на бедрото й лежеше оголената й китка. Фюри я гледаше с глад и любов в очите, коленичил пред нея. С треперещи ръце хвана дланта й и оголи кучешките си зъби. А те бяха огромни в този момент — толкова дълги, че не би могъл да затвори устата си.

Изсъска и сведе глава над китката на Бела. Цялото й тяло потръпна, когато зъбите му я пронизаха, макар че гледаше втренчено право напред, в стената. После Фюри се отдръпна рязко и вдигна поглед към нея.

Всичко приключи много бързо.

— Защо спря? — попита Бела.

— Защото ти си…

Хвърли поглед на Бъч, който се изчерви и отново сведе поглед към обувките си. Братът прошепна:

— Получи ли кървене вече?

Бъч трепна. О, да. Доста неловък момент.

— Бела, мислиш ли, че си бременна?

Господи — ето това вече беше неудобен въпрос.

— Искаш ли да си тръгна? — попита Бъч с надеждата да го изритат навън.

Но те и двамата отговориха отрицателно и той продължи да държи очите си сведени към пода.

— Не съм — отговори Бела. — Наистина не съм… Искам да кажа, че имам болки в корема. Скоро ще започне кървенето и…

— Хавърс трябва да те прегледа.

— Ще пиеш ли, или не?

Отново мълчание. После повторно съскане. Последвано от тих стон.

Бъч вдигна поглед. Тънката ръка на Бела се скриваше от тялото на Фюри, който беше свел глава над китката й и пиеше жадно. След миг той взе другата й ръка и я постави върху косата си. Тя го докосваше нежно. В очите й блестяха сълзи.

Бъч стана и се плъзна безшумно през вратата, твърдо решен да ги остави сами. Не биваше да нарушава тъжната интимност на онова, което ставаше между тях.

Вече навън, в коридора, той се облегна на стената. Странно, не можеше да освободи съзнанието си от драмата, на която беше станал свидетел, макар тя вече да не се разиграваше пред погледа му.

— Здравей, Бъч.

Обърна глава. И видя Мариса в другия край на коридора.

Мили боже!

Тя се приближи до него и той усети характерния й аромат на свеж въздух и океански вълни. Беше се запечатал в мозъка и кръвта му. Косата й беше прибрана в кок, носеше жълта рокля с висока талия точно под бюста и със свободно падащи поли.

Повечето руси жени биха изглеждали като трупове в този цвят. А тя сияеше.

Той прочисти гърлото си.

— Здравей, Мариса. Как си?

— Изглеждаш добре.

— Благодаря. — Тя самата изглеждаше фантастично, но Бъч не каза нищо по въпроса.

„Чувствам се така, сякаш съм проводен в гърдите“, помисли си той. Да види тази жена-вампир и да почувства десетсантиметрово стоманено острие да се забива в сърцето му, бяха просто двете различни страни на една и съща отвратителна монета.

По дяволите. Спомни си съвсем ясно как тя сяда в „Бентли“-то до онзи мъж.

— Как си напоследък? — попита тя.

Как? През последните пет месеца се чувстваше като идиот, който изпитва напразни копнежи по луната.

— Добре. Наистина добре.

— Бъч, аз…

Той й се усмихна и отдели гръб от стената.

— Виж, можеш ли да ми направиш услуга? Ще изчакам в колата. Ще предадеш ли на Фюри, когато излезе от онази стая? Благодаря. — Приглади вратовръзката си, закопча сакото, а после и палтото си. — Грижи се за себе си, Мариса.

И тръгна бързо към асансьора.

— Бъч, чакай.

Господ да му е на помощ, краката му спряха сами.

— Кажи ми… Как си? — попита тя отново.

Зачуди се дали да не се обърне с лице към нея, но не, нямаше да позволи на чувствата отново да го погълнат.

— Както казах, добре. И ти благодаря, че попита. Грижи се за себе си, Мариса.

По дяволите. Май току-що бе казал това, нали?

— Искам да… — Тя замълча. — Ще ми се обадиш ли? Някога?

Тези думи вече го накараха да се обърне към нея. О, боже…

Беше толкова красива. Прекрасна като Грейс Кели7. Изисканите й маниери го караха да изглежда като плебей, въпреки скъпите си дрехи.

— Бъч? Може би… ще ми се обадиш?

— И защо да го правя?

Тя се изчерви и сякаш повехна.

— Надявах се…

— Какво?

— Че може би…

— Какво?

— Ще ми се обадиш. Ако имаш време. А може би… ще ме посетиш.

Вече го бе направил, но тя бе отказала да го види. Нямаше доброволно да подложи егото си на нов удар. Тази жена-вампир наистина беше способна да му причини болка, а той нямаше нужда от това. На мистър „Бентли“ бе дадена привилегията да спира пред задната й врата…

При тази мисъл неговата мъжка същност, изпълнена със злост, се запита дали тя все още е недокоснатата девица, която бе срещнал през лятото. Вероятно не. Макар да беше все още изключително свенлива, сега сигурно имаше любовник, когато беше разделена с Рот. По дяволите, Бъч знаеше от личен опит колко въздействащи са целувките й. Беше го целунала само веднъж, но и това бе достатъчно, за да разгори в него неугасим пожар. Така че… Определено вече си е намерила мъж. И може би дори двама. И със сигурност им беше показала какво може.

Тя отвори отново съвършената си коралова, подобна на роза уста, но той я прекъсна:

— Не, няма да ти се обадя. Но наистина мисля онова, което казах. Грижи се за себе си.

Добре, три пъти беше достатъчно. Трябваше да тръгне, преди да е изрекъл същите думи четвърти път.

Отиде с широки крачки до асансьора. По някакво чудо вратите се отвориха веднага щом натисна бутона. Пристъпи вътре като много внимаваше да не поглежда към нея.

Вратите се затвориха. Стори му се, че бе произнесла името му още веднъж, но… Доколкото се познаваше, най-вероятно си бе въобразил. Защото наистина му се искаше тя…

„О, престани, О’Нийл. Просто престани!“

Излезе от клиниката и тръгна бързо — не, по-скоро се затича — към колата.