Пробудена любов

36.

Нощта се спускаше. О. беше обзет от гняв, докато крачеше из хижата и събираше мунициите, от които имаше нужда. Беше се върнал само преди половин час, а изминатият ден беше истински кошмар. Първо бе отишъл при Омега и понесъл грубостите и обвиненията, които се бяха излели от устата му. Думите му бяха като бой с камшик. Буквално. Господарят им беше бесен заради двамата арестувани лесъри, сякаш О. бе виновен, че онези двама глупаци се бяха оставили да им сложат белезници.

След като първата вълна на гнева му беше отмината. Омега беше изтеглил двамата убийци от света на хората. Бе ги издърпал така, сякаш бяха кученца на каишки. Интересно, това не се оказа толкова лесно. Не можеше да призове убийците просто с едно махване на ръката и слабостта му бе нещо, което О. си каза, че трябва да запомни.

Макар че не беше продължило дълго, О. не се съмняваше, че двамата лесъри оплакваха деня, в който бяха заменили душите си за безсмъртие. Омега се беше нахвърлил върху тях незабавно, а сцената беше като от филм на Клайв Баркър5. Тъй като убийците не бяха живи, наказанието можеше да продължи вечно или докато на Омега му омръзнеше. Но когато О. си беше тръгнал, той все още изглеждаше погълнат от заниманието си.

Междувременно в отсъствието на О. се бяха разгорели недоволство и бунт в редиците на отрядите Бета. Четирима представители на една елитна група, завладени от скуката, бяха нападнали други лесъри и по време на тази кръвопролитна игра обществото бе дало ненужни жертви. През последните шест часа гласовите съобщения на телефона му, които го информираха за събитията, звучаха все по-истерично и на него самия му идваше да закрещи.

По дяволите. Като негов заместник У. беше пълен провал. Не беше успял да овладее броженията сред Бета отрядите, а по време на разприте беше убит жестоко представител на човешката раса. О. не даваше и пукната пара за убития, но трупът представляваше проблем. Последното, от което имаха нужда, беше ченгетата да се намесят. Отново.

И така, О. беше отишъл на мястото на схватката и си беше изцапал ръцете, за да се отърве от ненужното тяло, след което в продължение на два часа беше разпитвал кои са виновниците, за да посети всеки от тях. Искаше да ги убие, но ако редиците на обществото оредееха допълнително, щеше да има нов проблем с Омега.

Когато преди половин час приключи с четиримата идиоти, вече бе изпаднал в ярост. И точно тогава му се беше обадил У. с щастливата новина, че всички поръчки за доставка на ябълки за фестивала са отменени. И защо поръчките са били анулирани, защото по някакъв начин вампирите са открили, че действията им се следят.

Да, У. беше провалил тайната операция. Точно така.

В резултат на това, замисленото масово унищожение на вампири, с което трябваше да отдадат почит на Омега, вече беше непостижима мечта. О. вече не разполагаше с нищо, с което да умилостиви господаря. И сега, ако съпругата му беше жива, щеше да му е много трудно да я направи лесър.

И в онзи момент О. беше изгубил самоконтрол. Беше се разкрещял на У. по телефона. От устата му бяха излезли какви ли не ругатни. А У. беше приел обидите и униженията като някое пале — мълчаливо беше подвил опашка. Това го бе влудило допълнително, защото О. винаги беше ненавиждал страхливците, които не са готови да отвърнат на удара.

Господи. Мислеше си, че У. е стабилен, но се оказа, че е слаб, и на О. му призляваше от това. Знаеше, че трябва да го прободе в гърдите, и щеше да го направи, но му беше дошло до гуша от цялото това безумие.

И У., и обществото, и Бета отрядите, и Омега можеха да вървят по дяволите. Трябваше да свърши онова, което беше важно за него.

Грабна ключовете за пикапа и излезе от хижата. Щеше да отиде направо до номер двайсет и седми на „Торн авеню“ и да влезе в къщата. Действията му може би бяха продиктувани от отчаянието, но беше сигурен, че отговорите, които търси, се крият зад онази желязна порта.

Беше почти стигнал до пикапа, когато усети, че гърлото му е пресипнало — без съмнение заради това, че бе крещял така невъздържано на У. Не обърна внимание на неразположението си и седна зад кормилото. Щом потегли, вдигна яката на ризата си и се покашля два пъти. По дяволите. Чувстваше се странно.

След половин миля вече не му достигаше въздух. Хвана се за гърлото и започна да се дави, завъртя кормилото надясно и натисна рязко спирачките. Отвори вратата и излезе със залитане навън. Студеният въздух му донесе облекчение за секунда или две, но после отново започна да се задушава.

Падна на колене. После се строполи по очи в снега, а зрението му се включваше и изключваше като счупена лампа. Накрая настъпи мрак.

Зейдист вървеше по коридора към кабинета на Рот с ясен ум, макар тялото му да бе уморено. Когато влезе, всички братя бяха вече там смълчани. Без да им обърне внимание, отиде в ъгъла, където обикновено стоеше, като гледаше втренчено в пода. Чу как някой прочисти гърлото си. Вероятно Рот.

Заговори Тормент.

— Обади се братът на Бела. Отлага за неопределено време обсъждането на молбата за изолирането й и моли тя да остане тук още два дни.

Зи вдигна рязко глава.

— Защо?

— Не обясни каква е причината… — Тор го изгледа с присвити очи. — О, мили боже!

Другите също го погледнаха и се чуха още две тихи възклицания. След това цялото братство и Бъч просто продължиха да го гледат.

— Какво сте се втренчили в мен, по дяволите?

Фюри посочи огледалото антика, което висеше на стената до двойната врата.

— Виж сам.

Зейдист прекоси стаята, наистина готов да ги прати всичките в ада. Бела беше тази, която имаше значение…

Челюстта му увисна, като видя отражението си. Вдигна трепереща ръка към очите, които го гледаха откъм старомодното огледало. Ирисите му вече не бяха черни, а жълти като тези на близнака му.

— Фюри? — каза тихо. — Фюри… какво се е случило с мен?

Брат му се приближи до него и лицето му се появи в огледалото зад неговото. След това стъклото показа тъмното отражение на Рот с дългата му коса и слънчевите очила, звездната красота на Рейдж, бейзболната шапка с надпис „Ред Сокс“ на Вишъс, ниско остриганата коса на Тормент и накрая — счупения нос на Бъч. Един по един, те поставиха нежно длани на раменете му.

— Добре дошъл отново, братко — прошепна Фюри.

Зейдист беше втренчил поглед в отраженията на мъжете зад себе си. И му хрумна най-странната мисъл на света — ако сега политнеше назад, те щяха да го хванат…

Малко след като Зейдист излезе от стаята, Бела го последва с намерението да го потърси. Канеше се да се обади на брат си и да си уреди среща с него, но осъзна, че трябва да се погрижи за любимия си, преди отново да се е озовала в центъра на семейната драма.

Зейдист имаше отчаяна нужда от нея. Беше едва ли не с изцедени сили след периода й на нужда. Знаеше много добре колко силен е гладът му. Трябваше на всяка цена да го нахрани. Във вените й течеше толкова много от неговата кръв, че усещаше глада му съвсем осезаемо и знаеше съвсем точно в коя от стаите се намира. Трябваше само да се довери на сетивата си и щеше да го намери.

Тръгна по коридора със статуите, зави зад ъгъла и закрачи към отворената двойна врата до площадката на стълбището. От кабинета на Рот до нея достигаха гневни мъжки гласове и този на Зейдист бе един от тях.

— По дяволите, ако излезеш тази нощ! — извика някой.

В гласа на Зейдист се долавяше неподправена ярост.

— Не се опитвай да ми заповядваш, Тор. Само ме ядосваш и си губиш времето!

— Погледни се. Приличаш на скелет! Ще останеш тук, докато не се нахраниш.

Бела влезе в стаята, тъкмо когато Зейдист каза:

— Опитай се да ме задържиш и ще имаш проблеми, братко.

Всички глави бяха обърнати към двамата мъже, които стояха, приковали погледи един в друг и оголили зъби.

„Господи — помисли си тя. — Каква агресия.“

Но… Тормент беше прав. Не бе забелязала заради мрака в спалнята, но тук, на светлината, Зейдист изглеждаше полумъртъв. Костите на черепа му сякаш щяха да пробият кожата, тениската висеше на мършавото му тяло, а панталоните му приличаха на чували, завързани за кръста му. Погледът му бе жив и остър, както винаги, но всичко останало бе в много лошо състояние.

Тормент поклати глава.

— Бъди разумен…

— Трябва да отмъстя за Бела. Това е съвсем разумно.

— Не, не е — каза тя.

Забележката й накара всички да обърнат глави към нея.

Когато я погледна и Зейдист, ирисите му промениха цвета си — вместо гневния черен блясък, с който бе свикнала, видя пламтяща жълта жарава.

— Очите ти — прошепна. — Какво се е случило с тях…

Намеси се Рот.

— Бела, брат ти помоли да останеш тук още малко.

Изненадата й беше толкова голяма, че откъсна поглед от Зейдист.

— Какво казахте, господарю?

— Не иска да постановя веднага изолация за теб, а да останеш тук още известно време.

— Защо?

— Нямам представа. Може би е по-добре да попиташ него.

„Господи, като че ли положението не е достатъчно объркано и бездруго.“ Погледна отново Зейдист, но очите му бяха приковани в прозореца отсреща.

— Разбира се, можеш да останеш — каза Рот.

Тъй като Зейдист изведнъж застина на мястото си, Бела се запита дали и той мисли така.

— Не искам да бъде отмъстено за мен — каза високо. Зейдист обърна глава към нея и тя заговори директно на него: — Благодарна съм за всичко, което направи за мен. Но не искам никой да пострада в опит да убие лесъра, който ме отвлече. Особено ти.

Той смръщи силно вежди.

— Нямаш глас в тези неща.

— Разбира се, че имам, по дяволите! — Изпадаше в ужас, представяйки си го навън в търсене на схватка. — Господи, Зейдист… Не искам да бъда отговорна за смъртта ти.

— Ще умре онзи лесър, не аз.

— Не може да говориш сериозно! Мили боже, погледни се! Не можеш да се биеш в това състояние. Толкова си слаб.

В стаята се чу колективна въздишка и очите на Зейдист потъмняха.

О, по дяволите… Бела покри устата си с длан. Беше го нарекла слаб. Пред цялото братство.

Нямаше по-голяма обида. Дори само намекът, че на някой воин не му достига сила, беше непростимо провинение, независимо от основанията. Но да кажеш това директно и пред свидетели, беше равносилно на публична кастрация и нанасяш непоправима обида на мъжкото му достойнство.

Бела побърза да каже:

— Съжалявам, нямах предвид…

Зейдист се отдръпна от нея и вдигна ръце.

— Махни се от мен.

Тя покри устата си с длан. Той бягаше от нея, сякаш бе минно поле. Излезе и стъпките му заглъхнаха по коридора. Когато вдигна глава, срещна неодобрителните погледи на братята.

— Веднага ще му се извиня. И чуйте, не се съмнявам в смелостта и силата му. Тревожа се за него, защото…

Мислеше, че ако им каже истината, те със сигурност щяха да я разберат.

— Обичам го.

Напрежението в стаята мигом се стопи. Е, поне до голяма степен. Фюри се обърна, отиде до камината и се подпря на полицата над нея. Наведе глава толкова ниско, сякаш искаше да изгори в пламъците.

— Радвам се за чувствата ти — каза Рот. — Той се нуждае от любов. А сега го намери и му се извини.

Тя тръгна към вратата, но Тормент застана пред нея и я изгледа спокойно.

— Опитай се да го нахраниш.

— Моля се да ми позволи.