Двадесет месеца по-късно…
О, какво мъчение. Тези тренировки щяха да го убият… Разбира се, искаше да стане член на братството или поне да бъде един от техните войници, но как въобще беше възможно да преживееш това?
Най-после занятията по ръкопашен бой приключиха. Новият кандидат, който съвсем скоро бе преминал през преобразяването си, беше останал без сили. Но не искаше да го показва. Като всички ученици изпитваше ужас и благоговение към своя учител — огромен белязан воин, член на Братството на черния кинжал. Много неща се говореха за него — че изяждал лесърите, след като ги убиел; че умъртвявал жени и от двете раси за забавление; че причинявал белезите си сам просто защото обичал болката… И че убивал кандидатите, ако допуснели грешка.
— Хайде под душовете — каза воинът и дълбокият му глас изпълни залата. — Автобусът ви чака. Ще продължим утре, точно в четири. Така че наспете се добре.
Ученикът се втурна навън и се отпусна под водната струя. Утешаваше го единствено фактът, че и другите от класа му се чувстваха по същия начин. Стояха под душа и едва премигваха от изтощение.
Слава богу, че нямаше да му се наложи отново да застане върху тези сини постелки през следващите шестнайсет часа.
Но когато започна да се облича разбра, че е забравил горнището на анцуга си. Треперещ от страх, се втурна по коридора и се прокрадна в залата за тренировки…
И се закова на място.
Учителят налагаше боксовата круша и халките на зърната му проблясваха, докато краката му танцуваха около нея. Мили боже… Видя татуировките на кръвен роб и белези от удари с камшик по целия му гръб. Но как само се движеше! Притежаваше невероятна сила, гъвкавост и мощ. Беше смъртоносен.
Ученикът знаеше, че трябва да си тръгне, но не можеше да откъсне поглед от сцената. Не беше виждал нищо, което да се движи така бързо или да удря така силно като юмруците на този мъж. Изглежда всичко, което се говореше за него, беше истина. Той беше хладнокръвен убиец.
Вратата в другия край на залата се отвори и отекна бебешки плач. Юмруците на воина замръзнаха във въздуха. Обърна се, за да посрещне прекрасната жена, която държеше новородено, завито в розово одеяло. Лицето му омекна.
— Съжалявам, че те безпокоя — каза жената. — Но тя иска при татко си.
Воинът целуна жената, взе крехкото телце в мускулестите си ръце и го притисна към гърдите си. Малкото момиченце го прегърна през врата и веднага се успокои.
Воинът се обърна и изгледа спокойно новия кандидат.
— Автобусът ще пристигне скоро, синко. По-добре побързай.
После му намигна и се обърна. Прегърна жената с едната си ръка през кръста, притисна я към себе си и я целуна по устата.
Новакът гледаше втренчено гърба на воина и видя онова, което бе останало скрито при бързите му движения. Някои от белезите му бяха заличени от букви на древния език, които образуваха две думи.
Бела… И Нала.