Пробудена любов

14.

Бела лежеше в леглото, заслушана в тихите звуци около себе си — мъжки гласове, долитащи откъм коридора, приглушени и ритмични… Вятърът, който блъскаше по стените и прозорците на имението, капризен и непостоянен… Пронизителното проскърцване на някоя дъска от пода. Застави се да затвори очи.

Около минута след това стана от леглото и закрачи из стаята, наслаждавайки се на мекия ориенталски килим под краката си. Не виждаше смисъл в заобикалящия я лукс. Нормалността и безопасността, в които потъваше, й се струваха като чужд език — такъв, на който е забравила да говори и чете. А дали не сънуваше?

Часовникът в ъгъла на стаята удари пет часът след полунощ. От колко часа бе свободна? Колко време бе минало, откакто братята бяха дошли за нея, бяха я извадили от земята и й бяха дарили отново въздуха? Може би осем часа? Може би, но й се струваха като минути. Или години?

Времето бе нещо мъгляво и неясно — също като замъгленото й зрение. То я изолираше от света, плашеше я.

Загърна се по-плътно в копринения халат. Би трябвало да ликува от радост. След като само Господ знаеше колко време бе прекарала в онази тръба в земята, с онзи лесър, който я задушаваше с присъствието си, сега би трябвало да плаче от сладко облекчение. Но вместо това, всичко около нея й се струваше фалшиво и нереално — като че ли се намираше в кукленска къща с реални размери, пълна с фигури и предмети от картон.

Спря пред един от прозорците и осъзна, че има само един-единствен човек, когото усещаше като нещо реално. И много й се искаше да бъде с него.

Сигурно Зейдист бе стоял до леглото й, когато се беше събудила. А тя сънуваше, че е обратно в онази дупка, при лесъра. И когато бе отворила очи, бе видяла само огромна черна сянка, навела се над нея, и за миг не бе успяла да отдели реалността от кошмара.

Все още имаше проблеми с това.

Как искаше сега да се върне при Зейдист, в неговата стая. Но насред целия този хаос и след като бе извикала от ужас, той не я беше задържал при себе си, нали? Може би предпочиташе тя да е другаде.

Бела заповяда на краката си да започнат отново да се движат и си създаде нещо като маршрут — покрай долния край на гигантското легло, до стола, бързо завъртане и отиване до прозореца, а после голям завой покрай високия скрин и вратата към коридора, за да стигне до старомодното писалище. Домашната разходка свършваше до камината и рафтовете с книги.

Продължаваше да крачи. И още една обиколка. И още една.

Накрая влезе в банята. Не спря пред огледалото — не искаше да знае как изглежда лицето й. Нуждаеше се от топла вода. Искаше да си вземе стотици пъти душ, дори хиляди. Искаше да обели първия слой на кожата си, да обръсне косата си, която онзи лесър толкова много харесваше, да изреже ноктите си, да почисти ушите си и да изтърка ходилата си.

Пусна водата, която бе топла. Остави халата да се свлече на пода и застана под душа. Веднага щом топлата струя потече по гърба й, инстинктивно покри гърдите и интимните си части…

Докато не осъзна, че няма от кого да се крие. Беше сама. Тук поне можеше да се радва на уединение.

Изправи гръб и отпусна ръце покрай тялото си. Струваше й се, че бе минала цяла вечност, откакто за последен път се бе къпала сама. Лесърът винаги бе там и я гледаше втренчено или, още по-лошо, й помагаше.

Слава богу, че никога не се бе опитал да прави секс с нея. В началото един от най-големите й страхове бе, че ще я изнасили. Беше ужасена и сигурна, че ще последва насилие над нея, но после бе открила, че е импотентен. Независимо колко втренчено я гледаше, тялото му никога не бе реагирало с възбуда. Потрепери и протегна ръка към сапуна. Насапуниса дланите си и ги прокара по ръцете си. След това бе ред на врата, на раменете… И накрая дланите й се плъзнаха надолу…

Бела смръщи вежди и се наведе напред. Имаше нещо на корема й… Избелели букви, някакви драсканици. И те… О, боже! Това бе „Д“, нали? Следващата буква… бе „Е“. Следваха „Й“, „В“, „И“ и още едно „Д“.

Изтърва сапуна, покри корема си с ръце и се облегна на стената. Бе написал името си върху тялото й. Бе го издълбал в кожата й. Като злокобна пародия на ритуала по бракосъчетанието на нейната раса. Наистина бе негова съпруга…

Излезе с препъване изпод душа, подхлъзна се на мраморния под, грабна една хавлия и се загърна в нея. Грабна втора и направи същото. Би се обвила в три, четири… и дори пет, ако успееше да намери.

Трепереше и й се повдигаше. Застана пред замъгленото от парата в банята огледало. Пое дълбоко дъх и го избърса с ръка. И втренчи поглед в образа си.

Джон избърса уста и някак си успя да изтърве салфетката. Изруга безмълвно и се наведе да я вдигне… Същото направи и Сарел, която първа стигна до нея. Подаде му я и той оформи с устни думите „благодаря ти“.

— Няма защо — каза тя.

Обожаваше гласа й. Харесваше му и мирисът на лосиона й за тяло, който ухаеше на лавандула. Харесваше и дългите й тънки пръсти.

Обаче мразеше вечерята. Уелси и Тор говореха през цялото време вместо него и запознаха Сарел с една доста лъскава версия на живота му. А онова, което той написа в бележника си, изглеждаше като глупаво запълване на страници и време.

Вдигна глава и видя, че Уелси му се усмихва. Но после тя прочисти гърлото си, като че ли се опитваше да остане сериозна.

— И така, както казвах по-рано, още в Древната страна, две жени от аристокрацията са отговаряли за церемонията по време на зимното слънцестоене. И едната от тях е била майката на Бела. Искам да поговоря с нея, за да съм сигурна, че няма да забравим нещо.

Джон остави разговора да се води край него, без да му обръща особено внимание. Докато Сарел не каза:

— Е, мисля, че е по-добре да тръгвам вече. Остават само трийсет и пет минути до зазоряване. Родителите ми ще изпаднат в истерия.

Бутна стола си назад и Джон, като всички останали, се изправи на крака. Докато роднините се сбогуваха, той откри, че е останал на заден план. Поне докато Сарел не погледна право към него.

— Ще ме изпратиш ли? — попита.

Погледът му се стрелна към входната врата. Да я изпрати? До колата й?

Изведнъж у него заговори първичният мъжки инстинкт — толкова силно, че се олюля. Неочаквано усети странен гъдел в дланта си и сведе поглед към нея — имаше чувството, сякаш държи нещо… за да може да я защити.

Сарел прочисти гърлото си.

— Добре… хм…

Джон осъзна, че тя чака него, и излезе от транса, в който бе и изпаднал. Пристъпи напред и направи знак към входната врата. Докато излизаха навън, тя попита:

— И така, радваш ли се, че ще се обучаваш?

Джон кимна и се огледа, като особено внимателно се взря в сенките. Чувстваше се напрегнат и отново усети онзи особен гъдел в дясната длан. Не знаеше с точност какво търси. Знаеше само, че трябва да се погрижи тя на всяка цена да остане жива.

Сарел извади ръка от джоба си и ключовете й издрънчаха.

— Мисля, че мой приятел ще е в твоя клас. Трябваше да се запише тази вечер. — Отключи вратата на колата. — Както и да е, знаеш истинската причина за присъствието ми тук, нали?

Той поклати глава.

— Мисля, че Тор и Уелси искат да пиеш от мен, когато настъпи преобразяването ти.

Шокът бе толкова силен, че Джон се закашля. Беше сигурен, че очите му са се ококорили, сякаш ще изхвръкнат от орбитите.

— Съжалявам. — Тя се усмихна. — Предполагам, че не са ти казали.

Да. В противен случай щеше да помни разговора.

— Аз нямам нищо против — увери го. — А ти?

О, господи!

— Джон? — Тя прочисти гърлото си. — Знаеш ли какво, имаш ли нещо, на което да пиша?

Той поклати мълчаливо глава. Беше оставил бележника си в къщата. Идиот.

— Дай ми ръката си. — Подчини се и видя, че Сарел бе извадила химикалка отнякъде. Тя се приведе над дланта му и започна да пише. — Това са имейлът ми и никът ми в чат програмите. След около час ще съм онлайн. Пиши ми. Тогава ще можем да си поговорим на спокойствие.

Той сведе поглед към написаното. И остана втренчен в него. Тя сви леко рамене.

— Искам да кажа, не те задължавам да ми пишеш. Просто ако… сещаш се. Мисля, че бихме могли да се опознаем поне малко по този начин. — Направи пауза. Като че ли чакаше отговор. — Хм… Както и да е. Не искам да те притискам. Искам да кажа…

Той сграбчи ръката й, изтръгна химикалката от пръстите й и изпъна дланта й. Написа: „Искам да говоря с теб“.

И тогава погледна право в очите й и направи най-удивителната и смела постъпка в живота си.

Усмихна й се.