Пробудена любов

43.

Зейдист следеше самотния светлокос лесър през лабиринта от улички в центъра на града. Убиецът се движеше бързо под падащия сняг. Беше нащрек, непрекъснато се оглеждаше, търсеше жертви сред закъснелите посетители на клубовете, които мръзнеха на студа в тънките си модни дрешки.

Зи вървеше зад него, стъпвайки леко, подтичваше на пръсти и внимаваше да е наблизо, макар и не прекалено. Изгревът приближаваше безмилостно. И макар че щеше да стане опасно за него, искаше да улови плячката си. Трябваше само да я принуди да се отдалечи от любопитните човешки очи…

Подходящият момент дойде, когато лесърът забави ход на кръстовището между Осма улица и „Трейд стрийт“. Поколеба се за кратко дали да поеме вдясно или вляво.

Зейдист удари бързо. Материализира се точно зад убиеца, обгърна врата му с ръка и го дръпна в мрака. Лесърът се съпротивляваше. Телата им се сблъскаха, вятърът нахлуваше под палтата им и звуците от борбата им наподобяваха плющенето на знамена. Лесърът беше на земята само след секунди. Зи вдигна кинжала, погледна в очите му и заби черното острие в гърдите му. Съскането и светлината бързо се стопиха.

Зи се изправи, без да изпитва задоволство. Действаше като машина, включена на автопилот. Беше готов и способен да убива, но се движеше като в сън.

Единствената му мисъл беше за Бела. Всъщност нещата бяха по-дълбоки. Отсъствието й беше като тежест, която го дърпаше надолу и накрая щеше да го удави. Тя му липсваше отчаяно. До такава степен, че не му се живееше.

О, да. Значи мълвата отговаряше на истината. За мъжки вампир, обвързал се с жена и после лишен от нея, беше равносилно да бъде мъртъв. Чувал бе тези глупости и не им беше повярвал нито за миг. И ето че сега преживяваше всичко това.

Мобилният му телефон звънна и той отговори механично. Въобще не го интересуваше кой е на другия край на линията.

— Зи, приятелю — каза Вишъс, — в общата гласова поща е оставено наистина странно съобщение. Някакъв мъж иска да говори с теб.

— Потърсил ме е по име?

— Всъщност толкова е напрегнат, че думите едва се различават. Но споменава белега ти.

„Братът на Бела?“, запита се Зи. Макар че за какво би го търсил сега, след като тя отново се бе върнала в своя свят?

Е… За какво друго, ако не заради това, че сестра му бе обслужена в периода си на нужда, а датата за брачната церемония не беше насрочена… Да, това би разгневило всеки брат.

— Какъв е телефонът за обратна връзка?

Вишъс му го продиктува.

— Оставил е името си. Ормънд.

Значи не беше едрият и злонравен брат на Бела.

— Ормънд? Име на човек.

— Знам. Трябва много да внимаваш.

Зи затвори, набра бавно номера и зачака. Надяваше се, че е натиснал правилно цифрите.

Отговориха му. Нямаше поздрав или предисловие. Просто тих мъжки глас, който каза:

— Номерът, от който ми звъниш, е извън моята мрежа и не може да бъде проследен. Така че трябва да си ти, братът.

— А ти кой си?

— Искам да се срещнем лично.

— Съжалявам, не ходя по срещи.

— Да, мога да си представя какъв успех имаш с това твое лице. Обаче не те търся за секс.

— Какво облекчение. Кой, по дяволите, си ти?

— Първото ми име е Дейвид. Досети ли се вече?

Яростта замъгли зрението на Зи. Виждаше единствено буквите, изписани на корема на Бела. Стисна толкова силно телефона, че го чу как изпука. Но успя да се овладее дотолкова, че да не го счупи.

Застави се да остане спокоен и каза:

— Страхувам се, че не, Дейви. Опресни паметта ми.

— Ти взе нещо, което е мое.

— Откраднал съм портмонето ти? Бих си спомнил нещо такова.

— Жена ми! — изкрещя лесърът.

Собственическият инстинкт на Зи се задейства и нямаше как да сдържи ръмжането, което излезе от устата му. Отдалечи телефона от себе си и изчака звукът да заглъхне.

— … изгревът е прекалено близо.

— Какво каза? — В гласа на Зи се долавяше режеща нотка. — Връзката е лоша.

— Мислиш, че се шегувам? — изръмжа лесърът.

— Спокойно, не искам да получиш сърдечен удар.

Убиецът дишаше тежко, завладян от гняв. Но успя да се овладее.

— Искам да се срещнем след падането на нощта. Има много неща, които трябва да изясним помежду си, и не искам да бъда притиснат от настъпването на зората. Освен това бях зает през последните няколко часа и имам нужда от почивка. Премахнах една от вашите женски, красива и червенокоса. Натъпках я с олово. Можете да й кажете „сбогом“.

Този път ръмжането, излязло от гърлото на Зи, се изля в телефонната слушалка. Убиецът се засмя.

— Вие, братята, обичате да покровителствате себеподобните си, нали? Е, какво ще кажеш за това? При мен има друга жена. Убедих я да ми даде номера, който набрах, за да те намеря. Тя бе наистина учтива и внимателна. Хубава малка блондинка.

Ръката на Зи стисна дръжката на единия от кинжалите.

— Къде искаш да се срещнем?

Настъпи пауза.

— Първо условията. Естествено, искам да дойдеш сам. Ето и причината да го направиш. — Зи чу женски стон. — Ако моите хора забележат който и да е друг от вас наоколо, ще й прережа гърлото. Ще трябва само да се обадя и тя ще умре бавно и мъчително.

Зейдист затвори очи. Беше му дошло до гуша от смърт, страдания и болка. Неговата собствена и тази на другите. Бедното момиче…

— Къде?

— В шест часа на прожекцията на „Роки Хорър“ на „Лукас Скуеър“. Седни на последния ред. Ще те намеря.

Линията прекъсна, но телефонът му звънна почти веднага. Гласът на Ви достигна до него задавен.

— Имаме проблем. Братът на Бела е открил Уелси простреляна на алеята пред къщата му. Върни се у дома, Зи. Веднага.

Джон гледаше през бюрото как Тор затваря телефона. Ръцете му трепереха толкова силно, че слушалката тракаше върху вилката.

— Вероятно е забравила да включи мобилния си телефон. Ще опитам пак да се обадя вкъщи. — Вдигна отново слушалката. Започна бързо да набира номера. Обърка цифрите и трябваше да започне отначало. И през цялото време разтриваше гърдите си. Ризата му вече беше измачкана отпред.

Гледаше втренчено в пространството, а телефонът в дома му продължаваше да звъни. Джон чу към офиса да се приближават тежки стъпки. Завладя го ужас. Погледна вратата, после — отново Тор.

Той очевидно също ги беше чул. Като на забавен каданс остави слушалката да падне върху бюрото. Тонът „свободно“ се чуваше ясно и изпълваше стаята. Очите му не се откъсваха от вратата, ръцете му стискаха здраво облегалките на стола.

Топката се завъртя, включи се гласовата поща и чуха гласа на Уелси в слушалката: „Здравейте, това е домът на Тор и Уелси. В момента не можем да ви отговорим…“.

Всички братя се бяха събрали в коридора. Тор скочи рязко на крака и прекатури стола. Целият трепереше, под мишниците му се бяха образували петна от пот.

— Братко — каза Рот. В гласа му се долавяше безпомощност, която беше в пълно противоречие с яростта, изписана на лицето му. И тази безпомощност беше ужасяваща.

Тор нададе стон и се хвана за гърдите, после започна да ги разтрива с бързи кръгови движения.

— Вие… Защо всички сте тук? — Протегна едната си ръка напред, като че ли да ги отблъсне, после започна да отстъпва назад. Само че нямаше къде да отиде. Блъсна се в шкафа с папките. — Рот, недей… Моля те, не… О, боже! Не ми казвай…

— Толкова съжалявам…

Тор се олюля и се хвана за корема, като че ли му се повдигаше. Поемаше си рязко и накъсано въздух, но той не му достигаше и започна да хълца. И като че ли изобщо не издишаше.

Джон избухна в сълзи.

Не искаше, но реалността го връхлетя и ужасът беше прекалено голям, за да може да го понесе. Обхвана главата си с длани, но пред очите си виждаше единствено как Уелси подкарва колата по алеята, сякаш това беше просто един нормален ден.

Нечия голяма ръка го хвана, вдигна го от стола и го притисна към широки и здрави гърди. Помисли си, че е някой от братята, но беше Тор. Стискаше го здраво, с всички сили.

Започна да мълви бързо несвързани думи, като обезумял, но накрая те все пак придобиха значение.

— Защо не ми се обадиха? Защо Хавърс не ми се обади? Трябваше да го направи… О, господи, бебето ми я отне… Знаех си, че не трябваше да забременява…

Изведнъж всичко в стаята се промени — като че ли някой бе увеличил мощността на осветлението и отоплението. Джон усети промяната първи, после очевидно Тор също я долови. Думите му секнаха.

Прегръдката му изгуби силата си.

— Рот? Било е… бебето, нали?

— Изведи момчето оттук.

Джон поклати глава и стисна в силна хватка Тор за кръста.

— Как е умряла, Рот? — Гласът на Тор стана безизразен, а ръцете му се отпуснаха до тялото. — Кажи ми. Веднага.

— Изведи хлапето! — Този път заповедта на Рот беше отправена към Фюри.

Джон се съпротивляваше, но братът го хвана през кръста и го вдигна от пода. Едновременно с това Вишъс и Рейдж застанаха от двете страни на Тор. Вратата се затвори.

Като излязоха от офиса, Фюри спусна Джон на пода и го задържа на мястото му. Последва секунда или две ужасяваща тишина… После нечовешки рев разцепи въздуха.

Енергийният тласък бе така мощен, че разби стъклената врата. Парчетата стъкло полетяха като шрапнели във всички посоки и Фюри закри Джон с тялото си.

Една по една всички флуоресцентни лампи експлодираха като свръхнови — проблеснаха ярко, после от тях се разхвърчаха искри. Бетонният под завибрира, разцепи се и пукнатините се разпростряха по покритите с бетонни плочки стени.

През разбитата врата Джон видя вихрушка в офиса, от която братята отстъпваха, вдигнали ръце пред лицата си. Мебелите се въртяха около черната дупка в средата на стаята, която имаше смътните очертания на тялото на Тор.

Чу се втори страховит вик и черната бездна изчезна, а мебелите паднаха на пода, който бе спрял да трепери. Хартиите се спуснаха последни над целия този хаос — като снежинки над мястото на автомобилна катастрофа.

Тормент беше изчезнал.

Джон се изтръгна от ръцете на Фюри и изтича в офиса. Братята го гледаха, а от устата му излезе безмълвен вик: „Татко… татко… татко!“.