Пробудена любов

33.

Фюри седеше на леглото си. Беше така напрегнат от нуждата да прави секс, че едва успя да напълни отново чашата си с водка. Ръцете му трепереха неудържимо и бутилката и чашата звънтяха. По дяволите, целият матрак се тресеше.

Погледна Вишъс, който седеше облегнат на таблата, и поклащаше глава в такт с „Клането“4 на Фифти Сент. Братът беше нервен и нещастен като него.

Бяха минали пет часа от началото на периода на нужда на Бела и телата им бяха изцяло в плен на инстинкта, докато мозъците им тънеха в мъгла. Не можеха да преодолеят необходимостта да стоят в имението, а нуждата на Бела ги теглеше към себе си, парализираше ги. Можеха единствено да благодарят на Бога за червения дим и водката „Грей Гуус“. Вцепенението им помагаше, макар и не напълно. Фюри се опитваше да не мисли за онова, което ставаше в спалнята на Зи. Защото, след като той не се върна, за тях стана очевидно, че Бела използва тялото му, а не морфина.

Господи… те двамата. Заедно. Отново и отново…

— Как си? — попита Ви.

— Също като теб, приятелю. — Отпи щедра глътка алкохол, тялото му се понесе изгубено, удавено в еротичните усещания и фантазии. Хвърли поглед към вратата на банята.

Канеше се да стане и отново да потърси уединение там, когато Вишъс каза:

— Мисля, че имам проблем.

Фюри се засмя.

— Това няма да продължи вечно.

— Не, имам предвид… Нещо не е наред с мен.

Фюри присви очи. Лицето на Ви изглеждаше напрегнато, но като се изключеше това, си беше същото, както обикновено. Красиви черти, козя брадичка и татуировки на дясното слепоочие. Диамантените му очи гледаха ясно, изобщо не бяха замъглени от водката, червения дим и нуждата. В абсолютно черните им зеници грееше необятна и непонятна интелигентност — толкова мощен гений, че предизвикваше безпокойство у другите.

— Какъв проблем, Ви?

— Аз… — Вишъс прочисти гърлото си. — Само Бъч знае за това. Няма да кажеш на никого, нали?

— Да. Няма проблем.

Ви погали брадичката си.

— Виденията ми секнаха.

— Искаш да кажеш, че не можеш да видиш…

— Предстоящото. Да. Не получавам повече образи от бъдещето. Последният, който имах, бе преди около три дни, точно преди Зи да се втурне да спасява Бела. Видях ги заедно в онзи „Форд Таурус“. И тук. И след това… нищо.

— Случвало ли ти се е и преди?

— Не. Също така, вече не долавям ничии мисли. Като че ли дарбата ми си е отишла.

Напрежението му вече като че ли нямаше нищо общо с нуждата на Бела. Той изглеждаше скован от… страх. По дяволите. Вишъс беше уплашен. Това бе толкова необичайно, че предизвикваше шок. От всички братя той бе този, който никога не се страхуваше. Като че ли беше роден без необходимите рецептори за това или бе лишен от чувство за самосъхранение.

— Може би е само временно — каза Фюри. — Или… Мислиш ли, че Хавърс може да помогне?

— Тук не става въпрос за физиология. — Ви пресуши чашата си и протегна ръка. — Не изпивай всичката водка, братко.

Фюри му подаде бутилката.

— Може би трябва да разговаряш за проблема си с…

С кого? Къде можеше да потърси отговори Ви, който знаеше всичко?

Вишъс поклати глава.

— Не искам… Всъщност не искам да говоря за това. Забрави, че изобщо съм казал нещо. — Докато си наливаше водка, лицето му помръкна и се затвори. — Сигурен съм, че дарбата ми ще се върне. Да. Ще се върне.

Остави бутилката на масата до себе си и вдигна облечената си в ръкавица ръка.

— Все пак това нещо все още свети като лампа. И макар вече да нямам видения, предполагам, че все още съм наред. Е… доколкото изобщо съм наред.

Мълчаха известно време. Фюри гледаше втренчено чашата си, Ви — своята, а на заден фон гърмеше музиката на „Джий Юнит“. Фюри прочисти гърлото си.

— Може ли да те попитам за тях?

— За кого?

— За Бела и Зейдист.

Ви изруга.

— Аз не съм кристално кълбо, както знаеш. И не обичам да предсказвам съдбата на хората.

— Да, съжалявам. Забрави.

Настъпи дълга тишина. После Вишъс прошепна:

— Не знам какво ще се случи с тях. Не знам, защото вече не… виждам.

Бъч слезе от кадилака, вдигна поглед към старата мръсна сграда с апартаменти под наем и отново се запита защо, по дяволите, Джон бе пожелал да дойде точно тук. Седма улица бе не само отвратителна, но и опасна.

— Това ли е?

Момчето кимна и Бъч включи алармената инсталация на колата. Не се тревожеше особено, че ще го откраднат в тяхно отсъствие. Хората, които живееха в този квартал, щяха да бъдат убедени, че е на някой от познатите им наркодилъри. Или на някоя още по-важна клечка от този бизнес.

Джон отиде до вратата и я побутна. Тя се отвори със скърцане. Тук вратите нямаха ключалки. Което не беше голяма изненада. Бъч го последва, но пъхна ръка под палтото си, за да извади бързо оръжието си в случай на нужда.

Джон зави наляво и тръгна по дълъг коридор. Вътре миришеше на застоял цигарен дим, плесен и гниещи зеленчуци и беше почти толкова студено, колкото и навън. Наемателите тук бяха като плъхове — човек не можеше да ги види, а само да ги чуе от другата страна на тънките стени.

Момчето стигна до края на коридора и отвори вратата на пожарния изход.

Стълбището се намираше вдясно. Стъпалата бяха така изтъркани, че бяха покрити с дъски само на места, а някъде отгоре се чуваше шум от капеща вода.

Джон постави длан на перилата, които бяха закрепени съвсем хлабаво за стената, и започна бавно да се изкачва. Спря на площадката между втория и третия етаж. Флуоресцентната лампа над главите им светеше, но беше в много лошо състояние. Жиците стърчаха оголени, а двете осветителни тела мигаха в отчаян опит да бъдат полезни.

Момчето сведе очи към скъсания стар линолеум, който покриваше пода, после вдигна поглед към прозореца. Мръсното стъкло беше пукнато — вероятно по него често хвърляха празни бутилки. Беше оцеляло единствено заради предпазната телена мрежа.

От горния етаж се чуваха ругатни и викове — вид словесно насилие, което без съмнение, предвещаваше сбиване. Бъч се канеше да предложи да се омитат оттук, когато Джон, като че ли прочел мислите му, затича надолу по стълбите.

След по-малко от минута вече излизаха от тази западнала част на града.

Бъч спря кадилака на един светофар.

— А сега — накъде?

Джон написа нещо в бележника си, после му го показа.

— У дома — измърмори Бъч, който все още нямаше представа защо момчето бе поискало да отиде на онова стълбище.

Джон поздрави Уелси, без да спре, и отиде в стаята си. Беше благодарен, че тя разбира нуждата му от лично пространство. Затвори вратата и хвърли бележника си на леглото, съблече палтото си и веднага тръгна към душа. Докато чакаше водата да стане достатъчно топла, съблече дрехите си. Веднага щом застана под нея, спря да трепери.

Когато се изми, облече тениска и анцуг и хвърли поглед на лаптопа върху бюрото си. Седна пред него с мисълта, че може би трябва да напише нещо. Психоложката му беше предложила това като възможна терапия.

Господи… Да говори с онази жена за това, беше почти толкова лошо, колкото и самото преживяване. Първоначално не възнамеряваше да бъде толкова откровен, но само двайсет минути след началото на сеанса се беше пречупил и ръката му беше започнала да пише сякаш сама, неспособна да спре.

Затвори очи и се опита да си спомни как бе изглеждал мъжът, който го беше притиснал до стената. Пред очите му изникна само неясна картина. Обаче си спомняше съвсем ясно ножа. Острието му беше дълго десетина сантиметра, а върхът бе остър като пронизителен писък.

Докосна с показалец тъч пада на лаптопа и логото на Windows XP изчезна от екрана. Имаше ново съобщение в електронната му поща. От Сарел. Прочете го три пъти, преди да се опита да напише нещо.

Отговорът, който изпрати накрая, гласеше:

Всъщност… не искаше да я види никога вече. Е, поне не скоро. Не искаше да вижда никакви жени, независимо на коя раса са представителки, освен Уелси, Мери, Бет и Бела. В живота му не можеше да има и намек за сексуалност, докато не се примиреше с онова, което му беше сторено преди почти година.

Излезе от електронната поща и отвори нов документ. Пръстите му се спряха над клавиатурата само за миг. После започнаха бързо да пишат.