Пробудена любов

25.

— Ябълки? Пет пари не давам за някакви си ябълки! — извика О. в мобилния си телефон. Беше така ядосан, че бе готов да реже глави, а У. му говореше за плодовете. — Току-що ти казах, че имаме трима мъртви членове на Бета отрядите. Трима! Но тази вечер са купили близо два тона ябълки от четири различни…

О. закрачи из хижата. Ако не успееше да успокои нервите си, щеше да отиде при У. и да се нахвърли отгоре му…

Веднага след срещата с Омега бе отишъл до къщата на Бела, но само за да открие две обгорени петна на моравата и разбитата входна врата. Надникна през един от прозорците на кухнята и видя черна кръв навсякъде. И още едно обгорено петно върху плочките, които покриваха пода.

„По дяволите!“, помисли си и си представи сцената. Знаеше, че това е дело на някой от братята. Ако се съдеше по бъркотията в кухнята, лесърът е бил накъсан на парчета, преди да бъде промушен в гърдите.

Дали съпругата му е била с воина в онзи момент? Или семейството й бе дошло да изнесе вещите й, а братът само ги бе охранявал?

„Бетите могат да вървят по дяволите.“ Тези трима глупаци и страхливци, тези кучи синове се бяха оставили да ги убият и никога нямаше да получи отговор на въпросите си. Ако беше жива, съпругата му със сигурност нямаше да се върне скоро у дома си, уплашена от разигралата се сцена.

Глупостите, които У. бръщолевеше, отново достигнаха до съзнанието му:

— … най-късият ден в годината, двадесет и първи декември, е следващата седмица. Зимното слънцестоене е…

— Имам страхотна идея — сряза го О. — Защо не прескочиш онова, което е свързано с календара? Искам да отидеш до онази къща и да прибереш джипа, който онези глупаци са оставили в гората. После…

— Чуйте какво ви казвам. Ябълките се използват в церемонията за зимното слънцестоене в чест на Скрайб Върджин.

Последните две думи привлякоха вниманието на О.

— Ти откъде знаеш това?

— В играта съм вече от двеста години — каза сухо У. — Празникът не се е чествал от… Не знам, може би от век. Ябълките олицетворяват очакването на пролетта. Семена, израстване, все неща, свързани с обновлението на живота.

— За какъв празник говорим?

— В миналото това събитие събираше стотици вампири. Извършваха се някакви заклинания и ритуали. Не знам подробности. От години наблюдаваме какво се купува от местния пазар в определени времена на годината. Ябълки през декември. Захарна тръстика през април. Напоследък извършвахме наблюденията повече по навик, защото проклетите вампири седят мирно и тихо.

О. се облегна на вратата на хижата.

— Но сега имат нов крал на трона. И възраждат старите традиции.

— Интернет ни е особено полезен. Дава много по-добри резултати от това да обикаляш и разпитваш наоколо, както правехме някога. Както казах и преди, от местните пазари са изкупени близо два тона ябълки от сорта „Грени Смит“. По всичко личи, че поръчките са разпределени между местните търговци.

— Всъщност казваш, че след седмица много вампири ще се съберат на едно място. Ще пеят песни и ще танцуват. И ще се молят на Скрайб Върджин.

— Да.

— Те ли ще изядат ябълките?

— Така разбрах.

О. потри тила си. Не бе споменал пред Омега, че се кани да превърне съпругата си в лесър. Първо трябваше да разбере дали е жива, след което — да обмисли идеята. Потенциално неразрешим проблем бе фактът, че тя е вампир. Единственият оборващ аргумент, който можеше да изтъкне, бе да увери господаря си, че тя ще е тяхното тайно оръжие. Жена от техния собствен вид? Братството не би могло да предвиди такова развитие на нещата…

Макар че, разбира се, фактите щяха да бъдат представени така само пред Омега. На съпругата му никога нямаше да се наложи да се бие с някого другиго, освен с него.

Да, предложението му нямаше да бъде прието лесно. Единственото слабо място на Омега бе удоволствието, с което приемаше ласкателствата. А О. бе готов да жертва всичко, дори честта си, за да го накара да омекне.

У. продължаваше да говори.

— … мислех си, че мога да проверя продажбите на пазарите…

Докато У. бърбореше, О. мислеше за отрова. Много отрова. Огромни количества.

Отровни ябълки. Като в приказката за Снежанка…

— О.? Там ли си?

— Да.

— Да отида ли отново до пазарите, за да разбера кога…

— Не, не сега. Ще ти кажа какво трябва да направиш.

Като излезе от кабинета на Рот, Бела се тресеше от гняв. Нито кралят, нито Тор се опитаха да я спрат или да я разубедят. Което доказваше, че са необикновено интелигентни.

Тя зашляпа боса по коридора към стаята на Зейдист и след като затвори вратата, се спусна към телефона така, сякаш той бе оръжие. Набра номера на мобилния телефон на брат си.

Ривендж вдигна и изръмжа:

— Кой си ти и откъде имаш този номер?

— Не се осмелявай да ми причиниш това.

Настъпи дълго мълчание. После:

— Бела… Аз… Изчакай секунда. — Чу се прошумоляване в слушалката, после той отсече: — За него ще е по-добре да дойде тук веднага. Ясно ли е? Няма да му хареса, ако се наложи аз да го търся. — Ривендж прочисти гърлото си и заговори с по-мек тон: — Къде си, Бела? Позволи ми да дойда да те взема. Или помоли някой от воините да те заведе до къщата ни. Аз ще те посрещна там.

— Мислиш ли, че въобще ще се доближа до теб сега?

— Тази е по-добрата алтернатива — каза той, суров и непреклонен.

— А каква е другата?

— Братята да бъдат принудени да те върнат на мен.

— Защо постъпваш…

— Защо постъпвам така? — Гласът му сега бе дълбокият бас, с който тя бе свикнала. — Имаш ли представа какво чувствах през последните шест седмици? Да знам, че си в ръцете на онези проклети същества? Да знам, че заради мен сестра ми… дъщерята на майка ми… е на онова място?

— Вината не бе твоя…

— Трябваше да си си у дома!

Както винаги, силната ярост на Рив я разтърси и трябваше да си признае, че винаги се е страхувала малко от брат си, макар този страх да бе нещо като първичен инстинкт.

Чу го да си поема дълбоко дъх. И още веднъж. После в думите му се прокрадна странно отчаяние.

— Господи, Бела… Просто си ела у дома. Двамата с мамен имаме нужда от теб. Липсваш ни. Ние… Трябва да те видя, за да съм сигурен, че си добре.

О, да… Ето я другата негова страна — онази, която тя обичаше. Нейният защитник. Главата на семейството. Грубият и рязък мъж, чието сърце бе изпълнено с нежност и винаги й даваше всичко, от което имаше нужда.

Изкушението да се върне при него бе силно. Но после си представи как е затворена в къщата, от която никога повече няма да й позволи да излезе. Което той бе напълно способен да й причини.

— Ще оттеглиш ли молбата за изгнание?

— Ще говорим по този въпрос, когато отново спиш в собственото си легло.

Бела стисна силно слушалката.

— Това означава „не“, нали? — Настъпи пауза. — Ало? Ривендж?

— Аз просто искам да си у дома.

— „Да“ или „не“, Рив. Кажи ми сега.

— Мама няма да може да преживее отново нещо подобно.

— А мислиш ли, че аз ще мога? — сряза го тя. — Извини ме, но не мамен бе тази, върху чийто корем бе издълбано името на лесъра!

Изруга в мига, в който думите излязоха от устата й. Да, тази малка подробност наистина щеше да го накара да размисли. „Добре се справяш, няма що“

— Ривендж…

Гласът му бе леденостуден.

— Искам да се върнеш у дома.

— Досега бях държана в плен и няма доброволно да вляза в нов затвор.

— И какво ще направиш?

— Ако продължаваш така да ме притискаш, ще разбереш.

Без да се сбогува, сложи край на разговора и тресна безжичния телефон върху нощното шкафче. „Да върви по дяволите!“

Някакъв импулс я накара отново да грабне телефона и да се обърне рязко, за да го запрати в отсрещната стена.

— Зейдист? — Успя да задържи движението и притисна апарата към гърдите си.

Бе застанал мълчаливо до вратата, само по спортни шорти и гол до кръста… И по някаква абсурдна причина забеляза, че и той е бос.

— Хвърли го, ако искаш — каза.

— Не. Аз… О, не. — Обърна се и остави телефона върху стойката, но й трябваха цели два опита, докато се справи.

Преди да се обърне отново с лице към Зейдист, си го представи наведен над онзи лесър. Отново го видя как го пребива до смърт… Но после си спомни как й бе донесъл някои вещи от дома й… как я бе завел там… И как й бе позволил да се нахрани от вената му, макар и да бе ужасен от нахлуването в личното му пространство. Обърна се към него, оплетена в мрежата му, уловена между нежността и жестокостта му. Той наруши мълчанието.

— Не искам да избягаш необмислено и прибързано в нощта поради онова, което е намислил брат ти. И не ми казвай, че не се канеше да направиш точно това.

Умен беше, по дяволите.

— А знаеш ли какво иска да ми причини той?

— Да.

— Според закона братството трябва да ме предаде на него, така че не мога да остана тук. Мислиш ли, че единствената възможност, която имам, ми харесва?

Само че къде щеше да отиде?

— Какво толкова лошо има в това, да се прибереш у дома?

Тя го изгледа гневно, с блеснали очи.

— Да, наистина искам да се отнасят с мен като с пълен идиот, като с дете, като с… предмет, който брат ми притежава. Това наистина страшно ми харесва.

Зейдист прокара длан по главата си. Движението накара мускулите на ръката му да изпъкнат.

— Има смисъл в това, семействата да живеят под един покрив. Сега времената са особено опасни за цивилните.

О, боже… Последното, от което имаше нужда, бе той да е съгласен с брат й.

— Времената са опасни и за лесърите — измърмори. — Ако се съди по онова, което стори с тях тази вечер.

Зейдист присви очи.

— Ако искаш от мен да се извиня, знай, че няма да го направя.

— Разбира се! — сряза го тя. — Ти за нищо не се извиняваш.

Той поклати бавно глава.

— Ако търсиш с кого да се скараш, Бела, не си попаднала на когото трябва. Няма да се вържа.

— И защо не? Гневът ти избухва бързо.

Последва тишина. Искаше й се да закрещи. Търсеше отдушник за гнева си — роля, която той с радост играеше за всички и не можеше да си представи защо демонстрира самоконтрол, когато става въпрос за нея.

Зейдист повдигна едната си вежда — като че ли четеше мислите й.

— О, по дяволите! — възкликна тихо тя. — Лазя ти по нервите, нали? Съжалявам.

Зи сви рамене.

— Такава безизходна ситуация може да подлуди всеки. Не го приемай навътре.

Тя седна на леглото. Идеята да избяга сама в нощта, бе абсурдна, но отказваше животът й да бъде контролиран от Ривендж.

— Имаш ли някакви предложения? — попита тихо. Вдигна поглед към него, но той гледаше в пода.

Изглеждаше така студен и резервиран, облегнал гръб на стената.

— Дай ми пет минути — каза и излезе, все още гол до кръста. Бела се отпусна върху матрака с мисълта, че пет минути нищо няма да променят. Това, от което имаше нужда бе друг брат, който да я чака у дома.

„Мила, добра Скрайб Върджин…“ Трябваше да се почувства по-добре, след като се бе измъкнала от ръцете на лесърите. Но не, все още й се струваше, че животът й е излязъл от контрол.

Е, сега поне можеше сама да избира шампоана си.

Вдигна глава. Видя душа през отворената врата на банята и си представи как стои под горещата струя. Щеше да й се отрази добре. Щеше да се отпусне. Да се освежи. Освен това можеше да плаче от гняв и разочарование, без никой да забележи.

Стана, отиде в банята и пусна водата. Шумът от падането й върху мрамора успокояваше нервите й, както и топлата струя, под която застана. Не заплака. Просто наведе глава и остави водата да се стича по тялото й.

Когато най-после излезе изпод душа, забеляза, че вратата към спалнята е затворена.

Вероятно Зейдист се бе върнал.

Загърна се в една хавлия. Не се надяваше, че е намерил някакво разрешение.