Пробудена любов

40.

Нощта се спусна и от хижата започна да се процежда светлина. У. бе стоял пред компютъра през целия ден. Чрез електронната поща и мобилния си телефон бе успял да открие всичките двайсет и осем останали в Колдуел убийци и да свика общо събрание, чийто начален час бе определен за полунощ. Щеше да потвърди разпределението по отряди и да състави група от петима, която да отговаря за набирането на нови членове.

След срещата щеше да изпрати само два Бета отряда в центъра на града. Цивилните вампири вече не посещаваха баровете така масово, както преди, защото твърде много от тях бяха отвлечени в този район и бяха намерили смъртта си в центъра за въздействие. Време беше да фокусират усилията си другаде.

След като помисли малко, реши да изпрати останалите си хора в жилищните квартали. Вампирите бяха активни през нощта. В домовете си. Трябваше само да ги открият сред хората…

— Гадно малко копеле.

У. скочи от стола.

На прага на хижата стоеше О. Беше гол. Гърдите му бяха целите издраскани от нокти, лицето му беше подуто, косата му — разбъркана. Изглеждаше не само зле, но и силно раздразнен.

Той затвори вратата. У. не можеше да се помръдне от мястото си. Мускулите му просто не искаха да се раздвижат и да накарат тялото му да заеме отбранителна поза, както мозъкът му заповядваше. А това недвусмислено показваше кой е водачът на лесърите сега. Само първият в редиците им можеше да упражнява такъв физически контрол над останалите.

— Забрави две много важни неща — каза О. и извади с нехаен жест един от ножовете, които висяха в кании на стената. — Първо, Омега е непостоянен и доста капризен. И второ, има лични предпочитания към мен. Наистина не ми беше необходимо много време, за да го накарам да ме върне на поста.

Ножът надвисна над У, който се опита да се съпротивлява, да избяга. Искаше му се да закрещи с всички сили.

— Хайде, кажи „сбогом“, У. И поздрави Омега, когато го видиш. Той те очаква.

Шест часът. Беше време да си тръгва.

Бела огледа стаята за гости и реши, че е опаковала всичко, което бе донесла със себе си. Вещите й не бяха много и предишната нощ, когато бе напуснала стаята на Зейдист, беше преместила всичко тук. Повечето от нещата й и бездруго бяха в чантата й.

Фриц щеше да дойде всеки момент, за да вземе багажа й и да го закара в дома на Хавърс и Мариса. Слава богу, че двамата се бяха съгласили да направят услуга на Ривендж и да я приемат. Къщата им, както и клиниката на приземния етаж, бяха истинска крепост.

После, в шест и трийсет, тя щеше да се материализира там и Рив щеше да я посрещне.

Отиде в банята и провери зад завесата на душа дали е взела шампоана си. Да, там нямаше нищо. Не беше оставила никаква следа от себе си и в спалнята. Нито пък където и да е в къщата. Когато си тръгнеше, никой нямаше да…

„О, боже. Престани с тези мисли“, заповяда сама на себе си.

На вратата се почука. Тя отвори.

— Здравей, Фриц, чантата ми е на…

В коридора стоеше Зейдист, облечен в бойно облекло. Черни кожени дрехи. Огнестрелни и хладни оръжия. Бела се дръпна рязко назад.

— Какво правиш тук?

Той влезе, без да каже нищо. Но изглеждаше готов да се нахвърли върху някого.

— Нямам нужда от въоръжена охрана — каза Бела и се постара да остане спокойна. — Ако това е целта ти. Ще се дематериализирам оттук, а в клиниката ще съм в безопасност.

Зейдист отново не пророни нито дума. Просто стоеше и я гледаше втренчено. От него се излъчваха мъжка сила и власт.

— Защо си тук? — попита го тя хапливо.

Той затвори вратата и сърцето й заби тежко. Особено когато чу ключалката да щраква.

Започна да отстъпва, докато не се удари в леглото.

— Какво искаш, Зейдист?

Той пристъпи към нея, без да откъсва жълтите си очи от лицето й. Тялото му излъчваше напрежение и тя изведнъж се досети какво освобождение търси.

— Не ми казвай, че си дошъл тук за секс.

— Добре, няма. — Думите излязоха от устата му като тихо гърлено ръмжане.

Тя протегна ръка напред. Като че ли това щеше да го спре. Можеше да я вземе, независимо дали щеше да каже „да“, или „не“. Само че… тя нямаше да го отблъсне. Въпреки всичко, което й бе сторил след онази нощ, все още го желаеше. По дяволите.

— Няма да правя секс с теб.

— Не съм тук заради себе си. — Приближи се още повече до нея.

Миризмата му… тялото му… Бе толкова близо… Каква глупачка бе тя!

— Махни се от мен. Не те желая вече.

— Напротив. Долавям мириса на желанието ти. — Протегна ръка и я погали по врата, после прокара показалец по сънната й артерия. — Усещам го да пулсира тук.

— Ще те намразя, ако го направиш.

— Ти вече ме мразиш.

Само ако беше вярно…

— Зейдист, няма да легна с теб.

Той приближи уста до ухото й.

— Не те моля за това.

— Какво искаш тогава? — Блъсна го силно по рамото. Не постигна нищо. — Защо, по дяволите, правиш това?

— Защото току-що излязох от стаята на близнака си.

— Моля?

— Не си му позволила да пие от теб. — Устните на Зейдист я погалиха отстрани по шията. После той се отдръпна и отново я загледа втренчено. — Никога няма да го приемеш, нали? Никога няма да си с Фюри, без значение колко подходящ и приемлив е за теб в обществен и личен план.

— За бога, Зейдист, остави ме на мира…

— Няма да вземеш близнака ми. Което означава, че няма да се върнеш тук, нали?

Тя издиша шумно.

— Не, няма.

— Затова и трябваше да дойда.

Гневът закипя в нея и започна да се бори с желанието й да прави секс с него.

— Не разбирам. Направи всичко възможно, за да ме отблъснеш. Помниш ли случилото се на онази улица миналата нощ? Пи от нея, за да ме прогониш, нали? Не заради неудачната забележка, която направих пред всички.

— Бела…

— После поиска от мен да бъда с брат ти. Виж, осъзнавам, че не ме обичаш, но знаеш какви са чувствата ми към теб. Имаш ли някаква представа как би се почувствала една жена от нашата раса, ако любимият й я помоли да нахрани някого другиго?

Той отпусна ръка. И направи крачка назад.

— Права си. — Той потри лицето си с ръка. — Не трябваше да идвам, но не можех да ти позволя да си тръгнеш, без… Подсъзнателно винаги съм се надявал, че ще се върнеш. Нали разбираш, за да бъдеш с Фюри. Винаги съм мислел, че ще те видя отново, пък било то и отдалеч.

Беше й дошло до гуша от това.

— Защо, по дяволите, би имало значение дали ще ме видиш, или не?

Той просто поклати глава и се обърна към вратата. Гневът й вече бе толкова силен, че беше способна дори на насилие.

— Отговори ми! Защо те интересува дали ще се върна, или не? — Беше поставил ръка на бравата, когато тя изкрещя: — Защо това те интересува?

— Напротив, не давам и пукната пара!

Тя прекоси бързо стаята с намерението да го удари, да забие нокти в него, да му причини болка. Беше изпаднала в безсилна ярост. Но той се обърна и вместо да му зашлеви шамар, тя хвана главата му в дланите си и го целуна. Ръцете му я обгърнаха и я притиснаха към тялото му така силно, че не можеше да диша. Езикът му се стрелна в устата й, той я взе на ръце и я занесе до леглото.

Сексът, продиктуван от отчаяние и гняв, не беше добра идея.

Телата им се озоваха преплетени върху завивките само секунда след това. Той вече бе свалил дънките й и се канеше да разкъса бикините й със зъби, когато на вратата се почука.

До тях достигна гласът на Фриц — приятен и почтителен.

— Мадам, ако багажът ви е приготвен…

— Не сега, Фриц — каза гърлено Зейдист. Оголи кучешките си зъби, разкъса коприната, която покриваше мястото между бедрата й, и погали с език сърцевината й. — По дяволите…

Езикът му отново я погали, тялото му я покри, от гърлото му излязоха стонове… Тя захапа долната си устна, за да не извика, зарови пръсти в косата му и започна да движи бедра.

— О, извинете, господарю. Мислех, че сте в залата за тренировки…

— Ела по-късно, Фриц.

— Но, да, разбира се. Колко ще…

Каквото и да се канеше да каже догенът, думите заседнаха в гърлото му. Еротичното ръмжене на Зейдист му подсказа всичко, което трябваше да знае. И дори малко повече.

— О… Простете ми, господарю. Няма да дойда за багажа, докато… не ме повикате.

Езикът на Зи започна да описва бесни кръгове, докато ръцете му я задържаха на мястото й. Подлудяваше я и в същото време шепнеше страстни думи с устни, долепени до плътта й. Тя извиваше гръб, притискаше сърцевината си в него. Той беше така жарък, лаком и ненаситен… че я доведе до ръба. И я задържа дълго там, като че ли се страхуваше, че веднъж преминал, оргазмът ще се стопи.

Тишината и неподвижността, които се възцариха след това, я угнетиха също толкова, колкото и отдръпването на устата му. Той надигна глава и избърса уста с опакото на дланта си. Без да откъсва поглед от нея, облиза дланта си.

— Сега ще спреш, нали? — каза тя грубо.

— Вече ти казах. Не дойдох тук за секс. Исках само това. Исках да те вкуся за последен път.

— Ти, егоистично копеле! — Каква ирония, да го нарече така, защото не беше свършил в нея. Това бе просто ужасно.

Той протегна ръка към дънките й и от гърлото му излезе тихо ръмжене.

— Мислиш ли, че не съм готов да убия, за да вляза в теб — сега, в този момент?

— Върви по дяволите, Зейдист. Веднага!

С бързо като мълния движение той я прикова върху леглото с тежестта на тялото си.

— Аз вече съм в ада — изсъска и хълбоците му покриха нейните. Той ги залюля и твърдата му ерекция погали мястото, където допреди малко бяха устните му. Изруга, отдръпна се и дръпна ципа на кожените си панталони… И влезе в нея така силно и дълбоко, че й причини болка. Тя извика, но повдигна бедра, за да му позволи да нахлуе още по-навътре.

Зейдист хвана краката й под коленете и ги вдигна високо — така, че тя се сви на топка под него. И тялото му на воин не й спести нищо. Тя се държеше здраво за врата му, изгубена в безмилостния ритъм. Винаги бе знаела, че интимната близост с него ще е такава. Дива и всепоглъщаща… Животинска. Тя стигна отново до оргазъм, а той се изля в нея с вик. Горещите тласъци я изпълниха, течността се разля по бедрата й, но той не престана да се движи в нея.

Накрая се отпусна тежко отгоре й, освободи краката й и задиша тежко във врата й.

— О, боже… Не исках да се случи — каза той.

— Абсолютно съм сигурна в това. — Тя го изблъска и седна. Беше така уморена, както никога в живота си. — Скоро трябва да се срещна с брат си. Искам да си тръгнеш.

Той изруга — безсмислени думи, които издаваха болката му. Подаде й бикините, но не ги пусна, а остана така дълго време — протегнал ръка и втренчен в нея. А тя, като последна глупачка, очакваше да й каже онова, което искаше да чуе: Съжалявам, че те нараних. Обичам те. Не си отивай.

После той стана, закопча панталоните си и приведе външния си вид в ред. Отиде до вратата, като се движеше с характерната за него смъртоносна грация. Хвърли поглед през рамо и тогава тя осъзна, че през цялото време е бил въоръжен. И напълно облечен.

О, но това беше само секс, нали?

Гласът му бе тих.

— Съжалявам…

— Не казвай повече тази дума!

— Тогава… Благодаря ти, Бела. За всичко. Да. Наистина. Благодаря ти.

В следващия миг вече го нямаше.

Джон остана в залата за тренировки и след като всички други тръгнаха към съблекалнята. Беше седем часът вечерта, но би могъл да се закълне, че е три сутринта. Какъв ден! Тренировките бяха започнали по обед, защото членовете на братството искаха да излязат рано. Имаха много часове по тактика и компютърни технологии, водени съответно от Рейдж и Вишъс. После, със залеза на слънцето, беше дошъл Тор и бяха започнали тренировките, продължили три часа. Бяха безмилостни. Безкрайни обиколки на терена. Жиу-жицу. Обучение в ръкопашен бой, включително въведение в нунчаку.

Тези две палки, свързани с верига, бяха истински кошмар за Джон. Излагаха на показ слабостта му и особено липсата на координация в движенията му. Но той нямаше да се предаде. Останалите отидоха да вземат душ, но той се върна в залата и взе едно нунчаку. Щеше да се упражнява, докато дойдеше автобусът, а душ щеше да си вземе вкъщи.

Започна да върти бавно оръжието и свистящият звук му се стори странно успокояващ. Увеличи постепенно скоростта, бързо и все по-бързо, след това прехвърли палката в лявата си ръка. После — отново в дясната. Упражнява се дотогава, докато цялото му тяло не се обля в пот. Отново и отново…

И изведнъж изгуби контрол над оръжието. То го удари толкова силно по главата, че коленете му се подгънаха. За секунда се опита да се задържи на крака, но после остави тялото си да се свлече на пода. Бавно постави длан на лявото си слепоочие. Пред очите му се въртяха звезди.

Докато премигваше, чу тих смях някъде зад себе си. Задоволството, което се долавяше в него, му подсказа кой се смее, но все пак хвърли поглед нататък. И видя Леш на около пет метра от себе си. Светлата му коса беше мокра, дрехите му — безупречни, а усмивката му — хладна.

— Неудачник.

Джон отново фокусира поглед в гимнастическата постелка, без да дава и пет пари, че Леш го е видял как си нанася сам удар. Вече беше виждал същото и в клас, така че унижението не бе нещо ново.

Ако само можеше да възвърне ясното си зрение… Разтърси глава, протегна врат… И видя второ нунчаку върху постелката. Дали Леш не го бе хвърлил по него?

— Никой не те харесва, Джон. Защо просто не си тръгнеш? О, чакай. Това ще означава, че няма да можеш да се влачиш след братята. Какво ще правиш по цял ден тогава?

Смехът му секна рязко, когато дълбок глас изръмжа:

— Не прави никакви движения, красавецо. Позволено ти е само да дишаш.

В полезрението на Джон се появи огромна длан и той вдигна очи. Над него стоеше Зейдист в пълно бойно снаряжение.

Джон хвана подадената му ръка по-скоро по навик и едрият воин лесно го изправи на крака.

Черните очи на Зи бяха присвити, в тях блестеше гняв.

— Автобусът чака, така че отиди да вземеш нещата си. Ще се срещнем пред съблекалнята.

Джон се запрепъва през постелките с мисълта, че когато мъжага като Зейдист ти каже да направиш нещо, трябва да побързаш. Като стигна до вратата обаче, хвърли поглед назад.

Зейдист бе стиснал Леш за врата и го бе повдигнал от земята, в резултата на което той мяташе безпомощно крака във въздуха. Гласът на воина беше смразяващо студен.

— Видях те да го поваляш на пода и бих те убил веднага заради постъпката ти, но не искам да си имам работа с родителите ти. Така че ме слушай внимателно, момче. Ако отново направиш нещо подобно, ще ти извадя очите и ще ги напъхам в устата ти. Ясно ли е?

Устата на Леш започна да мърда. В нея влизаше въздух, но не излизаше нито звук. После се напика в гащите.

— Ще приема това за „да“ — каза Зейдист и го пусна на пода.

Джон не остана да види какво ще последва. Влетя в съблекалнята, грабна чантата си и беше отново навън след по-малко от половин минута.

Зейдист го чакаше.

— Хайде.

Джон последва брата до паркинга, като през цялото време се питаше как да му благодари. Но ето че Зейдист спря пред автобуса и го бутна бързо вътре. После се качи и той.

Всички момчета се свиха на седалките. Особено когато Зи извади един от кинжалите си.

— Ще седнем тук — каза той и посочи с черното острие първата седалка.

„Да, добре. Точно така. Тук е добре.“

Джон се притисна до прозореца, а Зейдист извади ябълка от джоба си и се разположи удобно.

— Чакаме още един — каза той на шофьора. — И ще оставиш мен и Джон последни.

Догенът зад кормилото се поклони.

— Разбира се, сър. Както желаете.

Леш се качи бавно по стъпалата на автобуса, червените отпечатъци от пръсти личаха ясно по врата му. Препъна се и щеше да падне като видя Зейдист.

— Губиш ми времето, момче — каза братът, докато плъзгаше ножа по кората на ябълката. — Сядай.

Леш се подчини.

Автобусът потегли. Никой не промълви и дума. Не смееха да отворят уста, особено когато плътните прегради на прозорците се спуснаха и те всички останаха затворени заедно.

Зейдист обели ябълката на една дълга лента, стигаща чак до пода на автобуса. Когато свърши, бодна едно парче с върха на ножа си и го подаде на Джон. Той го взе с пръсти и отхапа. Зи отряза парче и за себе си и го поднесе към устата си. И така, парченцата отиваха ту при единия, ту при другия, докато от ябълката не остана нищо, освен сърцевината.

Зейдист хвърли кората и остатъците в малкото кошче отстрани. После изтри острието в черните си кожени панталони и започна да подхвърля ножа във въздуха и да го хваща. И продължи да прави това, докато не стигнаха в града. Когато спряха на първата спирка и преградите се вдигнаха, настъпи дълго колебание. После две момчетата побързаха да слязат.

Черните очи на Зейдист ги проследиха. Гледаше ги втренчено, сякаш искаше да запомни лицата им. И през цялото време подхвърляше ножа нагоре и надолу, острието му проблясваше и огромната му длан го улавяше винаги за едно и също място на дръжката — дори когато гледаше към момчетата.

Това се повтаряше на всяка спирка. И накрая двамата с Джон останаха сами.

Преградата се спусна и Зейдист прибра ножа. После се премести на срещуположната седалка, сви се до прозореца и затвори очи.

Джон беше сигурен, че не спи. Нищо не се промени в дишането и тялото му. Просто не искаше да общува.

Джон извади бележника и химикалката си. Написа нещо грижливо и четливо, после сгъна листа и го скри в дланта си. Трябваше да намери начин да благодари. Макар че Зейдист не можеше да чете, пак трябваше да му каже нещо.

Когато автобусът спря и преградата се вдигна, Джон остави късчето хартия на седалката до Зи, без дори да се опита да му го даде. Слезе по стъпалата и закрачи по тротоара, без да вдигне поглед. Но спря на моравата пред входната врата и загледа как автобусът се отдалечава, а снегът се сипеше по главата, раменете и чантата му.

Автобусът изчезна в задаващата се буря и той видя Зейдист, застанал на шосето. Вдигна късчето хартия, като го държеше между палеца и показалеца си, кимна веднъж и го прибра в джоба си, след което се дематериализира.

Джон дълго гледа втренчено мястото, където бе стоял. Снежинките бавно запълваха двете дупки в снега, направени от тежките му ботуши.

Вратата на гаража се отвори шумно зад него и рейндж роувърът излезе на заден ход. Уелси свали прозореца. Беше облечена в черно яке за ски, а червената й коса бе прибрана във висок кок. Отоплението на автомобила работеше с пълна пара и ревеше почти толкова силно, колкото и двигателят.

— Здравей, Джон. — Протегна ръка и той постави дланта си в нейната. — Зейдист ли бе това?

Джон кимна.

— Какво правеше тук?

Той пусна чантата на земята и заговори с езика на знаците: „Пътува с мен в автобуса дотук“. Уелси смръщи вежди.

— Бих искала да стоиш далеч от него, окей? Той не е подходяща компания за теб в много отношения. Разбираш ли ме?

Всъщност Джон не бе много сигурен в това. Да, този воин беше наистина страшен и странен, но очевидно не беше лош.

— Отивам да взема Сарел. Срещнахме непредвидено препятствие в организацията на фестивала и изгубихме всичките си ябълки. Двете ще пообиколим няколко семейства, за да видим какво можем да направим за краткото време, което остава. Искаш ли да дойдеш?

Джон поклати глава.

„Не искам да изостана с материала.“

— Добре. — Уелси му се усмихна. — Оставих ти ориз с джинджифилов сос в хладилника.

„Благодаря ти! Умирам от глад.“

— И аз реших, че ще си дойдеш гладен. Ще се видим скоро.

Той й махна, тя излезе на заден ход от алеята, зави и изчезна. Докато вървеше към къщата, той разсеяно отбеляза колко дълбоки следи в снега оставят веригите, които Тор бе сложил на рейндж роувъра.