Пробудена любов

45.

Джон лежеше на леглото, свит на кълбо, с втренчени в мрака очи. Стаята, която му бяха дали в имението на братството, беше луксозна и безлична. Не се чувстваше нито по-добре, нито по-зле в нея.

Някъде откъм ъгъла чу часовник да удря веднъж, два, три пъти… Продължи да брои тихите ритмични звуци до шест. Обърна се по гръб с мисълта, че след още шест часа ще започне новият ден. Щеше да настъпи полунощ и вече нямаше да е вторник, а сряда.

Замисли се за дните, седмиците, месеците и годините от живота си — време, което бе преживял и следователно можеше да смята за свое.

Но колко спорни бяха всички разговори за времето. И хората, и вампирите обичаха да свеждат безкрайността до нещо, което смятат, че могат да контролират.

Каква заблуда. Никой не контролира нищо в живота си.

Боже, само ако имаше власт над събитията! Или поне да можеше да преживее някои от тях повторно. Колко прекрасно би било да можеше да натисне един бутон и да върне времето назад. Тогава само с един замах, щеше да изтрие вчерашния ден. И нямаше да се чувства така, както сега.

Изстена и се обърна по корем. Тази болка не можеше да се сравни с нищо… Беше откровение в най-лошия смисъл на думата.

Отчаянието му бе като болест, която бе обхванала цялото му тяло и го караше да трепери, без да му е студено. Стомахът му се бунтуваше, макар да беше празен, спазми разкъсваха не само корема, но и гърдите му. Никога не беше смятал, че емоционалното страдание може да приема такова физическо изражение, но сега вече разбираше това и знаеше, че няма да спре скоро.

Трябваше да отиде с Уелси, вместо да си остане у дома, за да учи. Ако беше в колата, може би щеше да я спаси… Или може би също щеше да е мъртъв?

Е, смъртта щеше да е по-милостива от сегашното му състояние. Дори да нямаше нищо, освен мрак след нея, със сигурност щеше да е по-добре от сега.

Уелси я нямаше… Беше си отишла. Джон беше чул, че Вишъс е прибрал тялото й и ще бъде извършено официално погребение. Но това не можеше да стане в отсъствието на Тор.

А той също бе изчезнал. Може би беше мъртъв? Утрото беше — така близо, когато бе тръгнал… Всъщност може би го беше направил нарочно. Може би просто беше излязъл на слънчевата светлина, за да бъде заедно с Уелси.

Като че ли всички си бяха отишли…

Сарел… беше в плен на лесърите, също изгубена за него. Беше изчезнала от живота му, преди да е имал възможност да я опознае. Зейдист щеше да се опита да му я върне, но кой знае какво можеше да се случи?

Джон си представи лицето на Уелси, червената й коса и малкото й коремче. Видя ниско остриганата глава на Тор, сините му очи и широките рамене, скрити в черните кожени дрехи. Пред очите му изникна образът на Сарел с наведена над древните текстове глава — русите й кичури падат над очите й, а красивите й ръце прелистват страниците.

Изкушаваше се отново да заплаче, затова побърза да седне и да се успокои. Беше приключил със сълзите. Нямаше да плаче повече. Сълзите бяха безполезни, слабост, недостойна за тяхната памет. Щеше да им принесе в дар силата си. И да се закълне над гробовете им, че ще отмъсти за тях.

Стана от леглото, изкъпа се, облече се и обу маратонките „Найк“, които му беше купила Уелси. Само след секунди беше на долния стаж. Отвори тайната врата, която водеше към подземния тунел, и закрачи бързо, във войнишки ритъм, през стоманения лабиринт, вперил очи напред.

Когато влезе в офиса на Тор, видя, че от бъркотията няма и следа. Бюрото беше на мястото си, грозният зелен стол беше зад него. Документите, химикалките, папките — всичко беше безупречно подредено. Дори компютърът и телефонът бяха по местата си, макар да се бяха пръснали на парчета предишната нощ. Вероятно бяха купили нови…

Редът беше възстановен, поне в триизмерния свят.

Отиде в залата за тренировки и включи осветлението. Заради случилото се днес нямаше да има занятия и той се питаше дали без Тор тренировките изобщо щяха да бъдат подновени.

Притича през гимнастическите постелки до стаята с оборудването. Извади два кинжала от шкафа за хладното оръжие, после закопча на гърдите си достатъчно малка за него ножница. Така въоръжен, се върна и застана в средата на залата.

Сведе глава точно както го бе учил Тор. После извади кинжалите и започна работа с тях, обзет от ярост при мисълта за всички лесъри, които щеше да убие.

Фюри влезе в киното и седна на последния ред. Огромната тълпа, която изпълваше залата, бъбреше в радостно очакване. Салонът беше пълен с влюбени, сред които и множество двойки момчета. Чуваше приглушени гласове и гръмогласни възгласи. Слушаше смеха и шума от развиването на станиолови обвивки, сумтенето и мляскането.

Когато началните надписи се появиха на екрана, лампите угаснаха и всички започнаха да тропат с крака и да подвикват познати реплики от филма.

Усети когато лесърът застана до него. Разпозна сладникавия мирис на бебешка пудра, макар наоколо да се разнасяше миризмата на пуканки и ароматът на дамски парфюми.

Пред лицето му се появи мобилен телефон.

— Вземи го и го доближи до ухото си.

Фюри се подчини и дочу накъсано дишане. Тълпата, изпълваща киносалона, изрева:

— По дяволите, Джанет, хайде да си легнем!

Чу гласа на лесъра до ухото си:

— Кажи й, че ще тръгнеш с мен, без да ми създаваш проблеми. Обещай й, че ще живее и че правиш онова, което ти кажа. И говори на английски, за да те разбирам и аз.

Фюри заговори в телефона, но без да осъзнава значението на думите, които изричаше. Съзнанието му регистрира единствено факта, че жената от другата страна на линията заплака.

Лесърът изтръгна телефона от ръцете му.

— А сега си сложи това.

В скута му паднаха стоманени белезници. Той закопча ръцете си и зачака.

— Виждаш ли изхода вдясно? Ще тръгнем към него. Ти ще излезеш първи. Навън чака пикап. Ще седнеш на седалката до шофьора. Аз ще бъда зад теб през цялото време с телефон, допрян до устата. Ако не ми се подчиняваш или видя някой от братята, ще наредя да я убият. Ножът вече е опрян до гърлото й, така че нямаме време за губене. Ясно ли е?

Фюри кимна.

— Сега се изправи и тръгни.

Фюри стана и закрачи към вратата. През главата му мина мисълта, че се бе надявал да излезе от тази история жив. Беше дяволски добър с оръжията и беше скрил по себе си няколко. Но лесърът беше умен и го държеше в капан — той нямаше да стане причина за смъртта на онази жена.

Когато отвори вратата на страничния изход, Фюри вече не се съмняваше, че тази нощ ще намери смъртта си.

Зейдист дойде в съзнание с усилие на волята, която го преведе през мрака. Стенейки, започна да се влачи по мраморния под на банята и накрая успя да влезе в спалнята. Забиваше нокти в дебелия килим, избутваше се напред с крака, но силите му едва стигнаха да отвори с мисълта си вратата, когато стигна до нея.

Стигна до коридора със статуите и се опита да извика. Отначало от гърлото му излезе само дрезгав шепот, но после изрева с всички сили. После втори и трети път.

Като чу тежките стъпки от тичащи крака, му се зави свят от облекчение.

Рот и Рейдж коленичиха до него и го обърнаха по гръб. Той прекъсна въпросите им, неспособен да следи какво му говорят.

— Фюри… тръгна… Фюри… отиде…

Стомахът му се разбунтува, обърна се на една страна и повърна. Това му помогна да проясни ума си.

— Трябва да го намерим…

Рот и Рейдж продължаваха да задават въпроси, говорейки един през друг, и Зи си помисли, че сигурно заради тях му бучат ушите. Струваше му се, че мозъкът му ще експлодира всеки момент.

Вдигна глава и всичко се завъртя пред очите му. Слава богу, че количеството морфин беше изчислено според теглото на Бела. Кой знае как щеше да се чувства в противен случай…

През червата му преминаха спазми и отново повърна. Върху килима. По дяволите… Никога не беше понасял добре наркотиците.

В коридора закънтяха още стъпки. Чуха се и други гласове. Някой избърса устата му с мокра хавлия. Фриц. Гърлото му започна отново да се свива конвулсивно и пред лицето му се появи кошче за отпадъци.

— Благодаря — каза той и повърна за трети път.

Животът се връщаше в ума и тялото му с всяко поемане на въздух. Пъхна два пръста в гърлото си, за да продължи да повръща, докато изпразни напълно стомаха си. Колкото по-бързо се освободеше от наркотика, толкова по-скоро щеше да се втурне след Фюри…

„Този побъркан герой… Господи.“ Щеше да го убие заради това, наистина. Фюри беше този, който трябваше да живее.

Но къде ли го бяха отвели, по дяволите? И как щяха да го открият? Щяха да започнат от киното, но надеждата беше малка. Със сигурност не бяха останали дълго там.

Спазмите продължиха, но от устата му не излизаше нищо — стомахът му беше абсолютно празен. И насред напъните в ума му изплува единственото решение. Стомахът му отново се сви, но този път причината не беше наркотикът. Начинът да стигне до близнака си беше в противоречие с всичките му инстинкти.

Чуха се още стъпки. Гласът на Вишъс. Спешен случай. Семейство цивилни вампири, хванати в капан в дома си, обградени от лесъри.

Зи повдигна глава. После — и горната половина на тялото си. И накрая успя да се изправи на крака. Волята му, единственото, на което винаги можеше да разчита, отново го спаси. Тя прогони действието на наркотика, концентрира вниманието му, пречисти го по-добре от повръщането.

— Аз ще доведа Фюри у дома — каза той на братята. — Вие се погрижете за цивилните.

Настъпи кратка тишина. После Рот каза:

— Така да бъде.