Лейди КАЛИГУЛА

Бележка на автора

Ако търсите да прочетете някоя сензационна история в свободното си време, обещавам ви да получите от тази книга много повече от това, за което сте си мислили, че плащате, но се налага да ви дам няколко предварителни съвета.

ПЪРВО: Дръжте "Лейди Калигула" далеч от децата и малолетните тийнейджъри, както правите със силните лекарства, и много внимавайте, когато я давате или показвате на възрастни, които са прекалено консервативни, склонни към сърдечни проблеми или зле информирани за разточителствата на древния свят.

ВТОРО: Ако искате да се насладите изцяло на "Лейди Калигула", започнете от първата глава и четете наред... Не прескачайте. Ще изгубите нишката, която свързва събитията, и ще извлечете много по-малко удоволствие, отколкото ако я четете както съм я написал.

ТРЕТО: Прочетете цялата бележка на автора, както и двете кратки есета в Приложението. Тъй като "Лейди Калигула" ще ви пренесе 2000 години назад във времето, важно е да знаете някои основни факти за римската култура, религия и начин на живот, а също така съм превел някои латински термини на съвременен език.

ЧЕТВЪРТО: В края на книгата ще намерите моя РЕЧНИК. Съдържа около 290 думи и фрази, с които можете да правите справка не само за да разберете как се превеждат от латински, но и за да обогатите знанията си за гръко-римската митология и за политическите и философските прилики между древния и съвременния свят.

Преди да потънете в романа ми, искам да ви кажа, че написах "Лейди Калигула" с определена цел – да предложа на читателите си вълнуващ разказ за онзи възбуждащ период от човешката история, който е незасегнат от християнския морал.

Монотеистичната традиция, доминираща в съвремието ни и влияеща върху всички аспекти на нашия живот, просто не е съществувала под никаква форма по времето на Калигула. Никой не е размахвал Библията и не е крещял "Грях!" в името на един-единствен Бог, защото в по-литеистичните религии и митологии на гръко-римската цивилизация не е имало нито Библия, нито грях, нито единствен бог.

Понятието за грях е било непознато, а разкаянието – напълно ненужно. Божиите заповеди не били такива освен за незначително малцинство от евреи, живеещи в отдалечено кътче на Римската империя. Стотиците култури, съществуващи в Pax Romana (Римския мир), имали стотици различни религии, отличаващи се с богато въображение. Всеки бил свободен да избира един или друг бог или богиня, дори всичките наведнъж, ако така предпочита. Никоя религия не се смятала за по-висша от другите.

По времето на император Калигула вече били извървяни първите гигантски крачки към създаването на западната цивилизация. Те били направени 3000 години преди него – от Шумер до Египет, от Вавилон до Персия, от Гърция до Рим. Построени били фантастични паметници, градове, пътища, мостове и канали, била създадена прекрасна поезия, безпрецедентни образци на изкуствата, подвластни на всички музи, положили се основите на законодателството, търговията, гилдиите, политическите институции и организираните общества, като през всичкото това време не се появила никаква необходимост от един-единствен Бог, нито от Божии заповеди.

А сега внимавайте:

В античността сексът не е бил грях!

Не съществувала идеята, че сексът за удоволствие е греховен, лош, неправилен и неморален! Нито един проповедник, учител или родител не изливал гнева си върху деца и възрастни и не им нареждал да контролират сексуалните си импулси! Хората от онова време биха се изсмели на такава глупост!

Като повечето живели тогава люде, и римляните започвали да правят секс много млади, защото се развивали по-рано от съвременните деца. Понякога се любели с братята и сестрите си или с роднини, често съвсем открито по време на банкети, понякога дори с животни.

Фантазиите им били изпълнени с цели кохорти богове, полубогове, герои, нимфи, сатири и магьосници, които се отдавали на всякакви сексуални разточителства до пълна самозабрава.

Описанията на тези легендарни митологични образи били достъпни за всички без ограничения. Навсякъде можели да се видят рисунки, фрески, статуи, предмети и театрални произведения, изобразяващи напълно голи жени, фалоси, еректирали пениси и недвусмислени сексуални сцени.

Думата "порнография" не съществувала. А и нямало смисъл, тъй като древните не правели разлика между изкуство, пълно с еротика, и друг вид изкуство. Изкуството си било изкуство, точка. Ако искате да разберете как, кога и защо била измислена съвременната дума "порнография", прочетете есето ми в Приложение 2.

Проституцията била на висока почит. Често имала религиозен аспект и се практикувала в името на образованието, чувствеността, развитието на личността, нейното разкрасяване и задоволяването на естествените ѝ желания. Гилдията на римските проститутки била финансирана от богати и просветени патрони, както и от държавата, която се грижела младите хора да бъдат обучени в изкуството на секса.

Извънбрачните връзки били съвсем нормални и често срещани. Те не водели до сериозни последствия освен спонтанната – понякога последвана от насилие – ревност, която човешките същества и животните изпитват, когато се боят, че съперниците им могат да им отнемат обекта на сексуално желание. Изневярата се превръщала в проблем за омъжените жени само ако забременеели (били осквернени) от друг мъж, а не от съпруга си. В такива случаи се уреждал развод (най-често по нейно желание) и това било достатъчно, за да се разреши проблемът.

Египетските противозачатъчни средства, направени от акациев екстракт (който все още се използва за производството на спермициди), и гръцките контрацептивни мехлеми на основата на зехтин били предписвани от лекари, препоръчвал ги и самият Аристотел, високоуважаваният гръцки философ и учен. Така наречените венерически болести били практически непознати. Сифилисът бил внесен в Европа 1500 години след Калигула, когато Колумб открива Америка.

Абортът бил обичайна практика и се правел на жени от всякаква възраст. Девствеността се изисквала само за много младите момичета, които били посвещавани от детство на култа към Веста – покровителката на свещения огън. Но тъй като никога нямало повече от шест весталки и тяхното задължение за непорочност отпадало след навършването на 30-годишна възраст, целомъдрието било по-скоро изключение, отколкото правило.

Обикновено за дефлорацията се грижели майките или акушерките, и то в съвсем ранна възраст. Това ставало с внимателно проникване с фалически предмети, което целяло освобождаването на момичетата от нещо, което се смятало за досадно неудобство.

Тъй като всеки можел да прави секс, без някой да го обявява за грешен, пропаднал или лош, нямало място за сексуално насилие, а престъпления като изнасилване, сексуални мъчения или серийни убийства на жени били на практика непознати.

Като имаме предвид тези факти и исторически обстоятелства, се питам: трябва ли да лишавам читателите си от истината? Дали е добре да постъпвам като някои големи съвременни автори на романи, посветени на Римската империя, като Робърт Грейвз (1) и Колийн Маккълоу (2), които въпреки забележителната си историческа ерудиция и невероятния си литературен стил, не могат да се въздържат да представят древните герои така, сякаш действията и мислите им са ръководени от християнските рестриктивни сексуални ценности, очевидно непознати в описваните от двамата периоди?

Никога не бих постъпил така. Би било предателство спрямо духа на времето и моите собствени убеждения, ако се скрия зад инсинуации, предположения, умело завоалиране или откровена лъжа, за да нагодя героите си към съвременните морализаторски схващания. Би било абсурд и измама да показвам древния свят като място, в което някой е смятал секса за греховен.

Затова моите сексуални сцени са много подробни и конкретни.

Ако римската епоха ви привлича, но не сте в състояние да четете точни описания на неустоимото ѝ сексуално разточително поведение, защото влиза в противоречие с вашите разбирания, тогава не посягайте към "Лейди Калигула", а се насочете към прекрасните романи на авторите, които споменах в предните редове. Те са коректно цензурирани и съобразени със съвременния морал.

Ако сте достатъчно дръзки и зрели да прочетете моя роман, не сравнявайте вашата етика с тази на героите ми. Повествованието ми няма за цел да промени възгледите ви и по никакъв начин не ви препоръчвам да следвате сексуалното поведение на хората, които описвам.

Ако наистина силно вярвате, че сексът за удоволствие е грях, може да се засегнете от откровеността ми и възбуждащата ми проза. В такъв случай искрено ви съветвам да не купувате тази книга и веднага да спрете да четете това експозе или която и да е страница от "Лейди Калигула".

"Лейди Калигула" не е исторически роман. Което означава, че няма нищо общо с досадните дидактични интерпретации и теории, възприети от историците, чиито цели са изследователски, а не разказвачески.

Въпреки това не искам да имате проблеми с историческите препратки и генеалогичните връзки, които лежат в основата на моето повествование. Те са напълно верни и в пълно съгласие с регистрираните от историците събития от миналото. Но в същото време има прекалено много загубени, скрити или нарочно унищожени документални първоизточници и празнините, зейнали след тях, са запълнени с недостоверни интерпретации.

Затова съм се облегнал на университетското си обучение по римско право, на продължаващата цял живот страст по римската история, политика, митология и пищен живот, както и на обширните си изследвания за характерите, конфликтите, географията и героите на предхристиянски Рим, за да оборя недостоверното във версиите и писанията на официално признатите учени от съвремието.

По-специално Калигула винаги е предизвиквал противоречиви тълкувания. Въпреки липсата на източници от времето на четиригодишното му управление и непосредствено след това изобилстват погрешни интерпретации на живота му и дейността му като император.

Преди доста време, когато започнах да чета за него, бях поразен! Повечето учени и романисти бяха унищожителни спрямо този млад човек, наричаха го чудовище, луд, употребяваха и други подобни епитети, а всичко, което знаеха за него, идваше от двама – повтарям двама – изключително ненадеждни и обичащи интригите римски историци (Светоний и Дион Касий), които са писали за Калигула 60 до 180 години след смъртта му! И колкото повече се опитвах да вникна в смисъла между редовете, толкова повече осъзнавах откъде идва враждебността към него.

Да... върху Калигула се изсипваха същата раздираща завист, злоба и самодоволство, същото изпълнено с омраза морализаторстване, което прикрива лъжите и клеветите за бунтарите, опълчвали се откакто свят светува против "защитниците на статуквото".

Донякъде те извираха от така наречените бони, или "първенците", "праведниците" – дясното крило на римското общество, основано от прословутия цензор Катон около два века преди Калигула и отговорно за убийството на Юлий Цезар. Отчасти се подхранваха от християнските "морализатори" от средните векове, които са изтезавали и убивали всеки несъгласен с техния морал, но са възпявани без прекъсване от своите лакеи чак до наши дни.

Всички те изливат отровната си неприязън към римския император, чийто дързък, демонстративен и екстравагантен начин на живот и самонадеяно и революционно управление застрашават старите догми на закостенялото, доминирано от мъжете римско общество и конспиративната политика на Сената.

Няколко либерални историци от XX век, като любимия ми Антъни А. Барет (3), отхвърлят лъжливите, преувеличени и будещи смях разкази за Калигула, но дори консервативните автори са съгласни, че писанията на двамата – Светоний и Дион Касий – са пълни със слухове и инсинуации.

Според "Енциклопедия Британика" повествованието в "De vita Caesarum" (4) на Светоний е – цитирам: "подправено с клюки и живописни анекдоти, които не са проверени изчерпателно за достоверност", а "Romaike historia"(5) на Дион Касий – цитирам: "не блести с безпристрастност и критични исторически умения".

Но клеветническата кампания, подготвена от Светоний и Дион Касий, е преповторена под различни форми от много други историци – древни и съвременни, – които създават около Калигула свят, пълен със зверства и зло. Тук би трябвало да ми зададете въпроса: "Какво те накара теб, Ласе Браун, да решиш, че младият владетел на Рим е смел, решителен и отговорен император, който през краткото си управление е предизвикал и пробудил у съвременниците си страстите, описани в романа ти?"

За единствен достоверен източник за живота на Калигула и неговото наследство би трябвало да се смята прочутият и много надежден римски историк Публий Корнелий Тацит, писал за него повече от 70 години след смъртта му. Дали наистина педантичната грижа на Тацит за историческа достоверност хвърля нова светлина върху битието на нашия приятел Кал?

Ето така оформих своята позиция. Обърнете внимание на фактите и използвайте въображението си...

Книгите от шеста до десета от "Аналите" (6) на Тацит, или по-точно петте, занимаващи се с Калигула, са "изгубени"! Целият му труд се е състоял от 16 книги и е бил посветен на Юлиево-Клавдиевата династия след Август – 23-те години управление на Тиберий, 4-те на Калигула, 12-те на Клавдий и 14-те на Нерон.

Като се има предвид, че първите пет книги са посветени на огромен брой важни военни кампании и събития от 23-годишното управление на Тиберий и че последните шест-седем книги отразяват последните 26 години и се занимават с постиженията на Клавдий, завоевателя на Британия, и с невероятните живот и политика на Нерон, съм се питал неведнъж: "Защо сериозен историк като Тацит е решил да напише пет книги за само четиригодишното управление на Калигула?"

И защо тези книги са изчезнали? Защо точно тези, а не други? Това съвпадение не е ли силно подозрително?

Както научаваме от Светоний, Калигула е бил луд и вманиачен по безсмислени начинания. Според Дион Касий този император не е завладял никакви земи, а само за кратко се появил с огромна армия от 250000 воини (!) на римския южен бряг на Ламанша с намерение да прекоси бурните води и да стъпи с легионите си на британска земя, но накрая променил решението си и се върнал в Рим.

Тогава?... Какво ли пък е описвал Тацит за "скучните" няколко години в толкова много книги от "Аналите"? Тук обикновено цитирам Алберт Айнщайн: "Въображението е по-важно от знанията."

Никой не може да ме убеди, че книгите на Тацит са изчезнали случайно. И никой не може да ме накара да повярвам, че като посвещава на краткото управление на Калигула същия брой книги като на пет пъти по-дългия, пълен със събития период на Юлиево-Клавдиевата династия, той е имал намерение да разкаже само същите смешки като своя съвременник Светоний? Това струва ли ви се достоверно?

В романа си предлагам своята версия за първите 12 месеца от дейността на Калигула като император на Рим, както и епилог, който обобщава историческите събития, задвижени по време на тези 12 месеца. В този контекст съм отделил изключително внимание на конфликта между блестящия свободомислещ потомък на Юлиите, който става римски император на двайсет и четири години, и така наречените бони – опонентите на революционната му политика, изпълнени със завист към личния му успех сред римляните. Те както обикновено създали конспирация за убийството на великия човек, за да прикрият собствената си незначителност. Ще видим как Калигула се справя с тях.

Исторически фигури като обичаната му сестра, великолепната червенокоса Друзила (на 19 години), по-малките им сестри Лесбия (на 13 години) и Агрипинила (на 14), заекващият им чичо Клавдий (на 47 години), братовчедка им, скандалната Валерия Месалина (на 17 години) – всичките те са пряко или косвено преплетени в еротично-политическия пейзаж на романа ми.

Историците също разказват за продължилото цял живот непоклатимо приятелство между Калигула и юдейския цар Ирод Агрипа (на 47 години), внук на Ирод Велики, за танца със седемте воала на племенницата на Агрипа Саломе (на 21 години), за неспокойните политически отношения между императора и неговия пълководец Невий Суторий Макрон (на 35 години), за чувствената афера между Калигула и съпругата на Макрон Ения Сабина (на 25 години). Ролите на всички тези герои се предопределят от точната им възраст (която понякога се различава от общоприетата), физическите им характеристики, вероятни пороци и предполагаема склонност към палавост.

Второстепенните герои като родителите на Месалина Домиция Лепида и Валерий Месала Барбат, баба ѝ Антония Старата (дъщеря на Марк Антоний и сестрата на Август – Октавия), чичо ѝ Гай Домиций Ахенобарб (син на Антония и предполагаем баща на бъдещия император Нерон) са също част от историята на Юлиево-Клавдиевата династия. За Сервий Сулпиций Галба, римския генерал и наследник на Нерон на трона, си позволих литературната свобода да го изпратя да командва римските легиони, разположени по германската граница две години по-рано от общоприетото.

Колкото до самата Лейди Калигула, свързах я с Ливия Орестила, млада жена, омъжила се за Калигула по времето, когато започва повествованието. Признавам, че малко съм поукрасил историята, като съм я направил главна героиня въпреки факта, че макар и да фигурира в историческите книги, животът и личността ѝ не са описани от нито един историк и тя си остава загадка. Запълних тази празнина, като пуснах на воля фантазията си и превърнах Ливия Орестила в римското име на млада бритска принцеса. Ще видите защо.

Датите на всички събития са общо взето исторически правдоподобни, доколкото това може да се каже за датите от античността. Моите съображения за разминаванията между римския и християнския календар са отбелязани в Приложение 1.

Тъй като "Лейди Калигула" съдържа множество сексуални приключения, нарочно описани без никакво уважение към съвременния академичен морал, очаквам същата критика, каквато се е изсипала и върху Калигула от официалните моралисти на неговото време. Но ако някой се кани да ме атакува, че датите или възрастта на някои от героите ми не са верни, бързам да кажа, че познавам ВСИЧКИ истински събития, цитирани в историческата литература. Проблемът е, че понякога не съм съгласен с тях, и – повярвайте ми – никой академичен учен няма да успее да ме обори!

И накрая искам да кажа и няколко думи за моя език и за някои артистични свободи, които си позволих за по-голяма яснота.

За да придам на "Лейди Калигула" повече от атмосферата латинската античност, съм се спрял на синтактични конструкции и на лингвистичния подход на моя рожден френски и на италианския. Но тъй като в същото време исках да направя английския си привлекателен за младите хора, съм използвал някои съвременни псевдоними и изрази като "Окей", "Няма начин!", "Дивак!", "Без майтап!", "Супер!" и т.н., които може и да изглеждат странно в устата на древните римляни.

Използването на такива изрази заедно с описанията на на пръв поглед съвременна мода в голотата, като ботуши с високи токове и дантелено бельо, говори, че нарочно съм позволил на жаргона на времето ми да проникне в римската епоха, за да акцентирам върху очевидните връзки между историята, която разказвам, и съвременната американска политика и морал, които също представляват важен аспект от романа ми.

Опитвам се да балансирам тези импровизации с различни латински термини, за да задържа читателя в класическата епоха, но съм поставил превода в скоби веднага след латинските думи (вместо в бележка под линия), защото смятам, че е по-добре да се прочете значението им веднага, въпреки че понякога това забавя ритъма. По-задълбочено обяснение на някои от най-често срещаните изрази може да се намери в моя РЕЧНИК в края на романа.

В този контекст ще забележите, че използвам оригиналните римски числа, за да обознача годините (които също са последвани веднага от годините според днешния календар), а също така споменавам доста често римските наименования на някои дни като например календи (първия ден на всеки месец), нони (местещ се ден между петия и седмия ден на месеца, който аз пък фиксирах нарочно на деветия ден от месеца, тъй като нони звучи като латинската дума за девет), както и иди (добре известния и в съвремието петнайсети ден от месеца).

Една от най-важните лингвистични особености на текста е и използването на думата "бритски" вместо "британски". Смятам, че хората и предметите от Британия от римско време трябва да се наричат брити и бритски това, звучи по-древно от съвременните "британски" и "британци", които съвсем не са някогашните брити.

Позволих си и друга литературна свобода при описанието на часовете и минутите, като използвах съвременните им еквиваленти, които не са съществували по време на гръко-римската епоха. Но щях наистина да се затрудня, ако се бях придържал към римските часове, защото щеше да се налага непрекъснато да обяснявам дължината им в сравнение със съвременните понятия. Трудно би било и да предам на днешния читател усещането за време, без да използвам минутите. Намалил съм доколкото е възможно пълното осъвременяване на времето, като съм ограничил до минимум минутите и като съм посочвал, че часовете са преди или след зазоряване, пладне или залез, така както са били обозначавани от древните римляни.

Може би ще се заинтригувате от факта, че изобщо не съм употребил думите "романтичен" или "романтика". Въпреки че "Лейди Калигула" освен всичко друго е и любовен роман, и тези думи (романтика и романтичен) звучат много римски, те са се появили повече от 1000 години след Калигула в Прованс (някогашна римска провинция в Южна Франция). Те носят усещане за платоническа любов, която днес ми звучи не само отвратително клиширана заради използването ѝ за целите на цензурата, но и лишена от усещането за физическо напрежение и от трансгресивното значение на "истинската любов", която предполага, че хората се изпълват един друг и напълно притежават тялото, ума и душата на другия без оглед на конвенционалните изисквания и на желанието за обвързване или обществено одобрение.

Ласе Браун

Октомври 1999 година