Пробудена любов

18.

С усилие на волята Зейдист стоеше неподвижен докато Бела се хранеше. Не искаше да я обезпокои, но с всяко дръпване от вената му, бе все по-близо до изгубването на самоконтрола си. Господарката бе единствената, която някога се бе хранила от него, и споменът за насилието бе така остър като зъбите, които се забиваха сега в китката му. Страхът му се върна, силен и жив. Вече не бе сянка от миналото, а настояще. Обзе го паника.

Виеше му се свят, пред очите му причерняваше. Май щеше да припадне като някоя предвзета стара мома.

В отчаян опит да запази самообладание, спря поглед върху тъмната коса на Бела. Един кичур се бе спуснал близо до свободната му ръка и блестеше на светлината на лампата — така прекрасен, така гъст и толкова различен от русата коса на Господарката!

Косата на Бела изглеждаше наистина мека… Ако имаше кураж, щеше да зарови ръка — не, цялото си лице — в махагоновите къдрици. Питаше се дали ще може да се справи с това, да бъде толкова близо до някоя жена. Дали страхът нямаше да го задуши като прииждаща вода?

Мислеше си, че щеше да се справи, ако въпросната жена е Бела.

Да… Наистина много искаше да зарови лице в косите й. Може би щеше да стигне до шията й и да… я целуне на нежното място в основата на гърлото. Леко, наистина едва доловимо. Да… После щеше да продължи нагоре и да погали с устни бузата й. Може би щеше да му позволи… Нямаше да приближи устни до нейните не можеше да си представи дори, че тя ще иска да е толкова близо до белега и горната му устна, която щеше да остане грозна завинаги. Освен това той не знаеше как да целува. Господарката и фаворитите й се пазеха от кучешките му зъби. А след робството така и не пожела да се сближи достатъчно с някоя жена.

Бела спря да пие за малко и вдигна глава. Сапфиреносините й очи срещнаха неговите, сякаш искаше да се увери, че всичко е наред.

Тази нейна загриженост накърни гордостта му. Нима го мислеше за толкова слаб, че да не може да нахрани една жена… И какъв удар бе за него да осъзнае, че тя знае. Още по-лошо бе онова изражение, изписано на лицето й преди малко — зараждащ се ужас, породен от осъзнаването на факта за какво друго е бил използван като кръвен роб, освен за храна.

Не можеше да понася съчувствието й, не искаше да вижда загрижеността в очите й, не желаеше да бъде приласкаван и милван. Отвори уста, готов да я скастри, но странно, гневът му се стопи още преди да се надигне.

— Всичко е наред — каза грубо. — Твърд и здрав съм като скала. Да, като скала.

Облекчението, което видя в погледа й, бе поредната плесница.

Тя започна отново да пие, а той си помисли: „Мразя това“.

Е… мразеше го донякъде. Добре де, това бе лъжа. Нежните всмуквания от китката му продължиха и той осъзна, че дори му харесват.

Поне докато не помисли за това, какво поглъща тя. Мръсна… ръждясала… развалена кръв. Заразена и отвратителна. Не можеше да си представи защо бе отблъснала Фюри. Той бе съвършен — и отвън, и отвътре. А ето я сега, клекнала на студените плочки и забила зъби във вената на бившия кръвен роб. Защо…

Затвори очи. Без съмнение, след всичко, което бе преживяла, вероятно мислеше, че не заслужава нещо по-добро от него. Сигурно онзи лесър я бе лишил от цялото й самоуважение.

Щеше да стиска това копеле за гърлото, докато не изтръгне и последния дъх от дробовете му.

Бела въздъхна, пусна китката му и се облегна на стената под душа. Клепачите закриваха очите й, тялото й бе отпуснато. Коприненият халат бе мокър и полепваше за краката й, очертаваше бедрата и хълбоците й… И онази сладка нейна част, където се срещаха.

Онова, скрито в панталоните му, мигновено се втвърди и му се прииска да можеше да го отреже.

Бела вдигна поглед към него. Той едва ли не очакваше тя да припадне и се опита да не мисли за всичката онази грозота, която току-що бе погълнала.

— Добре ли си? — попита я.

— Благодаря ти — отвърна тя с дрезгав глас. — Благодаря ти, че ми позволи…

— Да, можеш да престанеш с това.

Искаше му се да я защити от самия себе си. Във вените му пулсираше самата същност на Господарката, ехото от жестокостта й бе уловено в капана на безкрайния кръговрат на артериите и вените му и циркулираше в тялото му. И Бела току-що бе поела част от тази отрова в себе си.

Трябваше да се съпротивлява по-ожесточено срещу това.

— Ще те занеса до леглото — каза.

Тя не възрази и той я взе на ръце. Излезе от душ-кабината и спря до мивката, за да вземе хавлия за нея.

— Огледалото — прошепна тя. — Покрил си го. Защо?

Той не отговори, а закрачи към спалнята. Не можеше да понесе разговор за ужасните неща, през които бе преминала.

— Толкова ли зле изглеждам според теб? — прошепна тя, заровила глава в рамото му.

Като стигна до леглото, той я пусна да стъпи на пода.

— Халатът е мокър. Трябва да го съблечеш. Подсуши се с тази хавлия, ако искаш.

Бела я взе от ръцете му и започна да развързва копринените връзки. Зейдист побърза да се обърне, заслушан в прошумоляването на плата. След това чу шумоленето на чаршафите.

Накрая тя притихна. Неговата първична и древна същност искаше да легне до нея. И не само за да я прегърне. Искаше да е вътре в нея, да се движи… да намери освобождението си. Струваше му се, че е правилно да я дари не само с кръвта си, но и с пълния завършек на сексуалния акт.

Което бе истинска лудост.

Прокара длан през главата си и се запита откъде ли се беше взела тази лоша идея. Трябваше да се отдалечи от Бела…

Е, това щеше да стане скоро, нали? Тя щеше да си тръгне същата вечер. И да се върне у дома си.

Инстинктите му сякаш полудяха — искаха от него да се бори, да я задържи в леглото си. Обаче тази негова глупава и първобитна същност можеше да върви по дяволите. Трябваше да свърши онова, което смяташе за редно. Да излезе навън, да открие онзи злощастен лесър и да го убие. Точно това трябваше да направи.

Отиде до гардероба, облече се и се въоръжи. Докато закопчаваше ножницата на гърдите си, се замисли дали да не я помоли за описание на убиеца, който я бе отвлякъл. Обаче не искаше да предизвика болезнени спомени и страдание… Не, щеше да помоли Тор да го направи вместо него, тъй като той щеше да се справи по-добре. Можеше да поговори с нея, след като я върнат на семейството й довечера.

— Излизам — каза Зи, когато черният кинжал бе на мястото си. — Искаш ли да помоля Фриц да ти донесе храна, преди да тръгнеш?

Не последва отговор. Погледна я. Тя лежеше на една страна и го наблюдаваше.

Заля го нова вълна първичен инстинкт.

Искаше да я гледа как се храни. След секса, след като бе осъществил желанието си да проникне в нея, искаше да я гледа как яде храната, донесена от него, и дори да я поема от ръката му.

По дяволите, искаше да излезе и да убие нещо за нея, да се върне с месо, сам да го приготви и да я нахрани добре. После да легне до нея с кинжал в ръка и да я пази, докато спи.

Влезе обратно в гардероба. Боже, май полудяваше.

— Ще го помоля да ти донесе нещо — каза.

Провери дали остриетата на двата черни кинжала са достатъчно остри, като ги прокара по вътрешната страна на ръката си, разрязвайки кожата. Болката прониза мозъка му и той втренчи поглед в следите от зъбите на Бела по китката си.

Разтърси глава, за да възвърне концентрацията си, закопча кобура на хълбоците си и прегледа колекцията от пистолети „Зиг Зауер“ на близнака си. Двата деветмилиметрови бяха пълни догоре, а на колана си имаше още два пълни пълнителя. Пъхна нож в малкия калъф на кръста си и се увери, че разполага с хира шурикен. Следваха тежките ботуши и накрая — леко яке, чиято цел бе да скрие арсенала от оръжия.

Когато излезе, видя, че Бела продължава да го гледа. Очите й бяха толкова сини. Като сапфири. Като нощта. Като…

— Зейдист?

Потисна желанието си да си зашлеви сам плесница.

— Да?

— Грозна ли съм според теб? — Той направи крачка назад, а тя покри лицето си с ръце. — Няма значение.

Бела продължи да се крие от него, а той се замисли за първата им среща, когато го бе изненадала в залата за тренировки преди толкова много седмици. Беше го поразила. Като последен глупак се бе заковал на място и втренчил поглед в нея. Все още имаше същото въздействие върху него. Като че ли имаше вграден бутон за изолиране от реалността, за който само тя притежаваше дистанционното управление.

Прочисти гърлото си.

— Според мен изглеждаш така, както винаги си изглеждала.

Извърна се и чу риданието й. После второ. И трето. Хвърли поглед през рамо.

— Бела… Господи…

— Съжалявам — каза тя, заровила лице в дланите си. — С-съжалявам. Върви. Д-добре съм… Съжалявам, добре съм.

Той отиде при нея и седна на ръба на леглото. Искаше му се да можеше да се изразява добре и красиво.

— Няма за какво да съжаляваш.

— Нахлух в стаята ти, в леглото ти. Заставих те да спиш до мен. Накарах те да ме нахраниш. Толкова много… съжалявам. — Пое си дълбоко дъх и се успокои, но отчаянието й все още не си бе отишло, носещо със себе си мириса на дъждовни капки върху горещ тротоар. — Знам, че трябва да си тръгна, че не ме искаш тук, но просто имам нужда… Не мога да се върна у дома. Лесърът ме отвлече оттам, затова не мога да понеса мисълта да живея в същата къща. Не искам да бъда и със семейството си. Няма да разберат какво преживявам, а нямам нужната енергия да им обяснявам. Имам нужда от време, за да изхвърля спомените от главата си, но не мога да бъда и сама. Макар че не искам да виждам никого, освен…

Тя млъкна рязко. Той каза:

— Можеш да останеш тук, колкото пожелаеш.

Тя отново зарида. По дяволите. Май не това трябваше да каже.

— Бела… Аз… — Какво трябваше да направи?

„Протегни ръка към нея, глупако. Вземи ръката й в своята.“ Не можеше.

— Искаш ли да си тръгна? Да ти дам свободно пространство?

Още хлипания, после тя прошепна:

— Имам нужда от теб.

Ако бе чул правилно, можеше единствено да я съжалява.

— Бела, престани да плачеш и ме погледни. — Тя си пое дълбоко дъх и изтри сълзите си. Когато се увери, че е привлякъл вниманието й, каза: — Не се тревожи за нищо. Ще останеш тук, колкото искаш. Изяснихме ли се? — Тя просто го гледаше втренчено. — Кимни, за да знам, че си ме чула. — Тя потвърди и той се изправи. — Аз съм последното, от което имаш нужда. Така че престани веднага с тези глупости.

— Но аз…

Той тръгна към вратата.

— Ще се върна преди зазоряване. Фриц знае как да ме намери… Ъъъ, не само мен, а всички нас.

След като я остави, Зи закрачи по коридора със статуите и мина покрай кабинета на Рот и грандиозното стълбище. Почука на четвъртата врата. Не последва отговор. Почука отново.

Слезе на долния етаж и намери онзи, когото търсеше, в кухнята.

Мери, жената на Рейдж, белеше картофи. Много картофи. Като че ли щеше да храни цяла армия с тях. Вдигна сивите си очи и ножът замръзна във въздуха. Огледа се, сякаш бе сигурна, че той търси някого другиго. Или може би просто се надяваше, че не е сама с него.

— Можеш ли да отложиш това за малко? — попита Зи, като кимна към купа картофи.

— Хм, разбира се. Рейдж винаги може да хапне и нещо друго. Освен това Фриц щеше да получи припадък, когато разбра, че се каня да приготвя храната. Какво… От какво имаш нужда?

— Не аз. Бела. В момента има нужда от приятел.

Мери остави ножа и наполовина обеления картоф.

— Нямам търпение да я видя.

— В стаята ми е. — Зи се обърна рязко. Вече мислеше по кои точно улички да стигне до центъра на града.

— Зейдист?

Той спря с ръка на бравата.

— Какво?

— Грижиш се добре за нея.

Той се замисли за кръвта, която бе погълнала. И за желанието си да има тялото й.

— Всъщност не е така — подхвърли през рамо.

„Понякога трябва да започнеш от начало“, помисли си О., докато тичаше през гората.

На около триста метра от мястото, където бе оставил пикапа дърветата отстъпваха място на равна ливада. Той спря, докато все още бе в прикритието на боровете.

Отвъд бялото одеяло на снега се намираше къщата на съпругата му. В чезнещата светлина на деня домът й бе съвършената американска мечта, олицетворение на благополучието на средната класа. Единственото, което липсваше, бе пушекът, излизащ от комина, изграден от червени тухли. Извади бинокъла си и огледа района, след това го фокусира върху къщата. Видя много следи от гуми по алеята и от стъпки, които водеха до входната врата, което го разтревожи и го накара да мисли, че жилището вече има нов собственик, който се е нанесъл наскоро. Но вътре видя мебелите, които познаваше от предишните си посещения.

Остави бинокъла да падне на гърдите му и клекна. Щеше да я чака тук. Ако беше жива, щеше да се върне. Или поне онзи, който се грижеше за нея, щеше да дойде да вземе част от нещата й. А ако беше мъртва, някой щеше да започне да изнася вещите й.

Е, поне се надяваше нещо от това да стане. Не разполагаше с никаква друга следа. Не знаеше името й, нито къде живее семейството й. Не можеше да се досети на кое друго място да я търси. Втората възможност бе да излезе на лов и да разпитва цивилните за нея. Тъй като напоследък не бе отвличана друга жена-вампир, за нея със сигурност се говореше сред собствената й раса. Проблемът бе, че това можеше да му отнеме седмици… И дори месеци. А на информацията, изтръгната с бруталност, невинаги можеше да се разчита.

Не, вероятно щеше да постигне по-добри резултати, ако наблюдава къщата й. Щеше да седи и да чака, докато нещо не се случеше и някой не го заведеше обратно при нея. А може би задачата му щеше да бъде улеснена от появата на белязания брат.

Това би било просто съвършеното развитие на нещата.

О. седна на петите си, без да обръща никакво внимание на силния вятър.

Господи… Надяваше се, че е жива.