Пробудена любов

10.

Джон дойде в съзнание. Лежеше на пода, Тор бе клекнал до него, а Рот стоеше и го гледаше отвисоко.

Къде бе тъмнокосата жена? Опита се да стане, но тежки ръце го натиснаха надолу.

— Остани още малко така — каза Тор.

Джон изви глава и я видя. Стоеше до вратата. На лицето й бе изписана тревога. Когато я погледна, всеки неврон в мозъка му запламтя и бялата светлина се върна. Започна да трепери и тялото му се заудря в пода.

— По дяволите, ето пак — измърмори Тор и се опита отново да го задържи на мястото му.

Като усети, че за втори път потъва в бездната, Джон протегна ръка към тъмнокосата жена. Напрягаше се, опитваше се да стигне до нея.

— От какво имаш нужда, синко? — Чуваше гласа на Тор, чието лице бе наведено над него — ту по-силно, ту по-слабо. — Ще ти го донесем…

Жената…

— Отиди при него, лийлан — каза Рот. — Хвани ръката му.

Тъмнокосата жена пристъпи напред и в мига, в който дланите им се докоснаха, всичко потъна в мрак.

Когато дойде отново в съзнание, Тор говореше:

— … и бездруго ще трябва да го види Хавърс. Хей, синко. Отново си с нас.

Джон седна. Главата му се въртеше. Покри лицето си с длани — като че ли това щеше да му помогне да остане в съзнание — и погледна към вратата. Къде бе тя? Трябваше да… Не знаеше какво трябва да направи. Имаше нещо. Свързано с нея…

Започна трескаво да описва думите с ръце.

— Тя си отиде, синко — каза Рот. — Ще ви държим разделени, докато не разберем какво става.

Джон погледна Тор и въздъхна дълбоко. Тор преведе:

— Казва, че трябва да се грижи за нея.

Рот се засмя тихо.

— Мисля, че и аз мога да се справя с това, синко. Тя е моя съпруга, шелан и кралица.

Неясно по каква причина, като чу това, Джон се отпусна и постепенно се върна към нормалното си състояние. След петнайсет минути бе отново на крака.

Рот изгледа втренчено Тор.

— Искам да обсъдя стратегията с теб, така че трябва да останеш тук. Но Фюри ще ходи до клиниката тази вечер. Защо той да не заведе момчето?

Тор се поколеба и погледна Джон.

— Нали не възразяваш, синко? Брат ми е добър. Винаги и с всички.

Джон кимна. Вече бе създал достатъчно проблеми с припадъците си — сякаш страдаше от истерия. След това изпълнение трябваше да се покаже сговорчив.

Какво толкова имаше у онази жена? Сега, когато я нямаше, не можеше да си спомни какъв бе проблемът. Не си представяше дори лицето й. Като че ли имаше амнезия.

— Ще те заведа до стаята на брат ми.

Джон докосна ръката на Тор. Когато приключи със знаците, погледна Рот. Тор се усмихна.

— Каза, че за него е било чест да се запознае с теб.

— И аз се радвам, че се запознахме, синко. — Кралят се върна зад бюрото и седна. — И… Тор? Когато се върнеш, нека Вишъс бъде с теб.

— Няма проблем.

О. ритна отстрани форда на У. толкова силно, че ботушът му остави вдлъбнатина.

Проклетата таратайка бе паркирана отстрани на пътя, досами гората. Нямаше нищо забележително в този участък от шосе 14, на четиридесет километра от центъра на града.

Сигналът от системата за проследяване бе блокиран неизвестно по каква причина и му бе необходим цял час пред компютъра на У., за да открие колата. И когато точката най-после се появи на екрана, фордът се движеше бързо. Ако разполагаше с подкрепление, О. щеше да накара някого да стои неотлъчно пред компютъра, докато той го преследва със своя пикап. Обаче У. бе на лов за вампири в центъра на града, а ако издърпаше него или някого другиго от патрула, щеше да привлече много внимание.

И бездруго вече имаше достатъчно проблеми… За един от които му бе припомнено, когато мобилният му телефон звънна за осемстотен път. Бе започнал да звъни преди около двайсет минути и оттогава обажданията не бяха престанали. Извади нокиата от джоба на коженото си яке. На екрана светеше номер, който не можеше да бъде проследен. Вероятно се обаждаше У. или, още по-лошо, господин Х.

Сигурно вече се бе разчуло, че центърът е изгорял до основи.

Когато телефонът замлъкна, О. набра номера на У. и каза веднага щом му вдигнаха:

— Търсиш ли ме?

— Боже, какво се е случило там? Господин Х. ни уведоми, че нищо не е останало!

— Не знам какво се е случило.

— Но ти си бил на мястото, нали? Каза, че се връщаш там.

— Каза ли това на господин Х.?

— Да. И чуй, по-добре внимавай. Водачът ни е бесен и те търси.

О. се облегна на студения форд. По дяволите. Нямаше време за това. Любимата му бе далеч от него, не знаеше дали е жива или мъртва. Но независимо в какво състояние беше трябваше да си я върне. После да намери белязания брат, който му я бе откраднал, и да го зарови в земята. Дълбоко.

— О.? На линия ли си?

По дяволите… Може би трябваше да инсценира смъртта си, да ги накара да решат, че е загинал в пламъците. Можеше да остави пикапа в близост до изгорелия център и да тръгне пеша през гората. Да, но после — какво? Нямаше пари и превозно средство. И повече нямаше да може да разчита на подкрепление в борбата с братството, нито в преследването на белязания. Щеше да бъде предател, което означаваше, че ако узнаеха за изчезването му, щяха да го преследват като куче. Всички. Цялото общество.

— О.?

— Наистина не зная какво се е случило. Когато пристигнах, беше останало само пепел.

— Господин Х. мисли, че ти си го подпалил.

— Разбира се, че мисли така. Предположението е удобно за него, макар да нямам мотив. Виж, ще ти се обадя по-късно.

Затвори телефона и го прибра в джоба на якето си. После отново го извади и го изключи.

Потърка лицето си, но не усети абсолютно нищо. И причината не бе в студа.

Здравата беше загазил. Господин Х. трябваше да обвини някого и О. бе най-удобният. Ако не го убиеха на място, наказанието му щеше да е изключително строго. Последния път, когато трябваше да изтърпи нещо подобно, едва не умря в ръцете на Омега. По дяволите! Какви бяха възможностите му?

Когато решението изникна в мозъка му, тялото му започна силно да трепери. Обаче тактикът в него ликуваше.

Първата стъпка бе да получи достъп до законите на обществото, преди господин Х. да го е открил. Което означаваше, че има нужда от интернет връзка. Значи, трябваше да се върне в жилището на У.

Джон излезе от кабинета на Рот и тръгна по коридора вляво от Тор, едва ли не прилепен за него. Имаше врати приблизително на всеки девет метра — като че ли това тук бе хотел. Колко ли души живееха в имението?

Тор спря и почука на една от тях. Отговор не последва, той почука отново и каза:

— Фюри, имаш ли свободна секунда?

— Търсиш ли ме? — чуха дълбок глас зад себе си.

Към тях се приближаваше мъж с великолепна коса. Тя грееше в различни цветове и се спускаше на вълни по гърба му. Той се усмихна на Джон и погледна Тор.

— Здравей, братко — каза Тор.

Двамата заговориха на древния език и онзи с пищната коса отвори вратата.

Джон надникна в спалнята. Видя огромно легло антика с балдахин и множество възглавници, наредени по дължината на украсената с дърворезба табла. Имаше безброй красиви дрънкулки. Въздухът миришеше на „Старбъкс“.

Красавецът премина на английски и го погледна с усмивка.

— Аз съм Фюри. Предполагам, че с теб ще посетим лекаря тази вечер.

Тор постави длан на рамото на Джон.

— Значи, ще се видим по-късно, нали? Имаш номера на мобилния ми телефон. Изпрати ми съобщение, ако имаш нужда от нещо.

Джон кимна и се загледа след Тор. Видът на отдалечаващите се широки рамене го караше да се чувства много самотен. Поне докато Фюри не каза:

— Не се тревожи. Той няма да е далеч, а аз ще се грижа добре за теб.

Джон вдигна поглед към топлите жълти очи. Отпусна се и направи връзка с името. Фюри… Това бе мъжът, който щеше да го обучава.

„Добре“, помисли си Джон.

— Хайде, влез. Току-що се върнах от изпълнението на малка поръчка.

Джон пристъпи през прага и миризмата на дим и кафе стана по-осезаема.

— Посещавал ли си и преди доктор Хавърс?

Джон поклати глава и видя едно кресло до прозореца. Настани се в него.

— Е, не се тревожи. Ще се погрижим да получиш добро отношение. Предполагам, че ще ти вземат кръв?

Джон кимна. Тор му бе казал, че ще му направят лабораторни изследвания. Което вероятно бе добра идея, като се имаше предвид какво бе станало току-що в кабинета на Рот.

Извади бележника си и написа: „А ти защо ще се видиш с лекаря?“.

Фюри отиде до него и погледна какво бе написал. Без усилие вдигна единия си крак, обут в тежък ботуш, върху страничната облегалка на креслото. Джон се отдръпна и го загледа как навива края на кожените си панталони…

О, господи! Долната половина на крака му представляваше конструкция от железни пръчки и болтове.

Джон протегна ръка да докосне блестящия метал, после вдигна поглед. Не осъзнаваше, че е поставил ръка на гърлото си, докато Фюри не се усмихна.

— Да, знам какво е да ти липсва някоя част от тялото.

Джон погледна отново изкуствения крайник и наклони глава на една страна.

„Как се случи?“

Фюри се поколеба, но каза:

— Прострелях го.

В същия момент вратата рязко се отвори и твърд мъжки глас проряза въздуха в стаята.

— Трябва да знам…

Джон погледна по посока на гласа, но той заглъхна. Момчето се сви в креслото.

Лицето на вампира, застанал на прага, бе изкривено от белег, който се спускаше точно по средата. Но не заради това на Джон му се искаше да стане невидим. Черните очи на мъжа бяха като прозорците на необитаема къща — пълни с неща, които можеха да причинят болка.

Освен това имаше кръв по левия му крачол и ботуша.

Мъжът присви очи и изгледа неприветливо Джон. Погледът му обходи лицето му като студен вятър.

— Какво гледаш?

Фюри спусна крака си на земята.

— Зи…

— Зададох ти въпрос, момче.

Джон трескаво отвори бележника си. Започна да пише бързо и показа страницата, обаче това само влоши нещата. Грозната му горна устна се отдръпна назад и оголи огромни кучешки зъби.

— Да, както и да е, малкият.

— Успокой се, Зи — намеси се Фюри. — Той не може да говори. — Наклони бележника към себе си, за да види написаното. — Извинява се.

Джон устоя на желанието си да се скрие зад стола, докато погледът на белязания го оглеждаше от главата до петите. Но после агресията, която се излъчваше от него, заглъхна.

— Въобще ли не можеш да говориш?

Джон поклати глава.

— Е, а аз не мога да чета. Значи, ние с теб сме идеалната двойка.

Джон започна да пише бързо в бележника си. Показа написаното на Фюри, а мъжът с празния черен поглед смръщи вежди.

— Какво написа малкият?

— Казва, че всичко е наред. Той е добър слушател. А ти можеш да говориш.

Бездушните очи погледнаха встрани.

— Нямам какво да кажа. А сега, на колко градуса да поставя терморегулатора?

— На двадесет и два. — Фюри прекоси стаята. — Стрелката трябва да е тук. Виждаш ли?

— Значи не съм я завъртял достатъчно.

— Освен това трябва да се увериш, че този ключ тук долу е завъртян докрай надясно. В противен случай, независимо какво показва скалата, отоплението няма да се включи.

— Да… добре. А можеш ли да ми кажеш какво пише тук?

Фюри погледна късчето хартия.

— Това е информация за дозировката.

— И какво трябва да направя?

— Тя има ли болки?

— В момента не, но искам да ми кажеш какво да направя. Трябва да имам готова доза, в случай че Хавърс не може да дойде достатъчно бързо.

Фюри взе шишенцето и свали опаковката на иглата.

— Добре.

— Направи дозирането съвсем точно. — Когато Фюри приключи с приготвянето на инжекцията, двамата поговориха малко на древния език. След това белязаният попита: — Колко време няма да те има?

— Може би час.

— В такъв случай, направи ми първо услуга. Отърви се от автомобила, с който я докарах тук.

— Вече го направих.

Белязаният кимна и излезе, като хлопна шумно вратата.

Фюри постави ръце на хълбоците си и втренчи поглед в пода. После отиде до бюрото и извади от махагоновата кутия нещо, което приличаше на дебела и къса цигара. Като я държеше между палеца и показалеца си, я запали и всмукна дълбоко, затворил очи. Издиша и въздухът замириса на печени кафеени зърна и горещ шоколад. Прекрасен аромат.

Мускулите на Джон се отпуснаха и той се запита каква ли е тази смес. Със сигурност не бе марихуана. Но не бе и обикновена цигара.

„Кой е той?“, написа Джон и му показа въпроса.

— Зейдист. Моят близнак. — Устата на Джон увисна от изненада и Фюри се засмя тихо. — Да, знам, не си приличаме много. Поне вече не. Виж, той е доста чувствителен, така че най-добре да не му се пречкаш.

„Без майтап?“, помисли си Джон.

Фюри препаса ножницата на гърдите си и мушна в нея не само кинжал с черно острие, но и пистолет. Влезе в гардероба и излезе облечен в черно кожено палто.

Изгаси цигарата, или каквото и да бе онова, в сребърния пепелник до леглото.

— Добре, да вървим.