Пробудена любов

13.

Бела затвори телефона и осъзна, че онова, което тежи в гърдите й е така взривоопасно, че може да експлодира всеки момент. Нямаше начин крехките й кости и нежната й кожа да задържат подобни чувства и емоции.

Изпаднала в отчаяние, се огледа из стаята и видя неясните и размити очертания на маслени картини, мебели антики, ориенталски вази и… Фюри, който я гледаше втренчено, седнал в един фотьойл.

Напомни си, че също като майка си тя е дама. Така че поне трябваше да се престори, че притежава самоконтрол. Прочисти гърлото си.

— Благодаря ти, че остана с мен, докато разговарях със семейството си.

— Няма защо.

— Майка ми беше… Изпита огромно облекчение, че чува гласа ми.

— Мога да си представя.

Е, майка й бе изрекла няколко думи, показващи облекчение, но бе спокойна и изискана, както обикновено. Тя винаги бе като дълбока, тиха вода, в която никога не бушува буря. Оставаше винаги овладяна, независимо колко ужасни и покъртителни бяха събитията. Земните неща нямаха влияние над нея. И всичко това бе заради силната й вяра в Скрайб Върджин. Според мамен, нищо не бе случайно и за всяко събитие си имаше причина… но пък, от друга страна, нищо не бе от особено значение.

— Майка ми… наистина изпита огромно облекчение. Тя… — Бела млъкна. Вече бе казала това, нали? — Мамен беше… много щастлива.

Щеше обаче да бъде по-убедителна, ако гласът й бе поне малко развълнуван. Или ако бе показала нещо различно от блажено приемане на духовно просветените. За бога, та тя бе погребала дъщеря си, а после бе станала свидетел на възкресението й. Човек би си помислил, че всичко това би трябвало да извика някаква емоционална реакция… Но не, майка й се бе държала така, сякаш двете бяха разговаряли едва вчера и нищо не се бе случило през последните шест седмици.

Бела сведе поглед към телефона. И притисна стомаха си с ръце.

Без никакво предупреждение тя рухна. Риданията й следваха бързо едно след друго, бяха мъчителни и шокиращо жестоки.

Леглото хлътна и я обгърнаха силни ръце. Тя се съпротивляваше. Мислеше, че един воин не би искал да вижда подобна слабост, а още по-малко да се опитва да я утешава.

— Прости ми…

— Всичко е наред. Бела. Облегни се на мен.

О, по дяволите! Отпусна се върху него и го прегърна през стегнатата талия. Дългата му красива коса погъделичка носа й, излъчваше приятен мирис, докосването до бузата й бе прекрасно. Зарови се в нея и вдиша дълбоко.

Когато най-после се успокои, се почувства по-леко, но не в добрия смисъл. Изпълваше я гняв. Сега кожата й бе като сито, а тя изтичаше навън, превръщаше се във въздух… в нищо.

Не искаше да изчезне.

Вдъхна дълбоко и се освободи от прегръдката на Фюри. Започна да премигва бързо, опита се да фокусира погледа си, но мехлемът продължаваше да замъглява зрението й. Какво й бе причинил онзи лесър? Имаше чувството, че е нещо много лошо…

Вдигна ръка към клепачите си.

— Какво ми е направил?

Фюри просто поклати глава.

— Много ли е грозно?

— Вече свърши. В безопасност си. Само това има значение.

„Но аз нямам чувството, че всичко е свършило“, помисли си тя.

Тогава Фюри се усмихна, жълтите му очи излъчваха нежност и за нея бяха балсамът, който я успокои.

— По-лесно ли ще ти е, ако си си у дома? Ако искаш, ще намерим начин да те закараме там, въпреки че утрото ще настъпи съвсем скоро.

Образът на майка й изникна пред очите й, но не можеше да си представи да бъде в една къща с нея. Не и в момента. Още повече, Ривендж също бе там. Ако брат й видеше нараняванията й щеше да изпадне в силна ярост, а последното, което искаше, бе той да поеме по бойната пътека. Искаше насилието да спре. Що се отнасяше до нея, Дейвид можеше да върви в ада още в тази минута, тя просто не искаше някой, когото обича, да рискува живота си, за да го изпрати там.

— Не, не искам да си отида у дома. Не и докато не съм напълно излекувана. А съм толкова уморена… — Гласът й заглъхна, когато погледът й се спря на възглавниците.

След миг Фюри стана.

— Аз съм в съседната стая, ако имаш нужда от мен.

— Не искаш ли палтото си?

— О, да… Да видим дали тук има халат. — Скри се в гардероба и излезе, преметнал през ръка дреха от черен сатен. — Фриц снабдява стаите за гости с вещи, обикновено необходими на силния пол, така че вероятно ще ти е голям.

Тя взе халата, а той се обърна с гръб към нея. Когато съблече тежкото кожено палто, студеният въздух я обгърна, затова побърза да се загърне в сатена.

— Готово — каза, благодарна за дискретността му.

Той се обърна отново с лице към нея и тя постави палтото в ръцете му.

— Май все ти благодаря, нали? — измърмори.

Той дълго я гледа. После, като в забавен кадър, вдигна палтото към носа си и вдиша дълбоко.

— Ти си… — Думите му заглъхнаха. После отпусна ръката с дрехата до тялото си, а на лицето му се изписа странно изражение.

Всъщност, не, това не бе изражение. А маска. Беше се скрил зад нея.

— Фюри?

— Радвам се, че си при нас. Опитай се да поспиш. И хапни от храната, която ти донесох, ако можеш.

Вратата се затвори безшумно зад него.

Шофирането обратно до къщата на Тор премина в неловко мълчание. През цялото време Джон гледа втренчено през прозореца. Мобилният телефон на Тор звънна два пъти. И двата разговора бяха проведени на древния език, а името Зейдист се повтаряше непрекъснато.

Спряха на алеята и видяха там паркирана непозната кола. Червен „Фолксваген Джета“. Тор не изглеждаше изненадан. Просто мина покрай нея и вкара „Рейндж Роувър“-а в гаража.

Изгаси двигателя и отвори вратата си.

— Между другото, учебните занятия започват вдругиден.

Джон, който тъкмо разкопчаваше колана си, вдигна поглед.

„Толкова скоро?“, попита със знаци.

— Тази вечер записахме последния ученик. Можем да започнем.

Двамата излязоха от гаража в мълчание. Тор вървеше отпред и широките му рамене се движеха в ритъм с дългите крачки, които правеше. Беше навел глава — сякаш търсеше пукнатини в бетонния под.

Джон спря и подсвирна.

Тор забави крачка, после спря.

— Да? — попита тихо.

Джон извади бележника си, написа нещо и му го подаде. Тор смръщи вежди, докато четеше.

— Няма за какво да съжаляваш. Важното е да се чувстваш добре.

Джон протегна ръка и стисна ръката му над лакътя. Тор поклати глава.

— Всичко е наред. Хайде, не искам да настинеш. — Погледна го, защото Джон не помръдна. — О, по дяволите… Аз просто… Можеш да разчиташ на мен. Това е всичко.

Джон започна отново да пише.

„Не съм се съмнявал в това нито за миг. Никога.“

— Добре. Така и трябва. Да ти кажа истината, чувствам се като твой… — Настъпи пауза. Тор търкаше с палец челото си. — Виж, не искам да те притискам. Да влезем вътре.

Преди Джон да е успял да го помоли да довърши изречението, Тор отвори входната врата на къщата. Чуха гласа на Уелси, после и на друга жена. Джон смръщи вежди и влезе в кухнята. И замръзна на място, когато русокоса жена му хвърли поглед през рамо.

О… боже.

Косата й бе подстригана на линия до брадичката, а очите й бяха с цвета на току-що раззеленили се листа. Дънките, които носеше, обгръщаха плътно бедрата й и бяха с ниска талия… Виждаше пъпа й и около два сантиметра от плътта под него. А черното й поло… Е, беше съвсем ясно колко съвършено е тялото й — да го кажем така.

Уелси се усмихна.

— Идвате тъкмо навреме, момчета. Джон, това е братовчедка ми Сарел. Сарел, това е Джон.

— Здравей, Джон. — Жената се усмихна.

Кучешки зъби. О, да. Погледнете само тези кучешки зъби… Нещо, подобно на топъл бриз, премина по кожата му и той пламна от вълнение. Смутен, отвори уста. После си помисли: „Аха, точно така“. Като че ли нещо щеше да излезе от тази безмълвна дупка…

Изчервил се силно от смущение, вдигна ръка за поздрав.

— Сарел ми помага с подготовката за зимния фестивал — каза Уелси. — И ще остане да хапне с нас, преди да е настъпило утрото. Защо вие двамата не подредите масата?

Сарел отново се усмихна и вълнението на Джон се засили толкова, та чак му се стори, че се понесе във въздуха.

— Джон? Искаш ли да помогнеш със слагането на масата? — подкани го Уелси.

Той кимна. И се опита да си спомни къде стоят ножовете и вилиците.

Фаровете на пикапа, зад чийто волан седеше О., осветиха хижата на господин Х. Обикновеният миниван на водача на лесърите бе паркиран досами вратата. О. спря зад него, с което блокира пътя му.

Слезе и студеният въздух нахлу в дробовете му. Съзнаваше, че е подготвен за срещата. Бе фокусиран, невъзмутим, владееше напълно чувствата си. Тялото му бе също толкова спокойно, движеше се със сдържана мощ, оръжието му бе готово за стрелба.

Беше му необходимо доста време, за да прегледа списъците, но бе намерил онова, от което се нуждаеше. Знаеше какво трябва да се случи.

Отвори вратата на хижата, без да почука.

Господин Х. вдигна поглед от кухненската маса, до която седеше. Лицето му бе безстрастно — не бе смръщил вежди, не се усмихваше подигравателно, не показваше никаква агресия, нито пък изненада.

Значи, и двамата се владееха максимално.

Без да каже и дума, водачът на лесърите се изправи, скрил едната си ръка зад гърба. О. знаеше какво има в нея. Усмихна се и извади ножа си.

— И така, господин О.…

— Готов съм за повишение.

— Моля?

О. обърна острието на ножа си към себе си и го допря до гръдната си кост. Хванал дръжката с две ръце, се прободе в гърдите.

Последното, което видя, преди адът да го погълне, бе изненадата, изписана на лицето на господин Х. Изненада, която бързо прерасна в ужас, щом се досети къде отива О. И какво ще направи, когато стигне там.