Пробудена любов

46.

Бела седеше с кръстосани глезени на стола в стил Луи XIV. Ръцете й бяха отпуснати в скута. Вляво от нея в камината гореше огън, до лакътя й имаше чаша чай „Ърл Грей“. Срещу нея на изящния диван седеше Мариса и бродираше на гергеф. Движенията й бяха безшумни. На Бела й се искаше да закрещи…

Скочи на крака, подтикната от инстинкта си. Зейдист… Беше наблизо.

— Какво има? — попита Мариса.

По входната врата се посипаха удари, бързи и силни като биене на барабан, и след секунда в салона влезе Зейдист. Беше в пълно бойно снаряжение, на хълбоците му висяха пистолет, кинжалите бяха препасани на гърдите му. Догенът, който вървеше по петите му, беше скован от ужас.

— Остави ни — каза той на Мариса. — И вземи слугата със себе си.

Тя се поколеба и Бела прочисти гърлото си.

— Всичко е наред. Върви.

Мариса наклони глава на една страна.

— Няма да бъда далеч.

Бела остана на мястото си дори след като другите излязоха.

— Имам нужда от теб — каза Зейдист.

Тя присви очи. Думите, които искаше да чуе. Колко жестоко, че дойдоха така късно.

— За какво?

— Фюри пи от теб, нали?

— Да.

— Трябва да го намериш.

— Изчезнал ли е?

— Твоята кръв е във вените му. Искам да…

— … го намеря. Чух. Кажи ми защо. — Макар и кратка, последвалата пауза предизвика ледени тръпки по гръбнака й.

— В ръцете на лесъра е. На Дейвид.

Всичкият въздух излезе от дробовете й.

— Как…?

— Нямам време да ти обясня. — Направи крачка напред, като че ли се канеше да вземе ръцете й в своите, но спря. — Моля те. Ти си единствената, която може да ме отведе при него. Кръвта ти тече във вените му.

— Разбира се… Ще го намеря за теб.

„Веригата на кръвните връзки“, помисли си тя. Можеше да открие Фюри навсякъде, защото се беше хранил от нея. По същата причина Зейдист знаеше винаги къде е тя.

Той приближи лицето си до нейното.

— Искам да ме отведеш на петдесет метра от него, не по-близо, ясно ли е? И после веднага да се дематериализираш обратно тук.

Тя го погледна право в очите.

— Няма да те разочаровам.

— Иска ми се да имаше друг начин да го намеря.

О, тези думи предизвикваха болка.

— Не се съмнявам.

Излезе от салона, взе палтото си и застана насред фоайето. Затвори очи и освободи съзнанието си. То проникна първо през вътрешните стени, а после излезе навън. Понесе се над храстите и моравите, минаваше през дървета и къщи, автомобили и камиони… Прекосяваше паркове, реки и планини…

Откри енергийния източник на Фюри и я прониза остра болка. Вероятно той също страдаше в този момент. Олюля се и Зейдист я хвана за ръката.

Тя го отблъсна.

— Намерих го. О, боже, той е…

Зейдист отново хвана ръката й и я стисна.

— На петдесет метра. Не по-близо. Ясно ли е?

— Да. Да вървим.

Излезе навън, дематериализира се и прие наново форма на около двайсет метра от малка хижа в гората. Усети как Зейдист се появи до лакътя й.

— Хайде, изчезвай! — изсъска той. — Не те искам тук!

— Но…

— Ако искаш да помогнеш, тръгни си веднага, за да не се тревожа поне за теб. Върви!

Бела го погледна за последен път право в лицето и се дематериализира.

Зейдист се промъкна предпазливо до хижата, благодарен на студения въздух, който му помогна да се освободи по-бързо от въздействието на морфина. Притисна се към стената от грубо издялани трупи, извади кинжала си и надникна през един от прозорците. Не видя нищо вътре, само евтини мебели и бюро с компютър.

Внезапно го завладя паника, кръвта му се вледени.

А после чу звука… от удар. После още един.

На около двайсет и пет метра от хижата имаше малка барака без прозорци. Изтича до нея и се ослуша за миг. След това смени кинжала си с „Беретата“ и ритна вратата.

Гледката, която се разкри пред очите му, сякаш бе излязла от собственото му минало. Пребит от бой мъж, прикован с вериги към маса. И психопат, който се бе надвесил над жертвата си.

Фюри вдигна смазаното си от удари лице. Капки кръв блестяха на подутите устни и смачкания му нос. Лесърът се обърна рязко с бокс на ръката и на лицето му незабавно се изписа объркване.

Зейдист се прицели в него, но той стоеше точно пред Фюри и ако ръката му трепнеше, макар и съвсем леко, куршумът щеше да се забие в близнака му. Наведе дулото на пистолета и простреля лесъра в коляното. Копелето извика и падна на пода.

Зи се спусна към него. Но тъкмо го сграбчи за дрехите, и се чу втори изстрел.

Болката разкъса рамото на Зи. Знаеше, че раната най-вероятно е сериозна, но не можеше да мисли за това в момента. Концентрира се върху задачата да отнеме оръжието на лесъра с нещо, което той на свой ред се опитваше да направи с неговото. Затъркаляха се по пода, като всеки се опитваше да сграбчи пистолета на другия въпреки кръвта, която се размазваше по телата им. Налагаха се с ръце и крака, размениха си безброй удари, но и двете оръжия бяха изгубени в схватката.

Около четири минути след началото й, силите на Зи внезапно започнаха да отслабват. И ето че се озова легнал по гръб на пода, а лесърът беше седнал на гърдите му. Умът му заповяда на тялото да се освободи от теглото, което го притискаше, но крайниците му отказаха да се подчинят. Погледна рамото си. Кървеше обилно — без съмнение, куршумът беше засегнал артерия. И морфинът не помагаше.

По време на това затишие лесърът дишаше тежко и потреперваше — изглежда, че раната в коляното му причиняваше силна болка.

— Кой… по дяволите… си ти?

— Този… когото искаш — отвърна Зи, чието дишане беше също толкова затруднено. По дяволите… Трябваше да положи усилия, за да запази зрението си ясно. — Аз съм този… който ти я отне…

— Как мога да съм сигурен в това?

— Видях белезите… на корема й да зарастват. Името ти, с което я беше белязал, изчезна.

Лесърът замръзна.

Моментът беше подходящ да обърне борбата и да вземе надмощие, но Зи беше останал без сили.

— Тя е мъртва — прошепна убиецът.

— Не.

— Портретът й…

— Тя е жива. Диша. Но никога няма да я намериш отново.

Убиецът отвори уста и от нея се разнесе яростен рев. Странно, но Зейдист се успокои. Изведнъж вече му беше лесно да диша. Гледаше като на забавен каданс движенията на лесъра, който извади един от кинжалите му и го вдигна над главата му с две ръце.

Зи следеше внимателно мислите си, тъй като искаше да запомни последната, която щеше да мине през ума му. Замисли се за Фюри и му се доплака. Нямаше съмнение, че той ще живее съвсем малко по-дълго от него. Винаги се беше провалял в опитите си да го защити…

После мислите му се насочиха към Бела и в очите му бликнаха сълзи. Представяше си я така ясно… Изведнъж лицето й изникна над рамото на лесъра — толкова жива, сякаш наистина беше там.

— Обичам те — прошепна той, докато острието на собствения му кинжал се спускаше към гърдите му.

— Дейвид! — извика Бела.

Лесърът се обърна рязко, траекторията на удара се промени и острието се заби в пода до рамото на Зи.

— Ела тук, Дейвид.

Бела протегна ръка към него и лесърът се изправи.

— Но ти си мъртва — каза той трескаво.

— Не.

— Бях в дома ти… Видях портрета. О, боже… — Лесърът заплака, докато се приближаваше, куцукайки към нея, и оставяше след себе си черна кървава диря. — Мислех, че съм те убил.

— Не си. Ела тук.

Зи отчаяно се опитваше да каже нещо, завладян от ужасяващото подозрение, че образът пред очите му не е плод на фантазията му. После лесърът се озова в обятията на Бела и заплака неудържимо.

В нея беше малкият пистолет, който й беше дал, преди да отидат в къщата й.

О, господи… Не!

Докато повдигаше пистолета все по-нагоре и по-нагоре. Бела беше завладяна от странно спокойствие. Движенията й бяха бавни, тя продължаваше да шепне на Дейвид успокояваща думи, докато оръжието не се озова на нивото на черепа му. Отдръпна горната половина на тялото си назад и той повдигна глава, за да срещне погледа й. При което дулото се оказа точно до ухото му.

— Обичам те — каза той.

Тя дръпна спусъка.

Откатът отметна силно ръката й назад и тя загуби равновесие. Когато звукът от изстрела заглъхна, тя чу тъп удар и сведе поглед. Лесърът лежеше на една страна и премигваше. Очакваше да му е пръснала мозъка, но видя само една малка дупчица в слепоочието му.

Повдигна й се, но не обърна внимание на това. Прекрачи тялото му и отиде при Зейдист. Кръвта бе навсякъде.

— Бела… — Той най-после успя да повдигне ръце от земята и да отвори уста.

Тя го прекъсна, като протегна ръка към ножницата, препасана през гърдите му, в която беше вторият кинжал.

— Трябва да го пробода в гърдите, нали?

По дяволите. Гласът й беше слаб и треперещ също като тялото й.

— Бягай… Излез от…

— В сърцето, нали? Иначе той няма да умре. Отговори ми, Зейдист!

Той кимна. Тя се приближи до лесъра и го ритна, за да го обърне по гръб. Очите му я гледаха втренчено. Знаеше, че години наред ще ги вижда в кошмарите си. Хвана кинжала с две ръце, вдигна го над главата си и го заби. Съпротивлението, което острието срещна, я удиви и ужаси, но пукотът и светлината, които съпътстваха удара й, я убедиха, че е приключила с него.

Остави тялото си да се строполи на пода, но си позволи да си поеме дъх само два пъти, след което отиде при Зейдист. Съблече палтото си, свали пуловера си и покри с него рамото му. След това разкопча колана си и стегна с него дебелата превръзка.

През цялото време Зейдист се съпротивляваше и я убеждаваше да побегне и да ги остави на съдбата им.

— Млъкни — каза тя и заби кучешките си зъби в собствената си вена. — Пий или умри, изборът е твой. Но вземи решението бързо. Трябва да се погрижа и за Фюри, след това да изведа и двама ви оттук.

Поднесе ръката си до устата му. Кръвта й закапа по затворените му устни.

— Ах, ти, копеле… — прошепна тя. — Толкова много ли ме мразиш…

Той вдигна глава и засмука от вената й. По студените му устни разбра колко близо е бил до смъртта. Отначало пиеше бавно, после все по-жадно. Издаваше тихи звуци, които бяха в противоречие с огромното му воинско тяло. Наподобяваха мяукането на изгладняла котка.

Когато се засити, остави главата си да падне назад със затворени от задоволство очи. Но тя нямаше време да го съзерцава. Приближи се до Фюри. Той беше в безсъзнание, прикован с вериги за масата, която беше обляна с кръвта му. Но гърдите му се повдигаха и спускаха.

По дяволите. Веригите бяха закопчани със стоманен катинар. Трябваше да ги среже с нещо. Отиде до ужасяващата колекция инструменти вляво…

И едва тогава видя тялото в ъгъла. Младо момиче с къса руса коса.

Не можа да сдържи сълзите си и те потекоха по бузите й. Момичето беше мъртво. Когато се увери в това, Бела изтри очите си и се застави да се концентрира. Трябваше да изведе живите оттук. Те бяха първият й приоритет. След това… Някой от братята можеше да дойде и…

Трепереща и едва владееща истерията си, тя взе един електрически трион, включи го в контакта и преряза бързо оковите на Фюри. След като и пронизителният шум от работата на триона не го свести, Бела отново изпадна в ужас.

Погледна Зейдист, който с голяма мъка беше повдигнал горната половина на тялото си от пода.

— Ще докарам пикапа, който е пред хижата — каза тя. — Ти остани тук и пази силите си. Ще имам нужда от помощта ти, за да пренесем Фюри. Той е в безсъзнание. А момичето… — Гласът й беше задавен. — Ще се наложи да я оставим…

Притича през снега до хижата с отчаяната надежда да намери ключовете за пикапа. Опитваше се да не мисли какво ще прави, ако не ги открие. Слава богу, бяха закачени на гвоздей до вратата. Грабна ги и се втурна навън, запали двигателя и закара пикапа до бараката. Спря го с каросерията към вратата.

Тъкмо скачаше на земята, когато видя Зейдист да прекосява прага, залитайки като пиян. Носеше Фюри на ръце, но нямаше да издържи още дълго. Побърза да отвори капака на товарното отделение и двамата буквално паднаха вътре, преплели окървавени крайници. Тя се опита да ги избута навътре, но не успя. Скочи горе при тях и ги издърпа за коланите.

Когато се убеди, че няма опасност да се търкулнат обратно, скочи на земята. Затвори капака и срещна погледа на Зейдист.

— Бела — прошепна той едва доловимо. — Не исках да преживееш всичко това… Цялата тази грозота.

Тя се извърна. След миг вече натискаше педала на газта.

Еднопосочното платно, което отвеждаше от хижата, беше единствената й възможност и тя се молеше да не срещне някого по пътя си. Когато излезе на шосе 22, отправи благодарствена молитва към Скрайб Върджин и подкара колата към дома на Хавърс така, сякаш животът й зависеше от това.

Наклони страничното огледало, за да вижда вътрешността на каросерията. Вероятно им беше много студено, но не намали скоростта.

Може би студът щеше да забави загубата на кръв.

Фюри усещаше ледения вятър по голото си тяло и обръснатата си глава. Нададе стон и се сви на кълбо. Беше му студено. Нима непременно трябваше да преживее такъв смразяващ студ, за да се озове в Небитието? Тогава, слава на бога, че щеше да се случи само веднъж.

Усети нещо да се протяга към него. Ръце… Те се обвиха около него и го дариха с топлина. Треперещ, той се отдаде на нежната им прегръдка.

Какъв беше този шум? Близо до ухото му… Звук, различен от рева на вятъра.

Песен. Някой му пееше.

Усмихна се. Беше прекрасно. Ангелите, които го отвеждаха към Небитието, имаха наистина красиви гласове.

Замисли се за Зейдист и сравни възхитителната мелодия с песните, които той обичаше да пее.

Да, Зейдист пееше като ангел, както се оказа. Притежаваше наистина ангелски глас.