Пробудена любов

32.

Бъч поклащаше остатъка от кафето си на дъното на чашката и си мислеше, че течността има цвят на скоч. Глътна и изстиналата вече утайка и му се прииска да беше не кафе, а превъзходно малцово уиски.

Погледна часовника си. Оставаха още шест минути до седем часа. Господи, надяваше се сеансът да продължи само час. Ако всичко минеше добре, можеше да остави Джон в дома на Тор и Уелси и да седи на дивана си с чаша алкохол още преди да е започнато излъчването на поредния епизод на „От местопрестъплението“.

Трепна. Нищо чудно, че Мариса не искаше да го види. Не беше добра партия. Алкохолик, живеещ в чужд свят.

Да. Хайде да тръгнем към олтара.

Като си представи как седи у дома си, се сети за предупреждението на Ви да стои далеч от имението. Но от друга страна, не бе добра идея да виси сам в някой бар или да се шляе по улиците в сегашното си настроение. Беше мрачен и неприветлив като времето.

След няколко минути се чуха гласове откъм коридора. Иззад ъгъла се показа Джон, придружен от възрастна жена. Бедното дете изглеждаше така, сякаш го бяха принудили да се промъква през тесен обръч. Косата му бе разбъркана, сякаш бе прокарвал многократно ръце през нея, а погледът му беше прикован в пода. Притискаше бележника до гърдите си, като че ли беше бронирана жилетка.

— Ще определим дата за следващия сеанс — каза тихо жената, — след като си помислиш.

Джон не отговори и Бъч забрави за недоволството и самосъжалението си. Момчето още не се беше съвзело след преживяното в кабинета на лекаря и имаше нужда от някого. Прегърна го колебливо. Джон се облегна на него и в гърдите на Бъч забушува инстинктът да го предпази от всякакво зло. Пет пари не даваше, че психотерапевтът приличаше на Мери Попинз, искаше му се да й се разкрещи за това, че тревожи детето.

— Джон? — каза тя. — Ще се свържеш с мен, за да определим следващия…

— Да, ще ви се обадим — измърмори Бъч.

„Да. Точно така.“

— Казах му да не бърза. Но мисля, че трябва да се срещнем отново.

Бъч й хвърли поглед, който недвусмислено изразяваше раздразнението му… Обаче очите й го уплашиха. Бяха дяволски сериозни, дори мрачни. Какво, за бога, е било казано и записано по време на сеанса?

Ченгето погледна в пространството над главата на Джон.

— Да вървим, момче.

Джон не помръдна, затова Бъч го побутна леко. Изведе го от клиниката, все още поставил длан на крехкото му рамо. Стигнаха до колата и Джон се настани на предната седалка, но без да закопчае колана си. Седеше и гледаше втренчено пред себе си.

Бъч седна на мястото на шофьора и заключи вратите на джипа. После обърна глава към Джон.

— Няма да задавам никакви въпроси. Единственото, което трябва да знам, е къде искаш да отидеш. Ако искаш да се прибереш у дома си, ще те откарам при Тор и Уелси. Ако искаш да поседиш в Дупката с мен, ще отидем в имението. Ако желаеш просто да се разходим с колата, ще те откарам до Канада и обратно. Ще направя, каквото кажеш. Ако не можеш да вземеш решение в момента, ще обикалям из улиците на града, докато не решиш.

Крехките гърди на Джон се издуха, после се отпуснаха. Отвори бележника и взе химикалката. След кратка пауза написа нещо и обърна страницата към Бъч.

„Номер 1179 на Седма улица.“

Бъч смръщи вежди. Тази част на града беше наистина бедна и тънеше в мизерия.

Отвори уста да попита защо точно там от всички възможни места на света, но бързо я затвори. Тази вечер към детето очевидно бяха отправени много въпроси. Освен това Бъч беше въоръжен, а Джон искаше да отиде точно в този квартал. Обещанието си е обещание и трябваше да се спазва.

— Добре. Отиваме на Седма улица.

„Обаче първо обиколи малко улиците“ — написа момчето.

— Няма проблем. Тъкмо ще се разхладим.

Ченгето запали двигателя. Канеше се да даде на заден, когато видя нещо да проблясва зад тях. До задната част на къщата се приближаваше голям автомобил — много скъпо „Бентли“. Натисна спирачките, за да може луксозната лимузина да мине покрай тях и…

Забрави да диша.

От страничната врата на къщата излезе Мариса. Дългата й до хълбоците руса коса се развяваше на вятъра, беше се загърната плътно в черната си пелерина. Прекосяваше бързо задния паркинг и избягваше снежните преспи, като подскачаше грациозно от едно петно гол асфалт на друго.

Светлините на охранителните камери уловиха изящните линии на лицето й, великолепната светла коса и съвършената бяла кожа. Спомни си какво бе усещането, когато я целуна един-единствен път, и усети, че се задушава — сякаш някой стискаше дробовете му в менгеме. Победен от чувствата си, искаше да изскочи от колата, да се хвърли в краката й и да я умолява като куче, каквото беше.

Обаче тя стигна до „Бентли“-то. Той видя как вратата се отвори — вероятно шофьорът се бе навел през седалката и беше натиснал дръжката. Светлините в купето му разкриха единствено факта, че зад кормилото седи мъж, не беше ясно човек или вампир. Не можеше да има женски рамене с такива размери.

Мариса повдигна полите на пелерината си, седна грациозно и затвора вратата.

Светлините изгаснаха.

Бъч смътно долови раздвижване до себе си и хвърли поглед на Джон. Детето се бе свило до прозореца и гледаше право напред със страх в очите. В този момент Бъч осъзна, че е хванал пистолета си, а от устата му излиза ръмжане.

Изплашен от собствената си реакция, отдръпна крака си от педала на спирачките и натисна този за газта.

— Не се тревожи, синко. Всичко е наред.

Обърна кадилака и погледна в страничното огледало към бентлито. То също обръщаше. Бъч изруга и се стрелна по алеята, стиснал толкова силно кормилото, че кокалчетата на пръстите му бяха побелели.

Ривендж смръщи вежди, когато Мариса влезе в бентлито. Господи, беше забравил колко е красива. И ухаеше прекрасно… От нея се излъчваше свежият аромат на океан…

— Защо не ми позволяваш да приближавам до входната врата? — попита той, попивайки с очи русата й коса и безупречната й кожа. — Трябва да ми разрешиш да те вземам така, както се полага.

— Знаеш какъв е Хавърс. — Вратата се затвори плътно. — Ще иска да се бракосъчетаем.

— Това е смешно.

— Ти нямаш ли същото отношение към сестра си?

— Няма да коментирам.

Мариса постави длан на ръката му, докато чакаха „Кадилак“-ът да излезе от паркинга.

— Знам, че съм го казвала и преди, но наистина много съжалявам за всичко, което се случи на Бела. Как е тя?

А той откъде можеше да знае, по дяволите?

— Предпочитам да не говоря за нея. Не се обиждай, но съм… Да, не искам да говоря за това.

— Рив, не е необходимо да излезем точно тази вечер. Знам, че преживя много, и наистина бях изненадана, когато пожела да ме видиш.

— Не ставай смешна. Радвам се, че ми се обади. — Стисна ръката й. Костите й бяха толкова деликатни, та се наложи да си припомни, че трябва да бъде много нежен с нея. Тя не беше това, с което бе свикнал.

Усети как тя става все по-нервна, докато се приближаваха към центъра на града.

— Всичко ще бъде наред. Наистина се радвам, че се обади.

— Аз всъщност съм доста объркана. Просто не знам какво трябва да направя.

— Няма да бързаме.

— Била съм само с Рот.

— Знам. Затова и реших да те взема с колата. Реших, че ще бъдеш прекалено нервна, за да се дематериализираш.

— Така е.

Когато спряха на един светофар той й се усмихна.

— Ще се грижа добре за теб.

Светлите й очи го изгледаха от главата до петите.

— Ти си добър мъж, Ривендж.

Той игнорира грешната й преценка и се концентрира върху движението.

След двадесет минути излязоха от модерен асансьор и пристъпиха във фоайето на мансардния му апартамент, който заемаше половината от най-горния етаж на трийсететажна сграда и имаше изглед към река Хъдзън и почти целия Колдуел. Тъй като прозорците бяха огромни, Ривендж никога не идваше тук през деня. Мястото обаче беше съвършено през нощта.

Остави осветлението приглушено и изчака Мариса да се разходи из всички стаи и да огледа всичките красиви неща, което един вътрешен дизайнер беше купил за него. Той не се интересуваше нито от тях, нито от прекрасния изглед. Ценеше усамотението, което намираше тук, далеч от семейството си. Нито Бела, нито майка му бяха идвали в това негово жилище. Всъщност нито една от тях дори не знаеше за съществуването му.

Като че ли разбрала, че губи времето и на двама им, Мариса се обърна с лице към него. На тази светлина красотата й бе просто изумителна. Бе благодарен за допълнителната доза допамин, която бе вкарал в кръвообращението си преди около час. При симпатите веществото даваше обратен ефект на този, който имаше при хората и вампирите. Засилваше определени невротрансмисии и възприятието, грижеше се симпатът да не изпитва удоволствие, да не усеща… нищо. Лишен от осезание, Рив контролираше по-добре импулсите си.

Което бе единствената причина Мариса да е в безопасност насаме с него, като се имаше предвид какво ще правят двамата.

Рив съблече палтото си и отиде при нея. Облягаше се на бастуна си повече от обикновено, защото не можеше да откъсне поглед от нея. Подпря го на бедрата си и бавно развърза панделката, която събираше пелерината при врата й. Тя сведе поглед към ръцете му, които трепереха, докато смъкваха черната вълнена наметка от раменете й. Усмихна й се и я остави върху облегалката на един от столовете. Роклята й беше като онези, които носеше майка му, и точно такава, каквато настояваше сестра му да облича по-често — от светлосин сатен, прилепващ перфектно по тялото й. Беше с марката на „Диор“. Или поне трябваше да е.

— Ела тук, Мариса.

Заведе я до дивана и я дръпна да седне до него. На оскъдната светлина, която струеше през прозореца, русата й коса беше като коприна и той хвана няколко кичура между пръстите си. Гладът й бе толкова силен, че го долавяше съвсем ясно.

— Чакала си много дълго, нали?

Тя кимна и погледна ръцете си, които бяха сплетени в скута й, бели като слонова кост на фона на светлосиния сатен.

— Колко?

— Месеци — прошепна тя.

— Това означава, че ще имаш нужда от много кръв, нали? — Тя се изчерви, а той настоя: — Нали, Мариса?

— Да. — Отговорът й беше тих като въздишка. Очевидно се чувстваше неудобно заради силния си глад.

Рив се усмихна, но усмивката му беше жестока и противна. Беше добре да си с изискана жена. Скромността и нежността й бяха силно привлекателни.

Съблече сакото си и развърза вратовръзката си. Беше готов да й предложи китката си, но сега, когато тя беше пред него, искаше да пие от вената на врата му. Беше минала цяла вечност, откакто за последен път бе позволил на жена да се храни от него, и беше изненадан от вълнението си.

Разкопча ризата си. С трепетно предчувствие я разтвори широко.

Тя гледаше втренчено голите му гърди и татуировките.

— Не знаех за тях — прошепна, а тялото й трепереше също като гласа й.

Той се облегна назад, разперил ръце и вдигнал единия си крак на дивана.

— Ела тук, Мариса. Вземи, каквото ти е нужно.

Тя погледна китката му, която беше покрита от френския маншет на ризата му.

— Не — каза той. — Искам да пиеш от шията ми. Това е единственото, за което моля.

Тя се поколеба и той разбра, че клюките по неин адрес отговарят на истината. Наистина не беше докосвана от мъж. И тази нейна чистота беше… нещо, което трябваше да бъде взето.

Рив затвори очи, защото тъмното зло в него надигна глава — той беше чудовище, което лекарствата и наркотиците държаха само в плен. Господи, може би идеята не беше добра.

Но после тя се притисна бавно в него и сякаш запълзя нагоре по тялото му, а ароматът на океан, който се излъчваше от нея, ставаше все по-силен. Той отвори леко клепачи, видя лицето й и осъзна, че не би могъл да спре онова, което предстои. И още, че не би могъл да го пропусне — трябваше да позволи поне на някои усещания да стигнат до него. Наруши самоналожената си дисциплина и отвори канала на осезанието си. Започна да приема алчно възприятията си, въпреки действието на наркотика. През мъглата, която обвиваше мозъка му вследствие на допамина, до него достигаше информация, от която му се завиваше свят.

Сатенът галеше нежно кожата му, усещаше топлината на тялото й, която се смесваше с неговата. Беше се отпуснала с цялата си незначителна тежест на рамото му и… да, коляното й бе между бедрата му.

Устните й се разтвориха и кучешките й зъби проблеснаха.

За част от секундата, злото в него започна да вие и Рив, изпаднал в паника, призова разума си на помощ. Слава богу, той се отзова и рационалната му страна окова инстинктите му и заглуши сексуалната нужда да доминира над нея.

Тя се олюля, докато се навеждаше към вената му. Беше й трудно да пази равновесие, толкова бе слаба.

— Облегни се на мен — каза той гърлено. — Облегни се… на мен.

Тя потрепери, но позволи на долната половина на тялото си да потъне в люлката на хълбоците му. Очевидно се тревожеше, че може да се докосне до мъжка ерекция, но когато това не стана, сведе поглед между телата им — сякаш мислеше, че не е там, където трябва.

— Не трябва да се тревожиш за това — прошепна той и прокара длани по ръцете й. — Не и когато си с мен. — Облекчението й бе толкова ясно доловимо, че го обиди. — Нима наистина ще ти е толкова неприятно да легнеш с мен?

— О, не, Ривендж. Не. — Погледът й се спря на мощните мускули по гърдите му. — Ти си… прекрасен. Просто… има друг.

— Все още обичаш Рот.

Тя поклати глава.

— Не. Но не мога да мисля за онзи, когото желая. Не… сега.

Рив повдигна брадичката й.

— Кой е този идиот, който не иска да те нахрани, когато имаш нужда?

— Моля те. Не говори повече за това. — Внезапно очите й се спряха на врата му и се разшириха.

— Какъв глад! — изръмжа той, доволен от факта, че ще бъде използван. — Хайде. И не се старай да бъдеш нежна. Вземи ме. Колкото по-грубо, толкова по-добре.

Мариса оголи кучешките си зъби и го захапа. Двете остри пронизвания проникнаха през мъглата на наркотика и сладката болка се разля по тялото му. Стенеше и си мислеше, че никога преди не е бил благодарен за импотентността си. Ако пенисът му въобще можеше да функционира, в този момент без съмнение щеше да отстрани роклята от пътя си, да разтвори краката й и да навлезе дълбоко в нея.

Почти веднага тя се откъсна от него и облиза устни.

— Вкусът ми е различен от този на Рот — каза той, разчитайки на това, че след като се е хранила само от един мъжки вампир, няма да знае защо неговата кръв е особена. Всъщност нейната липса на опит беше единствената причина, поради която можеше да й помогне. Всяка друга жена с малко повече опит щеше да знае прекалено много. — Продължавай, вземи още. Ще свикнеш с усещането.

Тя отново наведе глава и той усети повторното пробождане.

Прегърна я със здравите си мускулести ръце през крехкия деликатен гръб, притисна я към себе си и затвори очи. Беше минало толкова много време, откакто бе държал някого в обятията си, и макар че не можеше да си позволи да изживее много от случващото се, то пак бе върховно.

Мариса продължаваше да пие от вената му, а на него — ама че абсурд — му се прииска да заплаче.

О. отпусна педала на газта и мина покрай поредната каменна стена.

По дяволите, сградите на „Торн авеню“ бяха огромни. Е, не че се виждаха от улицата, просто предполагаше, че зад живите плетове и масивните огради се крият масивни къщи.

Когато и тази стена се раздели на две, за да направи място на алея за автомобили, натисна спирачките. Вляво имаше малка медна табела, на която бяха указани номерът и улицата — „Торн авеню“ двайсет и седем. Наведе се напред с надеждата да зърне нещо зад нея, но видя единствено мрака.

Каза си: „Какво пък толкова“. Зави и навлезе в алеята. На около стотина метра навътре от улицата го спря висока черна порта и забеляза охранителните камери над нея и интеркома.

Е… това беше интересно. Другият адрес бе просто къща в квартал на средната класа, чиито обитатели вечер седяха пред телевизорите си. Обаче зад тази порта се криеше нещо наистина различно.

Любопитството му беше събудено.

Ако искаше да премине през бариерата, трябваше да разполага с добре обмислена стратегия, която да приложи много внимателно. Последното, от което имаше нужда, беше неудобството да се забърка с полицията само защото е влязъл с взлом в дом на аристокрацията.

Но защо онзи вампир беше посочил точно този адрес, за да спаси кожата си?

Тогава О. видя нещо странно. На портата беше завързана черна панделка. Не, две — по една от всяка страна, които са развяваха на вятъра.

Да не би този дом да оплакваше някого?

Почерпил сили от страха си, слезе от пикапа. Ботушите му хрускаха по леда, докато вървеше към панделката вдясно. Тя беше на около два метра от земята и трябваше да се протегне, за да я пипне.

— Мъртва ли си, съпруго моя? — прошепна. Отпусна ръка до тялото си и втренчи поглед в черната нощ зад портата.

Върна се до пикапа и подкара на заден ход по алеята. Трябваше да стигне до края на стената и да намери място, където да го остави.

След пет минути вече ругаеше неудържимо. По дяволите. По това авеню нямаше нито едно скрито местенце, където да паркира. Отстрани на улицата имаше просто дълга стена вместо тротоар, нямаше дори банкет. Проклети да са богатите.

Натисна педала на газта и погледна вляво. После — вдясно. Може би щеше да остави пикапа в подножието на хълма и да се върне бегом по главната улица. Разстоянието беше почти километър по наклон, но можеше да го пробяга достатъчно бързо. Кръговете светлина, хвърляни от уличните лампи, бяха проблем, разбира се, но беше малко вероятно някой от жителите на този квартал, затворени в своите кули от слонова кост, да го види.

Звънна мобилният му телефон и той неохотно отговори:

— Какво?

В гласа на У., когото вече започваше да намразва, се долавяше напрежение.

— Имаме проблем. Двама лесъри бяха арестувани от полицията.

О. затвори очи.

— Какво са направили, по дяволите?

— Докато отвличали цивилен, край тях минала необозначена патрулна кола. Двама полицаи слезли от нея и сложили белезници на ръцете им, после дошли още ченгета. Лесърите са били задържани. Единият от тях току-що ми се обади.

— Плати гаранцията им — сряза го остро О. — Защо се обаждаш на мен?

Настъпи пауза. Тонът на У. не беше приятен.

— Защото трябва да го знаеш. Виж, били са въоръжени до зъби и не са имали разрешителни за нито едно от оръжията. Всичките са купени на черно и нямат сериен номер. Няма начин да ги пуснат под гаранция до сутринта. Нито един обществен защитник не е толкова добър. Ти трябва да ги измъкнеш.

О. отново хвърли поглед наляво и надясно и зави по някаква алея с размерите на футболно игрище. Да, в този квартал определено нямаше скрито местенце. Трябваше да отиде до мястото, където „Торн авеню“ се вливаше в „Белман роуд“, и да остави пикапа в онзи затънтен квартал.

— О.?

— Има неща, които трябва да свърша.

У. се закашля така, сякаш с мъка преглъщаше ругатните, които напираха на езика му.

— Не се обиждай, но не мога да си представя нещо по-важно от това. Какво ще стане, ако нашите момчета се забъркат в някоя свада в ареста? Искаш ли черната им кръв да потече, та някой от надзирателите да се досети, че не са хора? Трябва да се свържеш с Омега и да му кажеш да ги призове обратно при себе си.

— Ти го направи. — О. натисна педала на газта, макар да се спускаше надолу по склона.

— Какво?

— Свържи се с Омега. — Спря в края на „Торн“ и зави наляво. На тази улица имаше редица семейни магазинчета и той паркира пред едно от тях.

— О.… Подобен род молба трябва да идва от водача на лесърите. И ти го знаеш.

Зает с мислите си, О. не изключи веднага двигателя.

Страхотно. Точно каквото искаше. Да прекара още време в компанията на онова копеле, техния господар. По дяволите, не можеше да живее повече така, без да знае каква е съдбата на съпругата му. Нямаше време за глупостите на обществото.

— О.?

Облегна глава на кормилото. И я удари два пъти.

От друга страна, ако контактът с хората в полицейското управление се превърнеше в проблем, щеше да рикошира върху него и Омега сам щеше да го потърси. В какво положение щеше да се озове тогава?

— Добре. Ще се видя с него сега. — Изруга и отново запали двигателя. Преди да потегли, хвърли поглед нагоре и надолу по „Торн авеню“.

— И, О., загрижен съм за членовете на обществото. Трябва да се срещнеш с тях. Нещата се изплъзват от контрол.

— Ти се занимаваш с проверките.

— Искат да видят теб. Оспорват лидерството ти.

— У., знаеш какво се случва с приносителя на лоши новини, нали?

— Моля?

— Прекалено многото лоши новини са смъртоносни за вестоносеца. — Сложи край на разговора, затвори телефона и натисна педала на газта.