Пробудена любов

20.

Часове по-късно тих стържещ звук изтръгна Бела от съня. Хвърли поглед към прозореца и видя, че стоманената щора се спуска. Което означаваше, че зората скоро ще изгрее.

Тревогата натежа в гърдите й. Погледът й се спря на вратата. Искаше Зейдист да влезе през нея, да е сигурна, че е здрав и невредим. Макар да изглеждаше съвсем добре, когато излезе, знаеше, че го бе принудила да премине през ада заради нея.

Легна по гръб и се замисли за посещението на Мери. Как Зейдист беше усетил нуждата й от приятел? Фактът, че бе отишъл при Мери и…

Без никакво предупреждение вратата на спалнята се отвори широко.

Бела седна рязко в леглото и придърпа завивките до брадичката си. Но изпита огромно облекчение, когато видя сянката на Зейдист да пада върху прага.

— Аз съм — каза той с дрезгав глас. Като влезе, тя видя, че държи поднос и че е преметнал нещо през рамо. Сак. — Имаш ли нещо против да включа осветлението?

— Здравей… — „Толкова се радвам, че се върна у дома жив и здрав.“ — Не.

Той запали няколко свещи и тя премигна, за да свикнат очите й с рязката промяна от мрак към светлина.

— Донесох ти някои неща от дома ти. — Остави подноса с храната на нощното шкафче и отвори сака. — Дрехи и яке. И шишето шампоан, което бе в банята ти. Четка за коса. Обувки, чорапи, за да държат краката ти топли. И дневника ти — не се тревожи, не съм прочел нищо от него.

— Щях да съм изненадана, ако беше. Мисля, че мога да ти имам доверие.

— Не, неграмотен съм.

Очите й проблеснаха.

— Както и да е — гласът му бе твърд като здраво стиснатата му челюст, — реших, че ще искаш някои от вещите си.

Остави сака на леглото до нея. Тя просто седеше и го гледаше. Но накрая, победена, протегна ръка към него. Зейдист трепна и се отдръпна, а тя се изчерви и погледна какво й бе донесъл.

Видът на вещите й я напрегна. И особено дневникът й.

Но се успокои, когато извади червения си пуловер, допря го до лицето си, вдъхна миризмата му и долови аромата на парфюма, който винаги използваше. И… да, четката й за коса — нейната четка, любимата й, онази с широката квадратна глава и металните зъби. Грабна шишето с шампоана, отвори го и вдъхна мириса му. Ах…„Биотерм“. Ароматът на тази марка нямаше нищо общо с мириса на онзи, който лесърът я караше да използва.

— Благодаря ти. — Гласът й трепереше. Извади дневника си. — Много, много ти благодаря.

Погали кожената му подвързия. Нямаше да го отвори. Не сега. Но скоро…

Вдигна поглед към Зейдист.

— Ще… ме заведеш ли в дома ми?

— Да. Мога да го уредя.

— Страхувам се да отида там, но вероятно трябва да го направя.

— Само ми кажи кога.

Събрала смелост, изведнъж решила да зачеркне от списъка със задачи някои от най-неотложните, Бела каза:

— Тази вечер след падането на мрака.

— Добре. — Посочи подноса. — А сега се нахрани.

Без да обърне внимание на храната, тя го загледа как влиза в гардероба и прибира оръжията. Той полагаше особени грижи за тях — преглеждаше ги старателно… тя се питаше къде ли е бил и какво ли е правил. Дланите му бяха чисти, но по горната част на ръцете му имаше черна кръв.

Беше убивал тази нощ.

Предполагаше, че смъртта на който и да е лесър трябва да я радва. Но всъщност се интересуваше повече от състоянието на Зейдист, който вървеше към банята, преметнал чист анцуг през ръката си.

А също и от… тялото му. Той се движеше като диво животно в най-добрия смисъл на думата. Движенията му бяха грациозни и смъртоносни. Желанието за секс, което я бе разтърсило, когато го видя за първи път, сега отново я завладя. Искаше го.

Вратата на банята се затвори и водата от душа потече. Тя разтърка очи и реши, че си е изгубила ума. Той се бе отдръпнал, страхувайки се дори от допира на ръката й до неговата. Наистина ли мислеше, че би легнал с нея? Отвратена от себе си, съсредоточи поглед върху храната. Печено пиле с подправки, печени картофи и сос. Чаша вода и чаша бяло вино, две зелени ябълки от сорта „Грени Смит“ и парче морковен кейк. Взе вилицата и побутна пилето. Искаше да изяде всичко, което е в чинията й, само защото той бе проявил загрижеността да й го донесе.

Зейдист излезе от банята, облечен само по анцуг, и тя втренчи поглед в него, замръзнала на мястото си. Халките на зърната му улавяха светлината, както и твърдите мускули на корема и ръцете му. Освен знака във формата на звезда, указващ, че е член на братството, на голите му гърди аленееше и съвсем пресен белег.

— Ранен ли си?

Той отиде до нея и погледна чинията.

— Не си яла много.

Тя не отговори. Погледът й бе привлечен от извивката на хълбока му, подаваща се изпод ниската талия на анцуга. Ако го смъкнеше съвсем малко… щеше да види абсолютно всичко.

Изведнъж си спомни как той търкаше кожата си до зачервяване, защото мислеше, че е покрит с мръсотия. Преглътна, питайки се какво ли толкова са му причинили. Да го желае така й се струваше… неприлично. Агресивно. Това обаче не променяше начина, по който се чувстваше.

— Не съм кой знае колко гладна — измърмори.

Той побутна подноса към нея.

— Яж.

Тя набоде парче месо от пилето, а той взе двете ябълки и прекоси стаята. Отхапа от едната и седна на пода — с кръстосани крака и сведени към пода очи. Едната му ръка почиваше на стомаха докато дъвчеше.

— Долу ли вечеря? — попита тя.

Той поклати глава, отхапа повторно от ябълката и звукът отекна в стените на стаята.

— Само това ли ще ядеш? — Той сви рамене, а тя измърмори: — А казваш на мен да ям?

— Да. Хайде, хвани вилицата и започвай.

— Ти не обичаш ли пиле?

— Не обичам никаква храна. — Така и не вдигна очи от пода, но гласът му стана по-настоятелен: — А сега яж!

— Защо не обичаш храна?

— Нямам доверие какво ям — каза той сковано. — Освен ако не си сготвя сам или не съм наблюдавал целия процес на приготвянето й. Не можеш да го разбереш.

— Защо мислиш, че някой би се ровил из храната ти…

— Споменах ли колко много обичам да говоря?

— Ще спиш ли до мен тази нощ? — попита тя направо, решила, че е по-добре да получи отговор, преди да е млъкнал за доста време.

Веждите му потрепнаха.

— Наистина ли го искаш?

— Да.

— Добре тогава. Ще спя до теб.

Мълчанието, което се проточи, докато той изяде двете ябълки, а тя — онова, което бе в чинията, не можеше да се нарече удобно и непринудено, но не бе нарушено. След като не остави дори троха от морковения кейк, тя отиде в банята да измие зъбите си. Като се върна, той дояждаше втората ябълка, забивайки кучешките си зъби в малкото останало от плода.

Не можеше да си представи как успява да се бие, след като не се храни достатъчно. Трябваше да яде повече.

Чувстваше, че трябва да каже нещо, но вместо това се сгуши на леглото и зачака той да отиде при нея. Минутите минаваха, той продължаваше да огризва ябълката. Напрежението стана нетърпимо за нея.

„Достатъчно“, помисли си. Наистина трябваше да се пренесе в друга стая. Използваше го така, както инвалидът — патериците. Не беше честно. Протегна ръка да отхвърли завивките и в същия миг го видя да се изправя. Приближи се до леглото и тя замръзна. Пусна огризките от ябълките до чинията й, после взе салфетката, която беше използвала и тя. Изтри ръцете си, взе подноса и го изнесе от стаята. Остави го пред вратата.

Отиде от другата страна на леглото и матракът хлътна под тежестта на тялото му, когато се излегна направо върху завивките. Кръстоса ръце на гърдите и краката си при глезените и затвори очи.

Една след друга, свещите в стаята започнаха да гаснат. Когато остана само една, каза:

— Ще я оставя, за да виждаш.

Тя го погледна.

— Зейдист?

— Да?

— Когато бях… — Прочисти гърлото си. — … в онази дупка в земята, мислех за теб. Исках да дойдеш да ме спасиш. Знаех, че ти ще успееш да ме измъкнеш.

Той смръщи вежди. Очите му останаха затворени.

— Аз също мислех за теб.

— Така ли? — Той преглътна, а тя каза: — Нима?

— Да. В някои дни… можех да мисля единствено за теб.

Бела усети, че очите й се навлажняват. Приближи се към него и облегна глава на рамото му.

— Сериозно? — Той не отговори и тя настоя: — Защо?

Огромните му гърди се издуха. Издиша шумно.

— Исках да те спася. Това е всичко.

О! Значи просто си е вършел работата.

Бела отдръпна ръката си и се извърна от него.

— Е… благодаря ти, че дойде за мен.

В настъпилата тишина Бела гледаше как гори свещта върху нощното шкафче. Пламъкът във формата на сълза се полюшваше — така прекрасен и грациозен…

Гласът на Зейдист бе тих.

— Знаех, че си уплашена и сама, и това не ми харесваше. Че някой те е наранил. Не можех да позволя това да… продължи.

Бела спря да диша и погледна през рамо.

— Не съм мигнал през тези шест седмици — продължи шепнешком той. — Когато затворех очи, виждах теб и само теб. Ти ме викаше да ти помогна.

Лицето му бе твърдо, но гласът му бе тих и така прекрасен като пламъка на свещта.

Зейдист обърна глава към нея и отвори очи. Погледът му изразяваше множество чувства.

— Не знаех дали е възможно да оцелееш толкова дълго. Бях сигурен, че си мъртва. Но после открихме мястото и аз те извадих от дупката. Когато видях какво са ти сторили…

Бела се обърна бавно към него — не искаше да го изплаши с някое рязко движение и да го накара да се отдръпне.

— Не помня нищо.

— Това е добре.

— Някой ден… Ще трябва да узная. Ще ми разкажеш ли тогава?

Той затвори очи.

— Ако наистина искаш да знаеш подробностите.

Мълчаха известно време, после Зи се обърна на една страна и се доближи до нея.

— Не ми се иска да питам, но как изглежда той? Можеш ли да си спомниш нещо характерно?

„Помня много неща — помисли си тя. — Прекалено много.“

— Той… боядисва косата си кестенява.

— Какво?

— Сигурна съм. Всяка седмица се затваряше в банята и оттам се разнасяше мирисът на химикали. А между боядисванията, корените му побеляваха. Едва се забелязваше, но имаше бяла ивица точно до кожата на главата му.

— Но аз мислех, че приемат изсветляването като нещо добро. Като знак, че са служили дълго на обществото.

— Не знам. Мисля, че той заемаше… или заема висок пост. Доколкото можех да чуя от дупката, другите лесъри внимаваха изключително много с него. И го наричаха О.

— Нещо друго?

Тя потрепери, потопила се отново в кошмара.

— Той ме обичаше.

От гърлото на Зейдист излезе грозно ръмжане. А на нея звукът много й хареса. Караше я да се чувства защитена. Даваше й сили да продължи да говори.

— Лесърът казваше, че ме обича, и мисля, че бе вярно. Беше обсебен от мен. — Издиша бавно в опит да успокои блъскащото в гърдите си сърце. — В началото се ужасявах от него, но след време започнах да използвам чувствата му срещу него. Исках да го нараня.

— И успяваше ли?

— Понякога, да. Карах го да… плаче.

Изражението на Зи бе странно. Той като че ли… ревнуваше.

— А ти какво чувстваше тогава?

— Не искам да кажа.

— Защото ти беше добре?

— Не искам да мислиш, че съм жестока.

— Жестокостта е нещо различно от отмъщението.

Това вероятно бе вярно за света на воините.

— Не съм сигурна, че съм съгласна с думите ти.

Черните му очи се присвиха.

— Но има такива, които ще изпълнят разплата заради теб. И ти го знаеш, нали?

Представи си как той излиза в нощта, за да залови лесъра, и не можа да понесе мисълта, че е възможно да бъде ранен. После си представи брат си, изпълнен с гняв и гордост, също готов да разкъса убиеца.

— Не… Не искам да правиш това. Нито ти, нито Ривендж, нито който и да е…

През стаята мина течение — сякаш се отвори прозорец. Тя се огледа и осъзна, че студената вълна идва от тялото на Зейдист.

— Имаш ли партньор? — попита той рязко.

— Защо… О, не, Ривендж е мой брат. Не партньор.

Огромните му рамене се отпуснаха. Но после той смръщи вежди.

— А имала ли си някога?

— Партньор ли? За кратко. Но не се получи.

— Защо?

— Заради брат ми. — Направи пауза. — Всъщност това не е вярно. Но когато се оказа, че партньорът ми не може да се мери с Рив, изгубих уважение към него. А после… Той остави подробности за нашата връзка да се разчуят във висшата класа и нещата станаха… доста сложни.

Всъщност бяха станали ужасни. Разбира се, репутацията на мъжа бе останала непокътната, но нейната се бе разбила на пух и прах. Може би затова бе така привлечена от Зейдист. Той не даваше и пет пари кой какво мисли за него. У него нямаше притворство, нито дворцови маниери, които да прикриват мислите и инстинктите му. Той бе открит и тази прямота, макар и да разкриваше най-често гнева му, я караше да вярва, че може да му има доверие.

— Бяхте ли вие двамата… — Думите му заглъхнаха.

— Какво?

— Любовници. — Думата се изплъзна набързо от устата му и Зи изруга. — Няма значение, това не е моя…

— О, да, бяхме. Рив разбра и тогава започнаха проблемите. Нали знаеш какви са аристократите. Жена, която ляга с мъж, с когото няма брак. Можеш да се закълнеш, че ще бъде опетнена за цял живот. Винаги съм искала да се бях родила обикновена цивилна. Обаче човек не може да избира родословното си дърво, нали?

— Обичаше ли го?

— Мислех, че да. Но всъщност… не. — Замисли се за черепа на пода до двете сгънати одеяла. — А ти бил ли си някога влюбен?

Ъгълчетата на устата му се повдигнаха в озъбена гримаса.

— А ти какво си мислиш, по дяволите?

Тя трепна и се сви, а той затвори очи.

— Съжалявам. Не. Отговорът е „не“.

Защо в такъв случай пазеше този череп? Чий бе той? Канеше се да попита, когато Зейдист прекъсна въпроса в зародиш.

— Брат ти ще преследва ли лесъра?

— Без съмнение. Ривендж е… Е, той е глава на семейството ни, откакто татко умря. Тогава бях много малка. И още, Ривендж е силно агресивен. Изключително, всъщност.

— Кажи му да не предприема нищо. Аз ще извърша разплата за теб.

Тя го стрелна с поглед.

— Не.

— Да.

— Но аз не искам да го правиш. — Нямаше да може да си прости, ако го убиеха.

— А аз не мога да се спра. — Стисна силно очи. — Господи… Не мога да дишам, като знам, че онова копеле е някъде там навън. Той трябва да умре.

Гърдите й се изпълниха със страх, благодарност и някакво чувство, което не можеше да назове. Импулсивно се наведе и го целуна.

Той се отдръпна рязко, със съскане, ококорил очи по-широко, отколкото ако му бе зашлевила плесница.

„О, по дяволите!“ Защо го бе направила?

— Съжалявам. Съжалявам. Аз…

— Не, всичко е наред. — Той легна по гръб и вдигна ръка към устата си. Потърка пръсти напред-назад, сякаш я изтриваше от устните си.

Тя въздъхна тежко и шумно и той попита:

— Какво има?

— Толкова ли съм противна?

Зи отпусна ръка.

— Не.

„Каква лъжа.“

— Може би ще е по-добре да ти донеса гъба от банята?

Понечи да скочи от леглото, но той я стисна силно за ръката.

— Това бе първата ми целувка, окей? Просто не я очаквах.

Бела спря да диша. Как бе възможно?

— О, за бога, не ме гледай така! — Пусна ръката й и продължи да гледа втренчено тавана.

Първата му целувка…

— Зейдист?

— Какво?

— Ще ми позволиш ли да те целуна отново?

Настъпи дълга пауза. Тя се придвижи с няколко сантиметра към него, избутвайки одеялата и чаршафите.

— Няма да те докосна никъде другаде. Само моите устни върху твоите.

„Обърни глава — опита се да му предаде мислите си. — И ме погледни.“

И той го направи.

Бела не изчака да я подкани, нито пък да промени решението си. Притисна леко устните си до неговите, а после вдигна глава. Тъй като той не помръдна, го целуна отново, като този път погали устните му с език. Дъхът му заседна в гърлото.

— Зейдист?

— Да — прошепна той.

— Отпусни се. Заради мен.

Като внимаваше да му остави пространство, тя се подпря на ръце и отново доближи лице до неговото. Устните му бяха шокиращо меки, с изключение на мястото, където бяха прорязани от белега. За да го увери, че това тяхно несъвършенство не е от значение за нея, преднамерено насочваше милувките и целувките си натам, отново и отново.

И ето че се случи — той я целуна в отговор. Бе възможно най-лекото движение на устните му, обаче тя го усети с цялата си същност. Той повтори, а тя нададе стон, за да му покаже удоволствието си и му остави инициативата.

Бе така колеблив… Докосваше устните й леко като перце. Целуваше я сладостно и внимателно. Вкусът му бе като на ябълки, примесени с мъжки подправки. Допирът на устните им, макар и лек, я караше да изпитва болезнена възбуда.

Тя облиза устните му и той се отдръпна рязко.

— Не знам накъде води всичко това.

— Напротив, знаеш. — Наведе се към него, за да запази близостта. — Наистина знаеш.

— Но…

Тя заглуши протестите му с целувка и не след дълго той отвърна на нежностите й. Този път, когато езикът й го погали, той разтвори устни, които отговориха на ласките й — топли и влажни. Езиците им се преплетоха за кратко… и после той бе в устата й — галеше, търсеше.

Бела усети как желанието му се събужда, как горещината и нуждата в огромното му тяло нарастват. Жадуваше той да протегне ръка и да я притисне към себе си. Обаче той не го направи. Тя се отдръпна и го погледна. Бузите му горяха, очите му блестяха. Изгаряше от желание за нея, но не направи нищо, за да засили близостта им. И нямаше да направи.

— Искам да те докосна — каза Бела.

Но когато вдигна ръка, той замръзна и стисна силно китката й. Тя усещаше страха, който се надигаше в него и го правеше напрегнат. Зачака го да реши. Не искаше да го притиска.

Хватката му бавно се отпусна.

— Само… не бързай толкова.

— Обещавам.

Започна от ръката му — прокарваше пръсти нагоре и надолу по гладката му, лишена от косми кожа. Той следеше движенията й с подозрителен поглед, от който тя не се обиждаше. Мускулите му трепваха, когато ги докоснеше. Галеше го бавно, за да му позволи да свикне с докосването й, и когато се увери, че ласките й вече не предизвикват смущение и неудобство се наведе и притисна устни към бицепса му. После целуна рамото му. Ключицата му и най-накрая — мястото малко над гърдите му.

Устните й се спуснаха към зърната му.

Когато вече бяха близо до сребърната халка с малката топчица, тя вдигна поглед към него. Очите му бяха толкова широко отворени, че изглеждаха почти напълно изтъкани от бяло. Черните ириси бяха просто незабележими кръгчета.

— Искам да те целуна тук — каза тя. — Съгласен ли си?

Той кимна и облиза устни.

В мига, в който устните й го докоснаха, тялото му се изви в рязко конвулсивно движение. Тя не спря. Засмука зърното ведно с халката и завъртя езика си около него.

Зейдист изстена, ниският гърлен звук се зараждаше още в гърдите му. След това си пое въздух със съскане. Главата му се отпусна върху възглавницата, но той я наклони под ъгъл, така че да може да продължи да я наблюдава.

Тя остави зърното да се изплъзне от устата й, после го подръпна с устни и тялото му се изви в дъга. Отново се заигра със зърното му и не спря, докато той не стисна завивките, свил ръце и юмруци.

— О… по дяволите, Бела… — Дишаше учестено, от него се и излъчваше силна топлина. — Какво правиш с мен?

— Искаш ли да престана?

— Или това, или нека ласките ти бъдат по-груби.

— Какво ще кажеш за още малко?

— Да…

Тя продължи да си играе с халката и зърното му, да ги засмуква и да върти език около тях, докато бедрата му не започнаха и потрепват.

Погледна към мъжествеността му и наруши ритъма на ласките си. Ерекцията му бе огромна и плътно очертана от тънката материя на анцуга.

Боже! Беше… невероятен.

Усети влага между краката си. Вдигна поглед към очите му. Те продължаваха да бъдат широко отворени. На лицето му последователно се изписваха благоговение, шок и сексуален глад.

Плъзна тяло нагоре по неговото и постави палеца си в устата му.

— Смучи ме.

Той го засмука силно и продължи да я наблюдава. Скоро щеше да го обземе луда треска, тя усещаше приближаването й. Страстта се събираше в него и напираше да прелее. Желаеше го! Искаше той да я завладее и да избухне в нея.

Отдръпна устата си от зърното му, издърпа палеца си и го замени с езика си. При това нейно нашествие в него той нададе див стон и тялото му потрепна неудържимо.

Искаше той да отпусне юмруци и да я докосне, но не можеше да чака повече. Този път, техният първи, тя трябваше да поеме контрола. Избута завивките, притисна гърдите си в неговите и го възседна.

Но той замръзна веднага щом усети тялото й върху своето и престана да отговаря на целувките й.

— Зейдист?

Той я бутна с такава сила, че тялото й отскочи от матрака.

Зейдист скочи от леглото, задъхващ се като от силна умора. Тялото му бе хванато в капана на времето между миналото и настоящето и той се чувстваше като разпънат между двете.

Част от него искаше дори повече от това, което Бела му даваше. Умираше от желание да изживее насладата на първата си истинска възбуда. Усещането бе невероятно. Като откровение. Единственото хубаво нещо, което бе изпитвал от… раждането си.

О, Скрайб Върджин, сега разбираше защо мъжете са готови да убиват, за да защитят партньорката си.

Обаче той не можеше да понесе никоя жена да го възседне, пък било то и Бела. Паниката, завладяла го в онзи момент, бе опасна. Какво щеше да стане, ако я удареше? За бога, вече я бе бутнал с такава сила, че тя едва не бе паднала от леглото!

Погледна я. Бе болезнено красива сред оплетените чаршафи и разпилените възглавници. Но той изпитваше ужас от нея, който го караше да се ужасява и от себе си. Докосванията и целувките, макар и да им отговаряше в началото, предизвикваха прекадено силни емоции в него. А той не можеше да допусне да изгуби самоконтрол, когато бе край нея.

— Повече няма да позволяваме това да се случи — каза той. — Никога повече.

— Но на теб ти хареса. — Гласът й бе тих, но уверен. — Усещах как пулсът ти препуска под дланите ми.

— Няма да спорим.

— И ти си твърд.

— Искаш да те нараня ли? — Тя сграбчи една възглавница, а той продължи: — Сексът с мен може да функционира само по един-единствен начин, а ти със сигурност не би искала да си част от това.

— Но на мен целувките ти ми харесваха. Искам да лежа до теб. Да те любя.

— Да ме любиш! — Той разпери ръце. — Бела… Мога да ти предложа единствено секс. Няма да ти хареса и честно, не искам да ти причинявам това. Заслужаваш много повече.

— Но аз почувствах устните ти върху моите. Те бяха нежни…

— О, моля те…

— Млъкни и ме остави да довърша!

Челюстта на Зи увисна. Устата му остана отворена — вероятно за първи път в живота му някой му се противопоставяше по този начин. Никой никога не му говореше с такъв тон. Дори само това би привлякло вниманието му, но фактът, че подобни думи излизаха от нейните уста, го изуми.

Бела преметна косата си през рамо.

— Щом не искаш да бъдеш с мен, добре. Просто ми го кажи. Но не се крий зад разни измислици, че ми отказваш, за да ме предпазиш. Мислиш ли, че не знам, че сексът с теб ще бъде груб?

— Затова ли го искаш? — попита той безизразно. — Мислиш, че сега, след като си била в ръцете на онзи лесър, заслужаваш да бъдеш наранена?

Тя смръщи вежди.

— Не. Но ако това е единственият начин да те имам, значи ще те взема така.

Той прокара ръка по остриганата си глава с надеждата, че ще накара мозъка си да започне да работи.

— Мисля, че си объркана. — Сведе поглед към пода. — В момента не знаеш какво говориш.

— Ти си арогантно копеле! — сряза го тя.

Зи вдигна рязко глава. Е, за втори път получаваше плесница…

— Моля?

— Направи услуга и на двама ни и не се опитвай да мислиш вместо мен. Защото всеки път ще говориш само глупости.

С тези думи тя отиде в банята и затръшна вратата след себе си.

Зейдист премигна два пъти. Какво се бе случило току-що, по дяволите?

Огледа се из стаята — като че ли мебелите или пък завесите щяха да му помогнат да намери отговора на този въпрос. После острият му слух дочу тихи ридания. Тя плачеше…

Изруга и отиде до вратата на банята. Не почука, просто отвори и влезе. Тя стоеше до душа, кръстосала ръце на гърдите си. От сапфиреносините й очи се стичаха сълзи.

О… господи. Какво трябва да направи един мъж в такава ситуация?

— Съжалявам — прошепна той. — Ако… хм, съм наранил чувствата ти или…

Тя го изгледа гневно.

— Не съм наранена. Ядосана и сексуално незадоволена съм.

Той отметна рязко глава назад — сякаш го бяха ударили. Е… в такъв случай, добреее.

Щеше да има нужда от вериги, за да го удържат след този разговор.

— Ще го кажа отново, Зейдист. Щом не искаш да правиш секс с мен, добре, но не се опитвай да ми пробутваш, че не знам какво искам.

Зи постави ръце на хълбоците си и сведе поглед към мраморните плочки. „Не казвай нищо, глупак такъв. Просто си дръж устата затворена.“

— Не е това! — изтърси.

Веднага щом думите се изплъзнаха от устата му, се прокле. Приказките не водеха до нищо добро. Да разговаря с нея, бе наистина много лоша идея…

— Не е какво? Искаш да кажеш, че ме желаеш?

Той се замисли за онова свое парче плът, което продължаваше да напира да излезе от панталоните му. Тя имаше очи. Можеше да види проклетото нещо.

— Знаеш, че е така.

— Добре, ако съм съгласна… да го направим грубо… — Направи пауза. Като че ли се бе изчервила. — Защо да не можем да бъдем заедно?

Дишането му стана плитко и накъсано, дробовете му пламнаха от липсата на въздух, сърцето му биеше тежко. Чувстваше се така, сякаш наднича от ръба на дълбока бездна. Нямаше да й каже, нали? Стомахът му се свиваше, но думите излязоха от устата му.

— Тя беше винаги отгоре. Господарката. Когато… идваше за мен, винаги ме възсядаше. И когато ти, хм, се сгуши на гърдите ми и… Да, при мен не се получава така.

Потри лице — не толкова за да се скрие от нея, колкото да облекчи главоболието, което неочаквано започна да го мъчи. Чу как някой издиша шумно. И осъзна, че е тя.

— Зейдист, толкова много съжалявам. Не знаех…

— Да… По дяволите… Може би ще успееш да забравиш какво казах. — Трябваше да се отдалечи от нея, преди още нещо да се е изплъзнало от устата му. — Виж, аз ще…

— Какво ти е сторила тя? — Гласът на Бела бе едва доловим.

Той я изгледа твърдо. „О, няма да ти кажа за нищо на света“, помисли си.

Бела направи крачка към него.

— Зейдист, тя… те е вземала против волята ти?

Той се извърна.

— Отивам в залата за тренировки. Ще се видим по-късно.

— Чакай…

— Ще се видим по-късно, Бела. Не мога да… го направя.

Грабна маратонките и МР3 плейъра си и излезе.

В момента имаше нужда да тича — дълго и уморително. И какво, ако така нямаше да стигне доникъде? Поне щеше да се изпоти добре и да има илюзията, че бяга от самия себе си.