Пробудена любов

47.

Зейдист дойде в съзнание и първото, което инстинктът му подсказа, беше да се надигне. Дяволски лоша идея. Силната болка, която прониза рамото му, го повали обратно и той отново загуби съзнание.

Втори рунд.

Този път, когато изплува от черната бездна на мрака, знаеше какво не трябва да прави. Обърна бавно глава, вместо да се опитва да се изправи. Къде беше, по дяволите? Стаята беше нещо средно между гостна и болнично помещение. Намираше се в клиниката на Хавърс.

Някой седеше в ъгъла.

— Бела? — попита той с дрезгав глас.

— Съжалявам. — Бъч се наведе напред и лицето му се показа в осветения кръг. — Само аз съм.

— Къде е тя? — Гърлото му беше пресипнало. — Добре ли е?

— Да.

— Къде е?

— Тя… се кани да напусне града, Зи. Всъщност мисля, че вече е заминала.

Зейдист затвори очи. И се замисли дали няма да е по-добре отново да припадне.

Не можеше да я обвинява след всичко, което беше преживяла. И особено убийството на лесъра. Беше по-добре да се отдалечи от Колдуел. Макар той да изпитваше огромна болка от загубата.

Прочисти гърлото си.

— А Фюри? Той…

— В съседната стая е. Целият е превързан, но е добре. Двамата бяхте в безсъзнание цели два дни.

— Тор?

— Никой няма представа къде е. Изглежда, е изчезнал. — Ченгето изпусна шумно въздуха от дробовете си. — Сега Джон живее в къщата на братството, но не можем да го изкараме от тренировъчната зала. Спи в офиса на Тор. Искаш ли да знаеш нещо друго? — Зи поклати глава и Бъч се изправи. — Ще те оставя сам. Мислех, че ще се почувстваш по-добре, след като разбереш как стоят нещата.

— Благодаря… Бъч.

Очите на ченгето проблеснаха при споменаването на името му и Зи осъзна, че никога досега не се е обръщал към него така.

— Няма за какво — отговори той.

Вратата се затвори и Зейдист седна в леглото. Всичко пред очите му се завъртя, но свали бързо от гърдите и показалеца си кабелите, които го свързваха с различни монитори. Алармите започнаха да пищят, но той ги накара да замлъкнат, като бутна на пода всички апарати, поставени до леглото му. Настана тишина.

Издърпа катетъра си и направи болезнена гримаса, след което изгледа системата, която се вливаше във вената му. Канеше се да откъсне и нея, но после размисли. Може би имаше нужда от това, което му преливаха.

Изправи се. Тялото му не му се подчиняваше. Но стойката, на която беше окачена банката, се оказа изключително полезна в ролята на бастун, и той тръгна към съседната стая. Още щом излезе в коридора, от всички страни към него се спуснаха медицински сестри. Той ги отпрати и отвори първата врата, до която стигна.

Фюри лежеше в огромно легло, свързан с толкова много апарати, че самият той приличаше на машина. Обърна глава към него.

— Защо си станал, Зи?

— За да създам главоболия на персонала. — Затвори вратата и се приближи до леглото. — Всъщност реагират наистина бързо.

— Не трябваше да…

— Млъкни и се отмести.

Фюри изглеждаше дяволски изненадан, но се отдръпна и Зи отпусна изтощеното си тяло върху матрака. Когато положи глава върху възглавниците, от устата и на двамата се отрониха едновременно въздишки.

Зи разтърка очи.

— Грозен си без косата си, знаеш ли?

— Това означава ли, че ще оставиш твоята да расте?

— Не. Приключих с конкурсите за красота.

Фюри се засмя. После дълго мълчаха.

В тишината Зейдист непрекъснато си спомняше какво бе изпитал, когато беше влетял в онази барака и бе видял Фюри прикован към масата, без коса и с размазано от бой лице. Беше станал свидетел на болката и агонията му.

Прочисти гърлото си.

— Не трябваше да те използвам по този начин.

Фюри обърна рязко глава към него.

— Какво?

— Когато исках да бъда… нараняван. Не трябваше да те карам да ме биеш.

Не последва отговор и Зи обърна глава, за да види как Фюри покрива очите си с длани.

— Беше жестоко от моя страна — продължи той.

Въздухът между тях бе пълен с напрежение.

— Мразех да правя това с теб.

— Знам. Знаех го и тогава, когато те карах да ме налагаш, докато от раните ми не потече кръв. Знаех, че страдаш, и това беше най-гадното. Никога повече няма да те моля да го правиш.

Голите гърди на Фюри се повдигнаха и отпуснаха.

— Предпочитам да съм аз, отколкото някой друг. Кажи ми, когато отново имаш нужда. Ще ти помогна.

— Господи, Фюри…

— Какво? Това е единственият начин, по който ще ми позволиш да се погрижа за теб. И да те докосна.

Беше ред на Зи да сложи ръка на очите си, за да скрие напиращите в тях сълзи. Наложи се да се покашля два пъти, преди да каже:

— Виж, не искам повече да ме спасяваш, братко. С това е свършено. Време е да те освободя.

Не последва отговор. И Зи отново хвърли поглед на близнака си. Точно навреме, за да види сълзата, която се бе търкулнала по бузата му.

— О… по дяволите — измърмори той.

— Да. Точно казано. — Втора сълза се откъсна от окото на Фюри. — По дяволите. Плача.

— Добре, стегни се.

Фюри избърса лицето си с длани.

— Защо?

— Защото… мисля, че ще се опитам да те прегърна.

Фюри отпусна ръце до тялото си и го погледна с глупаво изражение на лицето.

Макар да се чувстваше неловко, Зи с мъка премести тялото си по-близо до това на брат си.

— Повдигни си главата, по дяволите. — Фюри изпъна врат, Зи плъзна ръката си под него и го прегърна с другата. И двамата замръзнаха в това неестествено за тях положение. — Знаеш ли, беше ми много по-лесно да сторя това, когато мръзнеше в каросерията на онзи пикап.

— Ти ли беше?

— А ти да не мислеше, че е бил Дядо Коледа?

Космите по тила на Зи настръхнаха. Излагаше на показ чувствата си. Какви ги вършеше, по дяволите?

— А аз си мислех, че е ангел — каза тихо Фюри и отпусна глава върху ръката на брат си. — Когато ми пееше, мислех, че песента ще ме отведе благополучно до Небитието.

— О, аз далеч не съм ангел. — Погали Фюри по бузата и избърса сълзите му. После с върха на пръстите си затвори клепачите му.

— Уморен съм — прошепна Фюри. — Толкова съм… уморен.

Зи гледаше втренчено лицето на брат си. Натъртванията вече заздравяваха, подутините спадаха, белегът, който сам си беше направил, избледняваше. Но бръчките на изтощението и напрежението личаха ясно.

— Ти си уморен от векове, Фюри. Време е да се освободиш от мен.

— Не мисля, че ще мога.

Зейдист си пое дълбоко дъх.

— Онази нощ, в която бях отнет на семейството ни… Не, не ме гледай. Прекалено си… близо. Не мога да дишам, когато ме гледаш така… Просто затвори очи, окей? — Покашля се няколко пъти, думите излизаха с мъка от свитото му гърло. — Не е твоя вината, че не са отвлекли теб. И не можеш да компенсираш факта, че си имал късмет, а аз — не. Искам да престанеш да се грижиш за мен.

Фюри издиша шумно и потрепери.

— Имаш ли представа как се почувствах, като те видях в онази килия, гол и окован. И… след като знаех какво ти бе причинявала онази жена толкова дълго време.

— Фюри…

— Знам всичко, което ти се е случило, Зи. Разказаха ми го мъжете, които… са били там. Чух историите още преди да знам, че се отнасят до теб.

Зейдист преглътна. Повдигаше му се.

— Винаги съм се надявал да не узнаеш. Молех се…

— Тогава трябва да разбереш защо умирам за теб всеки ден. Твоята болка е и моя.

— Не, не е. Закълни ми се, че ще сложиш край на това.

— Не мога.

Зи затвори очи. Искаше да помоли брат си да му прости за всички злини, които му бе причинил, откакто го бе освободил… И да му се разкрещи заради желанието му винаги да се прави на герой. Но най-вече искаше да му върне всички изгубени години. Защото той заслужаваше много повече, отколкото беше получил от живота.

— Е, в такъв случай не ми даваш алтернатива.

Фюри повдигна рязко глава.

— Ако се самоубиеш…

— Мисля, че ще е по-лесно да престана да ти давам поводи за тревога.

Усети как тялото на Фюри се отпусна от облекчение.

— О… господи.

— Не знам обаче как да стане това. Инстинктите ми… Винаги съм бил воден от гнева. И вероятно винаги ще бъда склонен към прибързани действия.

— О, боже…

— Но знаеш ли, може би ще се опитам да поработя върху това. По дяволите, не знам. Вероятно няма да мога.

— Ще ти помогна. По всеки възможен начин.

Зи поклати глава.

— Не. Не искам помощ. Трябва да се справя сам.

Мълчаха известно време.

— Ръката ми изтръпна, вече не я усещам — каза Зи.

Фюри повдигна глава и Зейдист издърпа ръката си, но не отмести тялото си.

Преди да тръгне, Бела отиде в стаята на Зейдист. Отлагаше заминаването си от дни и убеждаваше сама себе си, че не го прави с надеждата той да се отбие при нея. Което беше лъжа.

Вратата беше открехната, затова почука на рамката. Запита се какво ли ще каже той, като я види. Вероятно нищо.

— Влез — каза женски глас.

Бела пристъпи вътре. Леглото беше празно, до него се търкаляха монитори и друго оборудване. Сестрата вдигаше счупени парчета и ги хвърляше в кошчето за отпадъци. Зейдист очевидно беше станал и бе някъде наоколо.

Сестрата се усмихна.

— Него ли търсиш? Той е в съседната стая, при брат си.

— Благодаря.

Бела почука тихо на съседната врата. Тъй като не й отговориха, направо влезе.

Двамата лежаха с гръб един към друг толкова близо, сякаш имаха общ гръбначен стълб. Ръцете и краката им бяха свити по един и същи начин, и двамата бяха забили брадичка и гърдите си. Представи си ги така свити на кълбо в майчината утроба, в блажено неведение за ужаса и жестокостите, които ги очакваха.

Мисълта, че нейната кръв тече и в двамата, й се стори странна. Тя беше единственият й дар за тях и единственото, което щеше да остави след себе си.

Без предупреждение, Зейдист отвори рязко очи. Златистият им блясък така я изненада, че тя подскочи.

— Бела… — Протегна ръка към нея. — Бела…

Тя направи крачка назад.

— Дойдох да се сбогуваме.

Той отпусна ръка, а тя извърна поглед.

— Къде отиваш? — попита той. — На някое безопасно място?

— Да. — Щеше да се спусне по крайбрежието до Чарлстън в Южна Каролина и да живее в дома на роднини, които бяха повече от щастливи да я приемат. — Това ще е ново начало за мен. Нов живот.

— Хубаво.

Тя затвори очи. Копнееше да долови в гласа му нотка на съжаление, породено от нейното заминаване. Но от друга страна, тъй като това беше тяхното сбогуване, нямаше причина да бъде разочарована.

— Ти прояви такава смелост! — каза той. — Дължа ти живота си. И неговия също. Толкова си… смела.

Напротив. Всеки момент щеше да рухне напълно.

— Надявам се двамата с Фюри да оздравеете бързо. Да, надявам се…

Тишината се проточи. Тя погледна за последен път лицето на Зейдист. И разбра, че дори някой ден да сключи брак, нито един мъж не би могъл да заеме мястото му.

Освен че бе напълно лишено от романтика, това не беше редно. Предполагаше се, че трябва да преодолее загубата му и да бъде щастлива, напук на всичко. Но тя го обичаше, а нямаше да бъде с него. Искаше й се да се сгуши до него в леглото, да изключи осветлението и да остане просто така. В продължение на поне един век.

— Искам да знаеш едно — каза тя. — Ти твърдеше, че някой ден ще се събудя и ще съжалявам, че съм била с теб. Е, този ден дойде. Разкайвам се. Но не заради онова, което ще говорят за мен хората. — Кръстоса ръце на гърдите си. — След като веднъж съм била осъдена от обществото, вече не се страхувам от него. Щях да се гордея… да бъда до теб. Но наистина съжалявам, че бяхме заедно.

Защото раздялата й с него беше удар, който я разтърсваше цялата. По-лош от всичко, което бе преживяла, докато бе в плен на лесъра. Щеше да е по-добре да не знае какво е пропуснала — така то нямаше да й липсва занапред.

Без да каже и дума повече, излезе от стаята.

Когато зората започна бавно да изгрява на хоризонта, Бъч влезе в Дупката, свали палтото си и седна на кожения диван. На телевизора, чийто звук беше изключен, вървеше някакво спортно предаване. От колоните на аудиосистемата се носеха звуците на втория албум на Кейни Уест.

Ви застана на прага на кухнята, очевидно току-що се беше завърнал от битка. Беше без риза, но все още с кожени панталони и тежки ботуши, едното му око беше насинено.

— Как си? — попита Бъч и спря погледа си на моравото петно, което бе цъфнало на рамото на съквартиранта му.

— Не по-добре от теб. Изглеждаш изцеден, ченге.

— Наистина се чувствам така. — Отпусна глава назад. Да наглежда Зи му се струваше най-доброто, което можеше да прави, докато всички братя бяха заети с по-належащи дела. Но беше изтощен, макар че само бе седял на стола в продължение на три дни.

— Имам нещо, което ще ти вдъхне сили. Ето.

Бъч поклати глава, когато пред лицето му се появи чаша вино.

— Знаеш, че не пия червено.

— Опитай го.

— Не. Имам нужда от душ, а после от нещо по-силно.

Постави длани на коленете си и понечи да се изправи.

Вишъс застана пред него.

— Имаш нужда от това. Имай ми доверие.

Бъч седна отново и пое подадената му чаша. Подуши виното и отпи.

— Не е лошо. Малко е гъсто, но не е лошо. Мерло ли е?

— Не.

Наклони глава назад и преглътна щедрата глътка, която бе отпил. Виното беше силно, прокара гореща диря чак до стомаха му и дори накара главата му да се замае. Което го подсети да се запита кога се беше хранил за последен път.

Пресуши чашата и смръщи вежди. Вишъс го гледаше прекалено внимателно.

— Ви? Нещо не е наред ли? — Остави чашата на масата и повдигна вежда.

— Не… Всичко е наред. Или поне сега вече ще бъде.

Бъч се замисли за проблемите, които съквартирантът му имаше отскоро.

— Питам за виденията ти. Все още ли не са се върнали?

— Е, видях нещо преди десет минути. Така че, може би отново виждам бъдещето.

— Това би било добре. Не искам да си така разтревожен и уплашен.

— Прав си, ченге. Знаеш ли какво? — Вишъс се усмихна и прокара длан през косата си. После я отпусна до тялото си и Бъч успя да зърне китката му. Имаше пресен и все още червен разрез от вътрешната й страна. Направен само преди минути.

След това Бъч погледна чашата. Ужасното подозрение го накара да се взре отново във вената на съквартиранта си.

— Господи… Какво… си направил. Ви? — Скочи на крака точно в мига, в който първият спазъм сви стомаха му. — О, Вишъс.

Втурна се към тоалетната, за да повърне, но не успя да стигне до нея. Ви го хвана отзад през кръста и го събори върху леглото. За да спре напъните за повръщане, го обърна по гръб и постави дланта си под брадичката му, за да държи устата му затворена.

— Не се съпротивлявай — каза му грубо. — Трябва да я задържиш в себе си.

Стомахът на Бъч отново се разбунтува. Съдържанието му се надигна в гърлото му и го задави. Изпадна в паника, гаденето беше непоносимо, не можеше да диша. Започна да бута с всички сили тежкото тяло, което го затискаше, и успя да го прекатури на една страна. Но преди да е успял да се освободи, Ви отново го улови откъм гърба и затвори устата му.

— Задръж я… — изстена Ви, докато двамата се боричкаха върху леглото.

Бъч усети един мускулест крак да се премята през бедрата му и да ги притиска към матрака. Тази хватка от борбата свърши работа. Не можеше да помръдне. Но продължи да се съпротивлява.

Спазмите и гаденето продължиха, и то с такава сила, че очите му щяха да изхвръкнат от орбитите. Последва експлозия в червата му и през цялото му тяло започнаха да протичат искри… Те запалиха някакво странно чувство, като тихо електрическо жужене. Той престана да се бори и остана да лежи неподвижно, отдаден на усещането.

Ви отслаби хватката си и махна ръката си от брадичката му, макар другата да остана преметната през гърдите му.

— Точно така… Дишай дълбоко. Справяш се добре.

Жуженето се засилваше и се превръщаше в нещо като желание за секс, но не точно… Не, определено не беше еротично, но тялото му не можеше да направи разликата. Пенисът му се втвърди и започна да напира навън през панталона, цялото му тяло пламна. Гърбът му се изви в дъга, от гърдите му се откъснаха стонове.

— Точно така — прошепна Ви в ухото му. — Не се съпротивлявай. Нека премине през теб.

Бедрата на Бъч се люлееха в свой собствен ритъм. Отново нададе стон. Беше му така горещо, все едно се намираше в центъра на слънцето, кожата му беше свръхчувствителна, не виждаше нищо… После бурята премина от червата в сърцето му. Вените му започнаха да горят, сякаш в тях имаше газ. Кръвоносната му система се превърна в мрежа, по която течеше огън, чиято температура непрекъснато се покачваше. Тялото му започна да се мята неспокойно, от порите му избиваше пот. Той отметна силно глава назад и я подпря на рамото на Вишъс. От устата му излизаха дрезгави стенания.

— Ще… умра.

Гласът на Вишъс беше опората, която му помагаше да премине през това.

— Трябва да останеш с мен, приятелю. Продължавай да дишаш. Няма да продължи дълго.

Точно когато на Бъч му се струваше, че не би могъл да издържи повече този ад, тялото му бе разтърсено от мощен оргазъм. Течността му се изстреля като ракета. Вишъс го държеше здраво и му говореше нещо на древния език. И ето че всичко приключи. Бурята беше отминала.

Задъхан, останал без сили, Бъч тръпнеше в последни конвулсии. Ви стана от леглото и го наметна с одеяло.

— Защо… — Бъч говореше като пиян. — Защо, Ви?

Лицето на Ви се надвеси над него. Диамантените му очи блестяха… Но ето че лявото изведнъж стана абсолютно черно — зеницата се разшири и погълна ириса и дори бялата му част се превърна в безкрайна дупка.

— Не знам защо. Но видях, че трябва да пиеш от мен. В противен случай щеше да умреш. — Приглади косата му назад. — Спи. Ще се почувстваш по-добре още довечера. Успя да го преживееш.

— Това можеше ли да ме… убие?

„По дяволите, да.“ Беше имал точно такова чувство, че ще умре.

— Нямаше да ти дам кръвта си, ако не бях сигурен, че ще оживееш. Сега затвори очи. Остави се на съня. — Вишъс се канеше да го остави сам, но се спря на прага.

Хвърли поглед през рамо и Бъч долови най-странното усещане… Някаква връзка между тях, нещо по-осезаемо от въздуха, изпълващ пространството между телата им. Изкована в пещта, от която току-що бе излязъл, дълбока като кръвта във вените му… Беше просто чудо.

„Братко“, помисли си Бъч.

— Няма да позволя да ти се случи нещо, ченге.

И Бъч разбра, че това е самата истина, макар и да не му харесваше да бъде закрилян. Да, ако знаеше какво има в онази чаша, никога нямаше да пие от нея. В никакъв случай.

— В какво съм се превърнал сега? — попита той тихо.

— Същият си като преди. Все още си просто човек.

Бъч въздъхна от облекчение.

— Чуй, приятелю, направи ми услуга. Предупреди ме, преди отново да ми погодиш някой номер като този. Бих предпочел да имам право на избор. — Усмихна се леко. — Освен това ние все още не сме гаджета.

Ви се засмя.

— Заспивай. Можеш да ми сриташ задника и по-късно.

— Ще го направя.

Широкият гръб на брата изчезна надолу по коридора и Бъч затвори очи.

Все още просто човек. Просто… човек.

Сънят дойде като награда.