Пробудена любов

31.

Бъч беше напрегнат, когато съблече палтото си и се настани в чакалнята на лекаря. Добре, че нощта току-що беше паднала и пациентите от расата на вампирите още не бяха започнали да идват. Имаше нужда да остане насаме за малко. Поне докато се съвземе.

Малката клиника се помещаваше на приземния етаж в къщата на Хавърс. Което означаваше, че в този момент Бъч се намираше в една и съща сграда със сестра му. Да… Мариса, жената, която желаеше като никоя друга на планетата, беше под един и същи покрив с него.

Беше обсебен от нея, което бе нещо ново за него. Никога преди не беше изпитвал такъв копнеж и не можеше да каже, че това му харесваше. Чувствата му го измъчваха непрекъснато. Стягаха сърцето му.

Когато бе дошъл да я види през септември, а тя го бе отпратила, без дори да се срещне с него, се беше заклел, че няма да я обезпокои отново. И беше спазил обещанието си. Технически. Това, че непрестанно търсеше поводи да минава с колата си край къщата й, не й причиняваше неудобство. Защото тя не знаеше.

Той беше достоен за съжаление. Но докато Мариса не подозираше колко е запленен от нея, можеше да се справи. Затова и бе така нервен тази вечер. Не искаше тя да си помисли, че я преследва, ако го видеше случайно тук. Все пак мъжът трябва да пази гордостта си. Поне за пред другите.

Погледна часовника си. Бяха изминали само тринайсет минути, а му се струваха цяла вечност. Предполагаше, че срещата с психиатъра ще продължи час, така че стрелката на часовника му трябваше да направи още четирийсет и седем придвижвания, преди да може да напъха момчето обратно в автомобила и да отпрати оттук.

— Желаете ли чаша кафе? — попита женски глас.

Бъч вдигна поглед. Пред него стоеше сестра, облечена в бяла униформа. Изглеждаше млада, особено като си играеше с ръкава си от неудобство. И също така изпълнена с отчаяно желание да свърши нещо.

— Да, разбира се. Кафето ще ми се отрази добре.

На лицето й изгря широка усмивка и кучешките й зъби проблеснаха.

— Как го обичате?

— Черно. Благодаря.

Тихият шепот от стъпките й заглъхна надолу по коридора.

Бъч разкопча двуредното си сако и приведе тяло напред, облегнал лакти на коленете си. Костюмът на „Валентино“, с който бе облечен, беше един от любимите му. Както и вратовръзката „Хермес“, която стягаше врата му. И обувките „Гучи“ на краката му.

Макар и отхвърлен от Мариса, можеше да запази обичайния си добър външен вид.

— Искаш ли да те упоя?

Бела фокусира поглед върху лицето на Зейдист, който се извисяваше над нея. Черните му очи бяха така силно присвити, че образуваха две цепнатини, а изпъкналите му скули бяха възхитително зачервени от възбуда. Усещаше тежестта на тялото му върху своето и нуждата й отново се събуждаше при мисълта за това, как се излива в нея. Беше почувствала чудотворно облекчение още когато бе усетила приближаването на оргазма му — първото от началото на симптомите преди два часа.

Но ето че неутолимата жажда за секс се бе върнала отново.

— Искаш ли да притъпя болката ти, като изключа съзнанието ти, Бела?

Може би щеше да е по-добре да й даде наркотик. Нощта щеше да се окаже дълга. Беше й ясно, че оттук насетне желанието й само ще се засилва. Беше ли справедливо да го моли да остане с нея?

Нещо меко погали нежно бузата й. Палецът му.

— Няма да те изоставя — увери я той. — Независимо колко ще продължи и колко пъти ще трябва да бъда с теб. Ще ти служа, докато свърши. И ще ти позволя да пиеш от мен. Няма да те изоставя.

Погледна лицето му и разбра, че това е единственият път, когато ще бъдат заедно. Очите му изразяваха решимост. Виждаше го съвсем ясно. Само една нощ.

Отдели се рязко от нея и протегна ръка към нощното шкафче. Огромната му ерекция се издаваше напред. И точно когато взе спринцовката, тя обхвана в длани твърдата му плът.

Той изстена и залитна, преди да се подпре с ръка на матрака.

— Искам теб — прошепна тя. — Не наркотик.

Той изпусна спринцовката на пода. Целуна я и разтвори бедрата й с колене. Тя го поведе към утробата си и изпита триумфална радост, като го усети да се движи в нея. Удоволствието й се издигна нагоре, понесено от могъща вълна, а после се раздели на две — една част от нея искаше секс, а друга — вената му. Кучешките й зъби се удължиха. Не изпускаше от поглед пулсиращия кръвоносен съд отстрани на врата му.

Като че ли усетил нуждата й, той извъртя тяло така, че да остане в нея и да й поднесе вената си.

— Нахрани се — каза с дрезгав глас и направи няколко движения в нея.

Тя го захапа без колебание. Проби кожата му точно там, където бяха татуировките на кръвен роб, и заби дълбоко зъби, вкусът му опари езика й, а от гърлото му излезе рев. После силата и издръжливостта му се просмукаха в нея.

О. застина над тялото на пленника си, несигурен дали бе чул правилно.

Вампирът, когото беше заловил в центъра на града и довел в бараката зад хижата, беше завързан с ремъци за масата и приличаше на забодена с карфица пеперуда. Беше го нападнал само за да облекчи безсилния си гняв и разочарованието си. Не предполагаше, че ще научи нещо полезно.

— Какво каза? — О. доближи ухо до устата на цивилния.

— Тя се казва… Бела. Онази, която… беше отвлечена… Бела.

О. се изправи. Притокът на щастие беше толкова силен, че му се зави свят.

— Знаеш ли дали е жива?

— Мислех, че е мъртва. — Цивилният се закашля от слабост. — Толкова дълго я нямаше.

— Къде живее семейството й? — Не последва отговор и О. направи нещо, което му гарантираше, че вампирът ще проговори. След като викът му заглъхна, О. повторно попита: — Къде е семейството й?

— Не знам. Аз… наистина не знам. Семейството й… Не знам… Не знам…

Цивилният бе достигнал фазата на празните приказки, които се изливаха от устата при разпит, и не можеше да му бъде полезен в това състояние.

О. го зашлеви силно, за да го принуди да млъкне.

— Дай ми адреса им. Искам го.

Не последва отговор и той приложи ново средство за въздействие. Вампирът изпъшка от болка, после изрече като скоропоговорка:

— Номер двайсет и седем на „Формън Лейн“.

Сърцето на О. заби бързо, но той се наведе над вампира, без да издаде чувствата си.

— Ще отида там незабавно. И ще те освободя, ако си ми казал истината. Ако не си, ще те убия бавно веднага щом се върна. Кажи ми сега, искаш ли да промениш нещо в сведенията си?

Цивилният извърна поглед. После отново го фокусира в лицето.

— Хей? Чуваш ли ме? — попита О.

За да го накара да побърза с отговора, приложи натиск в една особено чувствителна зона. Вампирът излая като куче.

— Кажи ми — каза О. тихо. — И ще те пусна да си отидеш. Ще се сложи край на това.

Лицето на цивилния се сгърчи, а устните му оголиха стиснатите му зъби. По насинената му буза се търкулна сълза. Макар да се изкушаваше отново да го доведе до агония, за да го накара да говори, О. реши да не се намесва в борбата между съвестта му и инстинкта за оцеляване.

— Двайсет и седми номер на „Торн“.

— Авеню, нали така?

— Да.

О. избърса сълзата. След това направи широк разрез в гърлото на вампира.

— Какъв лъжец! — каза, докато кръвта на жертвата му изтичаше.

Без да се бави, грабна сакото си, което беше пълно с оръжия и тръгна. Беше сигурен, че адресът е фалшив. Това беше проблем при изтезанията. Не можеше да се има доверие на информацията, изтръгната с мъчения.

Щеше да провери номер двайсет и седми и на двете улици, въпреки че очевидно беше излъган.

Чиста загуба на време.