Пробудена любов

29.

Фюри запали ръчно свитата цигара и изгледа шестнайсетте флакона лак за коса, строени в редица върху холната масичка на Бъч и Ви.

— Какво ще правите с всичкия този лак? Да не искате да ни обгазите?

Бъч вдигна пластмасовата тръба, в която пробиваше дупка.

— Приспособление за изстрелване на картофи. Голямо забавление.

— Моля?

— Никога ли не си ходил на летен лагер?

— Плетенето на кошници и дърворезбата са за хората. Не се обиждай, но ние учим младежите си на доста по-полезни неща.

— Ха! Не може да се каже, че си живял, ако не си участвал в среднощни лудории. Ето как става — слагаш картофа в този край, пълниш тръбата с лака…

— И го изстрелваш — намеси се Ви от спалнята си. След малко влезе при тях, загърнат в халат, подсушавайки косата си с хавлиена кърпа. — Вдига страхотен шум.

— Страхотен шум — повтори като ехо Бъч.

Фюри погледна към брата.

— Ви, правил ли си го и преди?

— Да, снощи. Обаче приспособлението заяде.

Бъч изруга.

— Картофът беше прекалено голям, сорт „Айдахо“. Днес ще използваме онези с червената кора. Ще бъде наистина страхотно. Разбира се, невинаги успяваме да им дадем желаната траектория…

— Много прилича на голфа — каза Ви и метна кърпата си на един стол. Сложи ръкавицата на дясната си ръка, за да скрие свещените татуировки, които се простираха по дланта и цялата му китка до върха на пръстите. — Искам да кажа, трябва да мислиш за замаха, движението и траекторията…

Бъч закима енергично.

— Да, точно като голфа е. Вятърът играе голяма роля…

— Огромна.

Фюри продължи да пуши, докато те двамата довършваха изреченията, започнати от другия, което продължи още около две минути. След известно време се почувства длъжен да спомене:

— Вие двамата прекарвате прекалено много време заедно, ако ме разбирате правилно…

Ви поклати глава и каза на ченгето:

— Фюри никога не е ценял подобен род неща.

— Тогава наша цел ще бъде неговата стая.

— Вярно. Тя има изглед към градината…

— Така няма да ни се наложи да се промъкваме край автомобилите, паркирани във вътрешния двор. Отлично.

Вратата откъм тунела се отвори и тримата обърнаха глави.

На прага стоеше Зейдист… Миризмата на Бела беше буквално полепнала по него. Както и знойният мирис на секс. Макар и по-слабо, долавяха и аромата на осъществената с жена връзка.

Фюри замръзна и всмукна дълбоко от цигарата. О, господи… Били са заедно.

Желанието му да се втурне към къщата и да провери дали тя все още диша, беше неустоимо. Както и да разтрива гърдите си, докато болката в тях не изчезнеше.

Близнакът му току-що бе получил това, за което той копнееше.

— Онзи джип все още ли не е потеглил? — Въпросът на Зи беше отправен към Вишъс.

Ви се приближи до компютрите и натисна няколко бутона от клавиатурата.

— Не.

— Покажи ми.

Зейдист отиде при него и наведе глава, а Ви посочи екрана.

— Ето го. Ако излезе на шосето, ще мога да го проследя.

— Знаеш ли как да влезеш в някой от тези джипове, бе да задействаш алармата?

— Моля те. Това е просто автомобил. Ако е все още там след падането на мрака, ще се вмъкнем лесно вътре.

Зи изправи гръб.

— Имам нужда от нов телефон.

Вишъс отвори едно от чекмеджетата на бюрото, извади един апарат и го провери два пъти.

— Готов си. Ще изпратя до всички съобщение с новия ти номер.

— Обади ми се, ако онова нещо помръдне.

Зейдист се обърна с гръб към тях и Фюри за пореден път всмукна дълбоко от цигарата, след което задържа въздуха в дробовете си. Вратата към тунела се затвори тежко.

Без дори да съзнава какво прави, Фюри изгаси фаса и се втурна след близнака си.

Навлязъл вече в тунела, Зи се закова на място, чувайки нечии стъпки зад себе си. Обърна се и светлината очерта ясно хлътналите му скули, линията на брадичката му и белега.

— Какво? — попита той и дълбокият му глас отекна. После смръщи вежди. — Нека позная. Става въпрос за Бела.

Фюри спря.

— Може би.

— Със сигурност. — Зи прикова очи в пода на тунела. — Усещаш миризмата й по мен, нали?

В настанилата се между тях продължителна тишина Фюри отчаяно искаше да има цигара червен дим между устните си.

— Просто трябва да знам… дали е добре след… секса с теб.

Зи скръсти ръце на гърдите си.

— Да. И не се тревожи — няма да пожелае да направи това отново.

О, господи.

— Защо?

— Накарах я… — Изкривените му устни изтъняха съвсем. — Както и да е.

— Какво? Какво си й направил?

— Накарах я да ме нарани. — Фюри потръпна, а Зи се засмя.

Смехът му бе нисък, гърлен и изпълнен с тъга.

— Да, няма нужда да се проявяваш като закрилник. Тя няма да се доближи до мен втори път.

— Как… Какво стана?

— Хм, нужно ли е да изброявам всички причини, за да не водим този разговор?

Изведнъж, без никакво предупреждение, Зи прикова очи в лицето на Фюри. Силата на погледа му бе изненадваща, защото рядко гледаше някого право в очите.

— Горе главата, братко. Знам какви са чувствата ти към нея и… се надявам, че когато страстите се поохладят малко, ще можеш… да бъдеш с нея.

„Той луд ли е?“, запита се Фюри.

— И как ще стане това, Зи? Ти си обвързан с нея.

Зейдист потърка ниско остриганата си глава.

— Всъщност, не.

— Глупости.

— Това няма значение. Скоро тя ще излезе от посттравматичния шок и ще пожелае истински партньор.

Фюри поклати глава, защото знаеше много добре, че обвързаните мъже от тяхната раса никога не се отказват от чувствата, които изпитват към любимите си. Не и докато не умрат.

— Ти си луд. Как можеш да кажеш, че искаш да съм с нея? Това ще те убие.

Изражението на Зи се смени и брат му се стъписа от болката, изписана на лицето му.

„Каква мъка!“, помисли си Фюри. Не бе възможно да съществува такава дълбока тъга.

И тогава близнакът му се спусна към него… Фюри се приготви за… Господи, нямаше никаква представа какво се приближава към него.

Зи вдигна ръка, но жестът му не беше породен от гняв. Фюри усети дланта му да го докосва леко по лицето. Не можеше да си спомни кога за последен път Зи е проявявал нежност към него. Или кога въобще го е докосвал.

Палецът на Зи галеше гладката му буза, а гласът му беше тих и гърлен.

— Ти си мъжът, който можех да бъда. Възможностите, които съм имал и изгубил. Ти си честта, силата и нежността, от които тя се нуждае. Ще се грижиш за нея. Искам да се грижиш за нея. — Отпусна ръка. — Ще й бъдеш добър съпруг. Ако ти си неин хелрен, тя ще може да ходи с вдигната глава. Ще се гордее, ако я виждат с теб. Ще бъде недосегаема за обществото. Глимера няма да могат да я докоснат.

Фюри почувства как инстинктивно се поддава на изкушението и то го изпълва. Но какво щеше да стане с близнака му?

— О, господи… Зи. Как можеш да преглътнеш мисълта, че тя ще бъде с мен?

Нежността на брат му веднага се стопи.

— Болката ще е същата, независимо дали си ти, или някой друг. Но аз съм свикнал с болката. — Устните на Зи се извиха в ехидна усмивка. — За мен болката е нещо познато, братко.

Фюри се замисли за това, как Бела бе отказала вената му.

— Не мислиш ли, че и тя има право на глас?

— Тя ще види предупредителната светлина. Не е глупава. Ни най-малко. — Зи се обърна и отново закрачи. После спря и каза, без да се обърне: — Има и друга причина, поради която искам да я вземеш ти.

— А тя поне разумна ли е?

— Трябва да бъдеш щастлив. — Фюри спря да диша, докато Зейдист продължаваше да говори тихо: — Твоят живот е безрадостен. И винаги е бил такъв. Бела ще се грижи за теб и… Ще ти бъде добре. Искам това за теб.

Преди Фюри да е успял да каже нещо, Зи го прекъсна.

— Помниш ли онази пещера, в която стояхме, след като ме измъкна от килията? Двамата седяхме и чакахме слънцето да залезе.

— Да — отговори тихо Фюри и измери с поглед гърба на близнака си.

— Там миришеше като в ада. Помниш ли гниещата риба?

— Помня всичко.

— Знаеш ли, все още те виждам облегнал гръб на стената на пещерата, с разрошена коса и мокри дрехи, изцапан с кръв. Изглеждаше ужасно. — Зи се засмя. Смехът му бе кратък и приличаше на лай. — Сигурен съм, че изглеждах по-добре от теб. Както и да е… Каза, че ако можеш, ще вземеш болката ми.

— Така е.

Настъпи дълго мълчание. После от тялото на Зи полъхна студена вълна и той хвърли поглед през рамо. Черните му очи бяха стъклени, а лицето му бе тъмно като сенките в ада.

— Отдавна мина времето, когато болката ми можеше да бъде облекчена. Но за теб има надежда. Така че вземи жената, която желаеш толкова отчаяно. Вземи я и я убеди, вдъхни й малко здрав разум. Щях да я изхвърля от стаята си, ако можех. Но тя просто не иска да си тръгне.

Зи се отдалечи, а стъпките от тежките му ботуши отекваха в стоманените степи.

Часове по-късно Бела се разхождаше из стаите. Бе прекарала част от нощта с Бет и Мери. Оценяваше приятелството им — то я караше да се чувства добре. Но сега къщата бе тиха и смълчана, защото братята, както и всички останали, си бяха легнали. Само тя и Бу бродеха наоколо, докато денят бавно чезнеше. Котаракът като че ли знаеше, че има нужда от компания.

Беше толкова изтощена, че едва се държеше на краката си. Цялото тяло я болеше заради напрежението. Потрепна, сякаш през нея премина ток, и предположи, че вероятно се разболява, макар да не й беше ясно как бе възможно това. Беше при лесърите цели шест седмици, но едва ли беше прихванала вирус от тях. А нито един от братята и техните жени не бе болен. Може би всичко беше плод на емоциите й.

„Да. Надявай се.“

Зави зад ъгъла и спря. Беше се върнала в коридора със статуите. Питаше се дали Зейдист не се е прибрал вече в стаята си.

И изпита разочарование, когато отвори вратата и видя, че го няма.

Осъзна, че е като пристрастена към него. Което не беше добре за нея, но пък не бе в състояние да му се противопостави.

— Време е за сън, Бу.

Котаракът измяука, като че ли да потвърди, че се отказва от задълженията си на придружител, и заподскача надолу по коридора, тих като падащ сняг и също толкова изящен.

Бела затвори вратата и точно тогава я обля поредната гореща вълна. Съблече се и отиде да отвори прозореца, но разбира се, щорите бяха спуснати — беше два часът следобед. Отчаяно копнееща да охлади кожата си, тръгна към банята. Само Господ знаеше колко дълго бе стояла под студената струя на душа. Но от това се почувства дори по-зле и когато излезе, усещаше иглички по кожата си и главата й тежеше.

Загърна се в хавлия, отиде до леглото и оправи разбъркайте чаршафи и завивки. Преди да си легне, хвърли поглед към телефона и си помисли, че трябва да се обади на брат си. Трябваше да се срещнат лице в лице, и то скоро, защото благосклонността на Рот нямаше да трае още дълго. А тъй като Рив никога не спеше, щеше да е буден.

През тялото й премина поредната гореща вълна и тя си помисли, че сега не е моментът да говори с брат си. Щеше да изчака падането на нощта и да му се обади, след като си почине. Щеше да си уреди среща с него на някое неутрално обществено място. И да го убеди да се откаже от замисленото.

Седна на ръба на матрака и усети странно напрежение между краката си.

Помисли си, че е заради секса със Зейдист. Беше минало толкова много време, откакто не бе имала връзка с мъж. А единственият й друг любовник не беше така мъжествен. Нито се движеше по същия начин.

Спомни си близостта със Зейдист, изопнатото му и мрачно лице, твърдата му и силна възбуда, напрегнатото му тяло. Ехото от усещанията накара тялото й да затрепери. Отново усети проникването му и я завладяха същите сладко-горчиви чувства.

Смръщи вежди, пусна хавлията на пода и сведе поглед към тялото си. Гърдите й се сториха много по-големи от обикновено, а зърната им — по-тъмнорозови. Дали не беше така заради ласките и целувките на Зейдист? Сигурно.

Изруга, легна и придърпа завивките до брадичката си. Горещината отново обля тялото й и тя реши да се обърне по корем. Разтвори крака. Опита се да се охлади по някакъв начин. Но болката само стана по-силна.

Когато снегът заваля обилно, а светлината на следобеда започна да чезне, О. караше пикапа си по шосе 22. Отиваше на юг. Когато стигна на мястото, спря и погледна У.

— Експлорърът е на сто метра оттук, в посоката, от която дойдохме. Изкарай го от тази проклета гора. След това отиди да купиш продоволствията, от които имаме нужда, и да разбереш датите на онези доставки. Искам да проследиш ябълките, а арсеникът да бъде готов.

— Добре. — У. разкопча колана си. — Но трябва да направиш обръщение към обществото. Обичайно е за първия сред лесърите…

— Няма значение.

О. погледна през предното стъкло и очите му останаха приковани в монотонно движещите се чистачки и танцуващите снежинки. Сега, когато беше прехвърлил на У. всички тези глупости, свързани с фестивала на зимното слънцестоене, можеше отново да насочи ума си към решаването на главния проблем — как да намери съпругата си.

— Но водачът на лесърите винаги прави обръщение към членовете на обществото, след като поеме поста.

Гласът на У. вече наистина започваше да го дразни. Както и ограниченото му мислене, свеждащо се единствено до спазването на правилата.

— О., трябва да…

— Затвори си проклетата уста! Срещите не ме интересуват.

— Добре. — У. не повдигна повече въпроса, но неодобрението му беше очевидно. — Къде искаш да бъдат елитните отряди?

— Според теб — къде? В центъра на града.

— Как да постъпят ако, докато се бият с братята, попаднат на цивилни? Да ги заловят живи или да ги убият? И ще построим ли нов център за въздействие?

— Не ме интересува.

— Но ние имаме нужда… — Гласът на У. постепенно заглъхна.

Как щеше да я намери? Дали тя…

— О.?

О. погледна У., готов да избухне всеки момент.

— Какво?

Устните на У. мърдаха беззвучно известно време. Отваряха се. Затваряха се.

— Нищо.

— Точно така. Не искам да слушам нищо повече. А сега слез от пикапа и се заеми с нещо различно от това, да ми лазиш по нервите.

Натисна педала на газта в секундата, в която У. стъпи на земята. Но не отиде далеч. Зави в алеята, водеща към къщата на съпругата му, с намерението да я огледа.

В снега нямаше пресни следи. Вътре не светеше нито една лампа. Беше пуста, необитаема.

„Дяволите да ги вземат тези Бета.“

О. обърна пикапа и потегли към центъра на града. Очите му бяха сухи, сякаш в тях имаше песъчинки. Това вероятно се дължеше на недоспиването, но нямаше намерение да хаби нощни часове, за да се зарежда с енергия.

Господи… Ако не убиеше някого тази вечер, щеше да полудее.