Пробудена любов

9.

Джон излезе от подземния тунел и веднага бе заслепен от ярката светлина. После очите му привикнаха. „О, мили боже! Красиво е.“

Просторното фоайе бе пъстро и живо като дъждовна дъга, цветовете бяха толкова много, че ретините му не можеха да възприемат всички. От зелено-червените мраморни колони до мозаечния под, който имаше хиляди нюанси, и листата от злато, които бяха навсякъде…

„Боже, Микеланджело, погледни само този таван.“ Три етажа по-нагоре изображенията на ангели, облаци и воини, възседнали мощни коне, покриваха пространство, както му се струваше, с размерите на футболно игрище. А имаше и още… Целият втори етаж бе опасан от балкон, чийто парапет бе позлатен. Перилата на огромното стълбище бяха не по-малко впечатляващо украсени.

Пропорциите на това вътрешно пространство бяха съвършени. Цветовете — пищни. Творбите — величествени и поразителни. Не, това тук не бе като сградите, строени от Доналд Тръмп за отдаване под наем на богатите от висшата класа. Дори Джон, който не знаеше абсолютно нищо за стила, имаше чувството, че вижда нещо истинско. Човекът, построил това имение и погрижил се за вътрешния дизайн, е познавал работата си и е разполагал с пари да купува само най-доброто. Бил е истински аристократ.

— Страхотно е, нали? Брат ми Ди е построил това място през 1914. — Тор постави ръце на хълбоците си и се огледа, после прочисти гърлото си. — Да, вкусът му бе легендарен. Най-доброто от най-доброто — така бе винаги при него.

Джон изгледа внимателно Тор. Никога преди не го бе чувал да говори с такъв тон. С такава тъга…

Тор се усмихна и побутна Джон по рамото, подканвайки го да върви.

— Не ме гледай така. Чувствам се като обелена наденичка — гол и беззащитен, когато срещна този твой поглед.

Тръгнаха към втория етаж по тъмночервената пътека, която бе толкова дебела, че все едно стъпваха върху дюшек. Като стигна горе, Джон погледна през балкона, за да види целия дизайн на пода във фоайето. Мозайката се сливаше и образуваше зрелищна картина — разцъфнало плодно дръвче.

— Ябълките имат важна роля в нашите ритуали — каза Тор, — или поне когато ги и изпълняваме. Което не правим много често напоследък. Рот вече е определил датата на церемонията за зимното слънцестоене, която ще се проведе за първи път от стотина години насам.

„По това работи Уелси, нали?“, попита Джон с помощта на езика на знаците.

— Да. Тя трябва да свърши по-голямата част от работата по подготовката. Нашата раса гори от нетърпение да поднови ритуала. Крайно време беше.

Джон не можеше да откъсне поглед от това великолепие и Тор, който забеляза това, каза:

— Синко? Рот ни чака.

Джон кимна и го последва. Прекосиха площадката и стигнаха до двойна врата, на която имаше печат. Тор бе вдигнал ръка да почука, но вратата се отвори и разкри онова, което се криеше зад нея. Странно, от другата страна нямаше никого. Как се бе отворила вратата?

Джон надникна вътре. Стаята бе боядисана в синия цвят на метличина и му напомняше картина от историческа книга. Стилът, в който бе обзаведена, бе френски, нали? С всичките тези завъртулки, дрънкулки и мебели…

На Джон изведнъж му стана трудно да преглъща.

— Господарю — каза Тор, поклони се и пристъпи напред.

Джон остана да стои на прага. Зад импозантно френско бюро, което бе прекалено красиво и малко за него, седеше огромен мъжага, чиито рамене бяха по-широки от тези на Тор. Косата му бе дълга, черна и права. А лицето… Чертите му бяха силни и твърди, и сякаш казваха: „Не се бъзикай с мен!“. Очилата тип маска му придаваха вид на жесток човек.

— Джон? — подкани го Тор.

Джон отиде до него и дори се скри малко зад гърба му. Да, така би постъпил само страхливец, обаче той никога преди в живота си не се бе чувствал по-нищожен. Като гледаше този огромен и могъщ вампир зад бюрото, се чувстваше така, сякаш не съществуваше.

Кралят се размърда и се наведе над бюрото.

— Ела тук, синко. — Говореше тихо и с акцент, буквата „р“ бе леко провлечена.

— Хайде — побутна го Тор, след като той не помръдна. — Всичко е наред.

Джон се запрепъва и прекоси стаята без абсолютно никакъв финес. Спря пред бюрото, сякаш то бе скала, изпречила се на пътя му.

Кралят се надигна. И когато се изправи в целия си ръст, изглеждаше висок колкото офис сграда. Вероятно бе висок повече от два метра, а черните кожени дрехи, с които бе облечен, го правеха да изглежда още по-едър.

— Ела тук, отзад.

Джон хвърли поглед през рамо, за да се увери, че Тор още е в стаята.

— Всичко е наред, синко — каза кралят. — Няма да те нараня.

Джон отново пристъпи напред. Сърцето му пърхаше в гърдите като това на уплашено птиче. Вдигна глава и погледна нагоре. Кралят му подаде ръка. Вътрешната й страна от китката до лакътя бе покрита с татуировки. Фигурите бяха точно като онези, които Джон виждаше в сънищата си и бе изобразил върху гривната, която носеше…

— Аз съм Рот — каза мъжът. — Искаш ли да стиснеш ръката ми, синко?

„О, да.“ Джон подаде ръка, като едва ли не очакваше костите му да бъдат счупени. Но вместо зова почувства само топлина при докосването.

— Името, което е изписано върху гривната ти, е Терър — каза Рот. — С него ли искаш да те наричаме, или Джон?

Момчето изпадна в паника и отново погледна Тор. Не бе сигурно какво иска, а не знаеше как да обясни това на краля.

— Спокойно, синко. — Рот тихо се засмя. — Можеш да решиш и по-късно.

Изведнъж кралят наклони глава към рамото си — сякаш бе дочул нещо навън, в коридора. Също толкова неочаквано, усмивка разтегли твърдо стиснатите му устни и на лицето му се изписаха почит и благоговение.

— Лийлан — каза тихо и нежно като въздишка.

— Съжалявам, че закъснях. — Гласът на жената бе гърлен и прекрасен. — Двете с Мери сме много разтревожени за Бела. Опитваме се да измислим начин да й помогнем.

— Ще намерите. Ела да се запознаеш с Джон.

Той се обърна към вратата и видя жена…

Изведнъж полезрението му бе изпълнено от бяла светлина, която просто изтри всичко друго. Беше като да те заслепи халогенен лъч. Той премигваше и премигваше… После, насред тази ярка безкрайност, видя отново жената. Бе тъмнокоса, а очите й му напомняха за някого, когото бе обичал… Не, не му напомняха… Нейните очи бяха тези на неговата… Какво? Неговата какво?

Джон се олюля. И чу гласове, които му говореха сякаш някъде много отдалеч.

Вътре в себе си, дълбоко в сърцето си, почувства как сякаш се разделя на две. Губеше я… Губеше тъмнокосата жена… Той беше…

Усети как отваря уста и се опитва да проговори, но го разтърсиха спазми, които преминаха през крехкото му тяло. Краката му вече не го държаха и той се строполи на пода.

Зейдист знаеше, че е време да извади Бела от ваната. Бе в нея вече почти час и кожата й започваше да се набръчква. Погледна през повърхността на водата към хавлията, която непрекъснато трябваше да придържа върху тялото й.

По дяволите… Да я извади с полепнала по нея мокра хавлия, щеше да се окаже доста сложно.

Направи гримаса, протегна ръка и дръпна хавлията.

Извърна бързо поглед и захвърли мокрото нещо на пода, грабна суха хавлия и я остави до ваната. Стисна зъби, наведе се напред, пъхна ръце под водата и се опита да подхване тялото й. И погледът му се спря право на гърдите й.

„О, боже…“ Бяха съвършени. Бели като сметана, с малки розови връхчета. Водата флиртуваше със зърната й, целуваше ги и влагата ги караше да блестят.

Затвори очи, извади ръце от ваната и седна на пети. Когато бе готов отново да опита, фокусира поглед в стената отсреща и се наведе напред… Само за да почувства остра пробождаща болка в хълбоците. Сведе поглед надолу смутен.

Огромна издутина се криеше в панталоните му. Той бе толкова твърд, че над слабините му платът бе образувал палатка. Вероятно при навеждането се бе допрял до ваната и това бе предизвикало болката.

Изруга и го побутна с омраза — пречеше му, а щеше да му се наложи да се справи с това. Обаче независимо колко упорито се опитваше, не можеше да намери правилното положение за него — поне докато не пъхнеше ръка в панталоните си и не го преместеше, което, проклет да бе, нямаше да направи. Накрая се отказа и остави ерекцията си така, както бе — изкривена и предизвикваща болка.

Така му се падаше.

Пое си дълбоко дъх, плъзна отново ръце във водата и ги сключи под тялото на Бела. Извади я навън, отново шокиран от това, колко бе лека. Подпря я на мраморната вана, взе сухата хавлия, преметната през ръба на ваната, но преди да я загърне в нея, погледът му се спря на буквите, изписани на корема й.

В гърдите му се надигна странно чувство — някаква тежест… Не, усещането бе за спускане надолу — сякаш падаше, макар да бе коленичил на равния под. Бе изумен. Бе минало толкова много време, откакто бе изпитвал нещо различно от гняв и пустота. А сега имаше чувството, че е… Тъжен?

„Все едно.“ Бела бе настръхнала и сега не бе моментът да се занимава със собствените си чувства.

Загърна я в хавлията и я занесе до леглото. Отметна завивката, положи я да легне по гръб и свали мократа хавлия. Зави я с чаршафите и одеялата, но преди това отново спря поглед на корема й.

Странното чувство за спускане надолу се върна — сякаш сърцето му бе решило да намери ново място в корема му. Или може би в слабините.

Зави я и отиде до терморегулатора. Изправи се пред дигиталното табло, загледан в цифрите и буквите, които не разбираше. Нямаше представа как да го включи. Премести малката стрелка, която бе вляво, към центъра, обаче не бе сигурен какво бе направил.

Погледна към скрина. Двете спринцовки и шишенцето с морфин бяха все още там, където ги бе оставил Хавърс. Отиде до тях, взе едната спринцовка, лекарството и инструкциите за дозировката, но се спря, преди да излезе от стаята. Бела лежеше неподвижно и изглеждаше съвсем крехка сред всичките тези възглавници.

Представи си я вътре в онази тръба в земята. Уплашена. Изпитваща болка. Вкочанена от студ. После си представи как лесърът й причинява това, как я държи здраво в хватката си, докато тя се съпротивлява и крещи.

Този път Зи знаеше точно какво изпитва.

Жадуваше отмъщение. Желаеше го толкова силно, че чувството се сливаше с безкрайността.