Лейди КАЛИГУЛА

18.

– Нека позная... да не си шампион по надбягвания с колесници? – попита Ретия, една от робините на Друзила, докато изливаше топла вода върху раменете на Публий Сертик и гледаше с възхита красивото тяло на шестнайсетгодишния младеж под лъчите, процеждащи се през прозорците.

– Грешка – отвърна той, седнал в мраморната вана и наслаждаващ се на къпането, което Калигула щедро му предложи в луксозната баня на сестра му като знак на благодарност за успешното нощно пренасяне на свитъка.

– Да не си преториански кадет? – попита го друга хубавичка робиня, тъй като той бе обещал да целуне първата, която успее да познае каква е точно позицията му в императорския антураж.

– Съжалявам, сладурче – отвърна той. – Как се казваш?

– Дуния – каза тя. И се изсмя заедно с другите четири робини, които го триеха със сюнгери, натопени в изисканите сирийски есенции на Друзила.

– Да не си актьор от представленията на нашата домина? – попита третата, също мечтаеща за целувка.

– Не.

– Гладиатор? – осмели се и четвъртото момиче.

– О, я стига! Императорът няма гладиаторски отбор – изсмя се той.

– Май се сещам... – каза Дуния, докато миеше слабините му.

– Какво? – попита той, докато получаваше ерекция в ръцете ѝ.

– Ти си от Зеления ескадрон – отговори хубавото момиче.

– Ооо... – усмихна се той. – Не е точно така, но въпреки това си заслужи целувката.

Лицето на Дуния светна и тя му предложи устните си. Младият скаут я целуна, като се опита да я научи как да го прави и тя, но момичето наивно стискаше устните си плътно затворени. Той я грабна, потопи я във ваната и я погали по краката.

– Моля те! – извика тя. – Пусни ме!

– Защо? Не ме ли харесваш? – поинтересува се Сертик, бръкна под водата и разтвори късия ѝ хитон.

– Харесвам те – призна тя, но продължаваше да стиска крака. – Само че не ми е позволено да правя нищо с мъжете без разрешението на господарката.

– Нея сега я няма – отбеляза младежът.

С кикот и закачки другите момичета наобиколиха хубавия римлянин и измъкнаха Дуния от ръцете му.

Междувременно влязоха две азиатски робини, загледаха се в пръскащите вода тела във ваната и се усмихнаха съвсем леко и загадъчно. Мургавата им кадифена кожа, дръпнатите очи, късите черни коси, кръглите плоски лица, широките ноздри, големите месести устни и изключително фините им тела подсказваха, че идват от Далечния изток.

Ретия, която отговаряше за банята на Сертик, им направи знак за се приближат.

– Ммм... къде ви намери Друзила, момичета? – попита новодошлите той, когато застанаха край ваната.

– Господарката ги купи преди две седмици. От много далечни земи са, близо до Китай. От Тайя.

– Говорите ли латински? – обърна се пак към тях той.

Двете тайски момичета поклатиха глави.

– Не латински – каза едната и сбърчи устни в израз на съжаление.

– Да не са близначки? – попита Сертик. Не можеше да ги различи.

– Да. Нали са сладки? – умили се Ретия.

– Да, така е... – призна скаутът, докато оглеждаше телата им. – Само дето не мога да видя никаква плът по тези кокалести, миниатюрни същества и... – Направи знак на близначките да се наведат и опипа малките им гърди през хитоните. – И нямат никакви цици.

– Знам, но са специални – обясни му Ретия. – Могат да ти направят невероятен масаж.

– Как? С тези малки ръчички?

– Не, правят го с целите си тела.

– Хмм... Интересно.

– Не е интересно, Сертик.. – каза Ретия, подаде му ръка и му помогна да се изправи във ваната. – А е много възбуждащо.

Робините се засуетиха около него и започнаха да подсушават атлетичното му тяло с ленени кърпи. Кикотеха се, когато пипаха впечатляващата му ерекция под плата и бършеха внимателно тестисите и задните му части. Ретия нареди на робините да пуснат жертвата си и заведе скаута до широка мраморна пейка. Каза му да седне на нея, а през това време тайските близначки свалиха хитоните си. Изглеждаха съвсем млади, на не повече от тринайсет-четиринайсет години. Сертик забеляза със задоволство, че краката им са леко криви, не пропусна и удължените им тазови кости, които стърчаха забележително встрани от плоските им кореми, и малките храстчета дълги копринени косми, украсяващи месестия издаден край на пубисите им.

Поставиха под мраморната пейка съдове с течности и балсами и големи сюнгери, след това се приближиха към високия мускулест римлянин и погалиха тялото му, като измяучиха по няколко думи на странния си език. Той ги помилва по гърбовете и притисна тесните им ханшове към надигащата се ерекция на члена му, който близначките избягваха да докосват и дори да поглеждат. Израженията им останаха напълно сериозни, докато го поставяха по корем на пейката и започнаха да размазват балсам по дланите си и след това да масажират стъпалата му първо с пръсти, а после като ги търкат в гърдите си. Потопиха сюнгерите в течността и добавиха балсам на гърба му. Получи се гъста бяла пяна, която размазаха по краката и задните му части чак до широките му рамене и под тялото му по мраморния плот, като нежно втриваха пяната около втвърдения му пенис.

Яхнаха краката му и започнаха да ги масажират с пубисите си, търкаха слабините си напред-назад по мускулите му в прецизен синхрон.

– Как се чувстваш? – попита го Ретия, седнала до онази част на пейката, където се намираше главата му. Тя наблюдаваше как тайските близначки масажират задните му части.

– Страхотно – отвърна скаутът на Калигула. – Точно в този миг моята верпа отчаяно търси дупка в мрамора. Приятно хлъзгаво усещане обаче...

Едната от близначките добави още пяна и я размаза по целия му гръб. Малко след това вече се движеше като делфин и разтриваше задните му части с пубиса си, ръцете му – с нейните ръце, а горната част на гръбнака и лопатките – с брадичката си. Другата тайска девойка клекна пред лицето му и започна да го масажира навсякъде с ръце – от брадичката до скулите. Сертик се опита да я целуне по устата, но тя само потри малкия си нос в устните му.

– Ммм, според мен не харесва – отбеляза Ретия.

– Защо?

– Защото за нея потриването на носа в нечие лице е много еротичен вид целувка, даже повече от целувка.

– Как се казва?

– Лактия, а сестра ѝ – Сетис.

Сертик намигна на Ретия и потри нос в шията на Лактия. На момичето отначало му хареса и се остави на ласката, но после взе инициативата, наведе нос към неговия и го потри с чувствени кръгови движения.

– Ммм, Лактия – промърмори той. Тя покри устата му с длан, сякаш не искаше гласът му да пречи на "целувката" ѝ и започна да гали и очите му с нос. След малко близначката ѝ Сетис се придвижи нагоре, както беше яхнала кръста на Сертик и даде знак на Лактия да дойде при нея. Двете момичета му направиха масаж с пяна по гърба и после го обърнаха. Сложиха пяна и на гърдите му и започнаха да я разтриват с телата си, като търкаха издадените си пубисни кости в младежа.

Разбираемо, пенисът му вече беше напълно еректирал и Лактия го покри със слабините си и започна бавно да се нанизва върху него.

– Ммм, малката развратница иска да прави любов... каза скаутът на Ретия.

– Не, Сертик. Кани се да направи масаж на пениса ти, все едно е просто част от тялото ти.

Лактия бавно се извъртя на триста и шейсет градуса, както си беше върху него, и той се почувства приятно от това триене. След това постави длани на ханша му и сви коремните си мускули.

– Охо... сега го стиска. Да няма помпа в кунуса си?

– Ами нещо такова... – отвърна Ретия. – Момичетата от Източна Азия се обучават от малки да развиват мускулите на таза си и много добре знаят как да ги използват.

– Мислиш ли, че мога да я изчукам?

– Можеш, но не забравяй, че ти правят масаж... и това няма нищо общо с нашия западен модел на сношение.

Докато Сетис галеше слабините си в гръдния му кош и по раменете му, Сертик движеше нагоре-надолу таза си и караше Лактия да подскача по цялата дължина на члена му. Тя стискаше "помпата" си около него, сякаш правеше бавни упражнения за заякване на мускулите. Беше се овлажнила доста обилно, но не показваше почти никаква емоционална реакция, като изключим блесналите ѝ очи. След това се изниза от него и със сестра ѝ си смениха местата. Сетне започна да го язди по същия начин като Лактия, а тя пък търкаше набъбналите от обилното кръвоснабдяване срамни устни по шията и цялото му лице, разтваряше влажния си орган пред носа му и се наслаждаваше на "целувката" по малкия ѝ клитор, дори го оставяше да я лиже. Той чувстваше и дори съвсем буквално виждаше съблазнителната сила на почервенялото ѝ вагинално отвърстие, което поемаше езика му в себе си, сякаш кунусът ѝ беше уста, която се опитваше да го изяде.

Тайските близначки продължиха да размазват пяна по него, като се редуваха, полягаха върху тялото му и се търкаха в него по най-разнообразни начини, нанизваха се на ерекцията му, но винаги с цел масаж, след това се изнизваха от нея, когато усещаха, че той се приближава до връхната си точка.

– Ще ме оставят ли да свърша или не? – попита задъханият Сертик Ретия. Вместо да му отговори, робинята погледна към вратата.

– Мисля, че не, младежо – отвърна Бризея, застанала на входа от другата страна на ваната.

Скаутът извъртя очи по посока на гласа. Изисканата галска робиня носеше лек хитон, подобно на другите робини, но на нейния имаше златна гръцка лента, извезана по долния ръб на късата ѝ пола. Тя даде знак на тайските близначки да спрат с масажа.

– Кое е това момиче? – попита Сертик Ретия.

– Това е началничката ми. Тя отговаря за персонала на принцесата – прошепна робинята.

– Хмм... – коментира скаутът, докато оглеждаше издължения тънък силует на Бризея, който се очертаваше от проникващите зад нея слънчеви лъчи, прозиращите през хитона ѝ дълги крака с видим луфт при чатала. Канеше се да я поздрави, но тя се обърна на голите си пети и излезе през вратата, преди той да успее да продума.

Докато Лактия и Сетис си събираха съдовете, Ретия му помогна да стане и да се върне във ваната, където останалите момичета го измиха и подсушиха тялото му с големи ленени кърпи, като избягваха нарочно гениталиите му от страх, че началничката им ще ги види.

Междувременно Бризея отиде в съседното помещение, където се помещаваше гардеробът на Друзила, за да подреди дрехите ѝ и останалото съдържание на шкафовете. Проверяваше всичко по предварително направен списък. Като свърши, оправи опашката си пред огледалото. Почувства облекчение, когато ѝ казаха, че младежът има позволение от императора да се изкъпе в банята на принцесата. Предположи, че трябва да е от скаутите на Калигула, вероятно имаше нещо общо с тайната охрана на Друзила по време на вечерята ѝ у Катег. И щом сега го възнаграждаваха с луксозна баня, сигурно е изпълнил успешно задачата си, а това означаваше, че и Друзила е добре.

– Здравей, Бризея – поздрави Сертик.

Бризея извърна глава към него. Той стоеше на вратата, ръцете му бяха подпрени на горната греда на рамката. Около бедрата му бе увита кърпа, която небрежно разкриваше атлетичната му физика.

– Казвам се Публий Сертик.

– Приятно ми е да се запознаем, Публий – отвърна дългокраката двайсет и пет годишна Бризея, без да се усмихва, но същевременно доста впечатлена от хубавото му лице, тясната талия и мощните рамене.

– Защо не остави близначките да довършат работата си? – попита той.

– Защото я бяха довършили.

– Не и според мен – възрази младежът. След това прекоси просторната гардеробна и се приближи до нея. Очите им за миг се срещнаха.

– Тайските масажистки не обичат... започна тя, но нямаше време да довърши изречението, тъй като Сертик я сграбчи през кръста и я притисна към гърдите си.

Бризея затаи дъх. Младежът я целуна по устата. Робинята започна да се гърчи в прегръдките му и да се опитва да избегне целувката. Кърпата му падна на земята. Когато усети ерекцията му върху корема си, от петите към главата ѝ премина внезапна тръпка. Той беше само пет-шест сантиметра по-висок от босата галска хубавица. Опъна надолу опашката ѝ и я принуди да си отвори устата. Езикът му си проби път през стиснатите ѝ зъби. Тя го ухапа, но нямаше достатъчно смелост да му причини болка. Сертик стана по-дързък и мушна ръка между бедрата ѝ. Потри широкия ѝ луфт, покрит плътно с препаската и постави члена си точно срещу него.

– Не! Пусни ме! – изсъска му гордата главна робиня.

– Млъквай! – изръмжа ѝ младият скаут и я целуна отново.

В ума ѝ нахлу бързо споменът за Мамерк, младежа, който я облада грубо в хазартния дом на Муций преди повече от десет дни. О, колко брутален беше с нея! И колко ѝ харесваше да бъде насилвана от противния момък! Защо? Защо искаше още един младеж да я изнасили? Завладяна от суровата сила на младостта на Сертик, тя отново почувства тръпката, която този път се съсредоточи около гениталиите ѝ и накара срамните ѝ устни да набъбнат, нахлу във вагината ѝ и предизвика внезапен прилив на влага, когато той бръкна с пръсти в нея.

– Ти ме изнасилваш! – И лицето ѝ се изкриви въпреки привличането, което чувстваше към красивия гол младеж.

– Толкова си подмокрена, че не можеш да отречеш, че ти харесва.

– Не, спри! – замоли се тя и започна да се извива в ръцете му, но това го накара да стисне пубиса ѝ между пръстите, които бяха вътре в нея, и палеца, който притискаше пубисната ѝ кост. О, тя вече гореше! Той започна да я хапе навсякъде по шията, а тя сграбчи и започна да прегръща мощните му голи мускули и да движи таза си, за да усеща как пръстите му потриват плътта ѝ. Той скъса препаската ѝ, след това я блъсна по гръб на канапето, притисна ръцете ѝ отстрани и отново я целуна. Тя не можеше да овладее импулса да разтвори крака и да остави Сертик да влезе в нея с цялата необузданост на младостта си.

– Ох! Палаво момче! – промълви задъхано Бризея и той свали рязко хитона ѝ, вдигна краката ѝ на раменете си и вкара твърдия си член в подгизналата ѝ вагина. Започна да тласка силно в зачервеното отвърстие на широкия ѝ луфт. Ммм, колко дълбоко усещаше движещия се в нея огромен пенис! Как силно блъскаше слабините си в нейните. Колко бързо възбуди сетивата ѝ! Останала без дъх, тя сграбчи задните му части и започна да му помага. Когато усети, че тя отвръща с инстинктивна страст на трескавото сношение, свали левия ѝ крак от дясното си рамо, притиска коляното ѝ надолу и настрани, за да гледа красивата ѝ вулва, безмилостно, но и неустоимо промушена от мъжествеността му. Започна да опъва и твърдите ѝ зърна, за да а подлуди напълно.

Обладана от младия римски скаут, крехката галска робиня му се отдаде напълно, свършваше като влюбена жена, казваше му да я вземе, да я убие, да я разкъса на парчета, целуваше го, прегръщаше го, драскаше потрепващите мускули на гърба му, хапеше раменете му, докато екстазът завладя цялото ѝ тяло. Едвам дишаше, но блъскаше таза си в неспиращия ритъма мъжкар, целуваше го отново, за да заглуши писъците си, въртеше ханш и задъхано го молеше "Свърши! Свърши заедно с мен!" О, колко много желаеше да я изпълни нектарът на неговото удоволствие!

Но той не го направи. Младият скаут извади мокрия си член и започна да го търка по тялото ѝ, притискаше го между себе си и нейния плосък корем, усилваше ритъма и бъркаше в потрепващите ѝ гениталии с пръсти, за да не спре оргазма ѝ. "О, да, Публий! Точно така!" Удоволствието ѝ се удвои, защото се наслаждаваше на цялата дължина на члена му, който се триеше в корема ѝ, сякаш искаше да проникне в сърцето ѝ. Извиваше се и стенеше под тласъците на пръстите му, които довеждаха вагината ѝ до екстаз. След миг той изпръхтя, дръпна косата ѝ с другата си ръка, почна да целува и хапе устните ѝ, и да се търка в нея много бързо, докато тя не усети силни потоци сперма да се изстрелват между телата им. В нов връх на удоволствието тя се плъзна под него и протегна уста към изливащата се главичка на пениса му.

Треперещ и ревящ като лъв, Сертик притисна главата ѝ и я накара да изсмуче и последните залпове течност, като проникваше на тласъци чак в гърлото ѝ. О, влезе много надълбоко! Но какво приятно усещане ѝ достави, като ѝ даде възможност да поеме и погълне такова невъздържано доказателство на напъпилата му мъжественост! Колко беше горда, че го дари с върховното удоволствие на пълната чувствена отдаденост! Колко мъжествено галеше косата ѝ, за да ѝ покаже благодарността си, докато тя лижеше потрепващия му пенис в последната фаза на оргазма! Прегърна го през бедрата в желание да удължи мига и да го запечата дълбоко в ума си.

– Почти ме задави до задушаване, Публий – каза размекнатата Бризея, все още усещайки в устата си вкусните му любовни сокове, когато двамата се отпуснаха на пода, облегнали гърбове на кушетката.

– Да, знам. Но бях така възбуден след масажа на близначките, че трябваше веднага да го направя, за да не ме болят тестисите.

– Значи би го направил с всяко момиче, така ли? – попита тя, докато го бършеше с кърпата.

– Да, но ти наистина ме възбуди, като се появи пред очите ми.

– Защо?

– Осанката ти, предполагам. И този привлекателен луфт между краката – отвърна той и я погали между бедрата.

– Мразех го, когато растях. Но се радвам, че ти харесва.

– Друзила дава ли ти отпуски?

– Да, защо? Искаш да се видим пак?

– Разбира се. Обожавам по-възрастни жени.

– Хей! Не съм възрастна! Ти си прекалено млад – възрази тя, докато си играеше с омекналия му пенис. – На колко години си?

– Навърших шестнайсет през октомври.

– Да не си зодия Скорпион?

– Да. А ти?

– Телец. Ще навърша двайсет и шест през май.

– Харесват ли ти по-младите момчета?

– Да. Много.

– Защо? – попита Сертик.

– Защото са витални и честни.

– Хареса ли ти как те насилих?

– Аха... Обичам да ме принуждават да го правя.

– Повече ли се възбуждаш?

– Да – призна тя, стисна пениса му и усети, че леко набъбва.

– Следващия път ще се държа много по-гадно.

– Добре... – простена тя. Целунаха се и Бризея усети, че членът му се втвърдява в ръката ѝ.

– Има ли наоколо водни часовници?

– Да, защо?

– Имам работа три часа преди пладне.

– Хмм, ще проверя.

Бризея стана и както си беше гола, тръгна с походка на модел към вратата. Той я гледаше отзад – висока и добре сложена, – докато отиваше да провери водния часовник отвън. Тя затвори вратата, спря се за миг пред огледалото и прокара пръсти през дългите си кестеняви коси, за да ги бухне. След това му демонстрира голотата си отпред, като влезе обратно в стаята.

– Имаш още час... – информира го и седна срещу него като пак хвана пениса му в ръка.

– Красива си, знаещ ли – каза той.

– Е, Друзила е много по-красива от мен.

– Може, но ти си толкова секси... – отвърна той. След това се взря в очите ѝ и започна да диша тежко от възбуда Много ли са те изнасилвали?

– Не, само няколко пъти.

– Кога за последен път?

– Преди десет дни – отговори тя и усети, че пенисът му стига до пълна ерекция в ръката ѝ.

– Така ли? Тук, в двореца ли?

– Не... Заведоха ме в една къща – прошепна тя.

– Ммм... Много ли бяха? – попита младежът, постави ръка между краката ѝ е започна да гали клитора ѝ.

– Ммм, ами... Група доста груби мъже.

– И хареса ли ти?

– Ами, знаеш как е... – отвърна тя задъхано и стисна еректиралия му член. – Когато ме сграбчиха и проникнаха насилствено в мен, и ме блъскаха, и ме удряха силно, аз направо... О, не ме карай да говоря за това.

– Защо не? Възбужда ли те? – попита Сертик и усети, че сластната ѝ вулва се подмокря прекомерно.

– Да. Усещането е много силно.

– Използваха ли бич?

– Аха.. И то доста и много дълго време – отвърна тя с треперещ глас.

– Ммм, искам да гледам как те бият с камшик и те изнасилват.

– Ооо, толкова си палав... – простена тя. След това се качи върху него, наниза се на твърдия му член и започна бавно да се люлее в скута му. Сертик хвана твърдите ѝ зърна и започна да ги търка, драска и опъва, усещайки как бързо я тласка към оргазъм.

– О, харесва ми като правиш така... – простена тя.

– Дали зърната ти не са толкова големи, защото онези груби мъже са ги опъвали и наранявали?

– Да, сложиха им и щипки – отвърна тя задъхано и подпря челото си в неговото. Започна да търка шийката на матката си в главичката на пениса му с бавни чувствени движения.

– О, бих искал да видя това – прошепна той.

– Какво? Искаш да гледаш как ме изнасилват ли? – попита тя без дъх и преглътна възбудено.

– Да, искам.

– Наистина ли? Кога? – простена.

– Утре... Ще те заведа в една малка ферма на мой приятел край градските стени.

– Добре – съгласи се тя тихо. – И какво ще ми направиш?

– Ще накарам много непослушни мъже да те гонят.

– Да, хубаво... но само млади, нали?

– Разбира се, млади и противни. Няма да можеш да им се измъкнеш. И когато те докопат, искам да те гледам как се съпротивляваш, докато ти разкъсват туниката и те събличат гола.

– О, да, ще се боря и ще ги ядосвам.

– Ще те наранят силно, да знаеш. Ще те вържат, ще ти сложат щипки и ще те бият с камшик. Искам да те слушам как пищиш.

– О, Публий, ще викам много – увери го тя задъхана и започна да се клати още по-бързо и да го целува. – Закълни се, че ще ме накараш да пищя!

– Заклевам се, скъпа! Те ще те изнасилят много грубо, ще ти вкарат докрай големите си пениси! И ще те притискат към земята! И ще те скъсат от чукане!

– О, харесва ми, като говориш така! Да, чукай ме! Дълбоко! Колкото можеш по-дълбоко!

– Искам да свършваш като полудяла с тези мъже! Чуваш ли ме! – изръмжа той и започна да я блъска и да извива зърната ѝ.

– Да, ще свършвам... О, толкова си силен! – прошепна Бризея, докато се търкаше в члена му.

Потънала в своите фантазии за насилие, Бризея яздеше младия си жребец сякаш принудена от мъчителите си. Пищеше, когато я щипеше и хапеше, като че ли банда полудели младежи нараняваха чувствителните ѝ връхчета. Наслаждаваше се на прегръдките му, сякаш се прегръщаше с цяла глутница животни. И свършваше, стенейки дрезгаво, много пъти, сякаш изнасилвачите и я поругаваха един след друг, трескаво пресъздавайки атавистичния ритуал, даден на смъртните хора от бог Дионисий още в зората на времето.

И когато Сертик не можеше повече да удържа копнежа, който красивата му любовница разливаше във вените му чрез емоционалното разкриване на обсебването си, той я обърна и я облада изотзад, влезе на мощни тласъци в аналното ѝ отвърстие и я подлуди от удоволствие стотици пъти по-силно, защото този път отиде докрай и се изля в тялото ѝ, довеждайки я до бурен екстаз и взривявайки сетивата ѝ, мозъка ѝ до несравнимо удовлетворение.

Колко силно се прегръщаха, когато всичко свърши! Колко искрено се целуваха! Колко благословена се почувства, когато той обеща да се върне скоро! И колко ѝ липсваше когато тръгна! Не знаеше нищо за ролята му в плановете на императора и Друзила и разчиташе на младежката му искреност. Мислеше си, че и той иска да сподели с нея емоциите, които тя копнееше да преживее заедно с него.

Час преди пладне началникът на кабинета въведе Ирод Агрипа при императора.

– Изглеждаш прекрасно, приятелю! – възкликна Калигула и прегърна красивия еврейски принц.

– Ти също, скъпи Кал! – върна комплимента Агрипа и потупа Калигула по гърба. След това стисна ръката на императора и погледна с възхищение русата му коса и високата му фигура, обвита във всекидневна пурпурна тога. – Изглеждаш сякаш цялото великолепие и слава на Рим блестят край теб!

– Може да е някакво вълшебство на моя побратим Юпитер, но най-вероятно се дължи на моя майстор на стъкла – отвърна Калигула с дружелюбна усмивка. – Не виждаш ли как искрят слънчевите лъчи през прозорците ми?

– Предпочитам да вярвам във вълшебството, Кал! Майсторите стъклари са като жените – не знаят какво правят.

– Хмм, не съм сигурен, но седни, скъпи приятелю.

Ирод Агрипа седна, извади от джоба си плочката, която Калигула му бе пратил по Публий Сертик, и я сложи на бюрото му.

– Е, какво става? Да не би да влизаме във война с партанците?

– Опитай меденките ми – покани го Калигула и посоча сребърната купа на писалището си, покрито с документи и свитъци. – Партанците могат да почакат.

Докато еврейският принц дъвчеше меденката, Калигула разви два свитъка. След като разкри, че републиканския заговор за изправянето на Ирод Агрипа пред съда и обвиняването му в прелюбодейство с Ювения в качеството ѝ на съпруга на Марк Виниций, римски герой от войната, Калигула нямаше намерение да тревожи приятеля си с лична дилема, която можеше да се разреши много по-просто и без споменаването на Ювения или републиканския заговор.

– Има сериозно недоволство в Александрия. Знаеш ли нещо за това? – попита го Калигула.

– Разбира се. Гърците от Александрия изгонили еврейските учени от библиотеката и се опитват за изхвърлят всички евреи от града.

– Точно така... – потвърди Калигула, докато четеше свитъците. – Според моите доклади вече има безредици по улиците... Омразата между двата етноса ескалира с всеки следващ ден... Пожари, разрушения, мародерства по магазините... Евреите са около една четвърт от населението на Александрия... Двайсет и седем смъртни случая само за последния месец... и т.н.

– Да... Доста неприятно. Гърците, египтяните и евреите са живели и работели задружно три века, а сега целият този мир сякаш се изпарява.

– Знаеш ли, че всичко започнало от философски спор между две доктрини?

– Да, чух за това. Не беше ли заради някаква противоречива публикация на алхимик на име... Линий нещо си?...

– Линус Полинус[2].

– Точно така, Линус Полинус... Не съм запознат с теорията му, но очевидно е засегнал религиозните вярвания на евреите. Затова няколко равини изгорили копия на книгата му на площада на Клеопатра и от това настанала цялата беда.

– Както знаеш, Египет не е римска провинция, но принадлежи на римския император от времето, когато гръко-египетските власти я предали на Октавиан Август след самоубийството на Клеопатра и Марк Антоний. Затова е мой личен дълг да запазя за потомството богатствата, историята и културата, както и паметниците на тези великолепни земи и да подкрепям земеделието, търговията, религиите и научните достижения там според Пакс Романа. И безредиците в Александрия няма как да не ме наранят силно право в сърцето.

Ирод Агрипа кимна. Беше ясно, че Калигула иска и той да се ангажира с това.

– И мислиш, че мога да направя нещо по въпроса? – попита еврейският принц.

– Да. Твоето влияние и уважението, което си спечелил не само пред мен, семейството ми и всички римляни, но и пред всички разумни хора от Близкия изток, те правят ценно оръдие на външната ми политика в тази част на империята. Всички знаят, че ти си най-скъпият ми приятел, и се вслушват в теб със същото внимание, с което се вслушват в римския император.

– Трогнат съм от думите ти, Кал. И разбирам безпокойството ти за благоденствието на Египет. Какво искаш да направя?

Калигула стана и закрачи из стаята.

– Иди в Александрия като мой личен пратеник, Агрипа! Все едно аз съм там! Ще бъдеш посрещнат със същите почести и в същия лукс, които са запазени за императора на Рим! Познаваш най-влиятелните хора там. Говориш езиците им и аз ще ти дам пълна власт да уредиш противоречията и да взимаш решения, които да доведат до мир! Вземи със себе си всички роби и конкубини, които сметнеш за добре. Утре сутринта един от личните ми кораби ще те чака в пристанището на Остия...

Въодушевеният Калигула се наведе към стола на Агрипа, постави длани на облегалките за ръце и се взря в големи те черни очи на приятеля си.

– Направи това за мен, Агрипа!

– Разбира се, Кал – отвърна еврейският принц и го прегърна. Калигула го целуна по бузите с обич.

– Благодаря ти, Агри! Ти си такъв страхотен човек! – каза. След това се върна зад бюрото си и седна на креслото.

– Надявам се да оправдая доверието ти – каза Агрипа. – И ще направя всичко по силите си, за да примиря страните, но не знам много за въпросните доктрини. Ти какво знаеш за тях?

Калигула подаде на Агрипа подшита книга и отвори същата пред себе си.

– Херофан, главният александрийски библиотекар, ми изпрати тези два тома, които изясняват гледните точки. Можеш да прочетеш твоя по време на пътуването, но нека ти изложа мнението си накратко. Публикацията ни Линус Полинус, която разпалила противоречието, се нарича "Природа на алхимичната връзка"... Четвърта страница.

Ирод Агрипа взе перо от бюрото и започна да си води записки по полетата на книгата.

– Теорията на Лин разгневила еврейските равини в Александрия, защото твърди, че "в основата на живота няма други живителни сили освен алхимичните връзки". От времето на Демокрит преди повече от 400 години ние приемаме, че материята се състои от различни субстанции, които могат да се делят на минерали, дървета, животни и смъртни хора, които от своята страна също могат да се делят, но накрая всичко се оказва съставено от микроскопични невидими частици, наречени от гръцкия философ атоми, т.е. – неделими.

– Да, спомням си за Демокрит. Логично.

– Знаем, разбира се, че живителните сили държат тези частици заедно. Евреите вярват, че тези живителни сили са вдъхнати от техния единствен бог Йехова, когато е създал света. Египтяните смятат, че Ра, бога на Слънцето, прави това през деня, а мистичната лунна богиня Изида – през нощта... А гърците пък твърдят, че живителните сили са дело на Ерос през цялото време и на другите богове в някои моменти според качествата на съответните сили, в което вярват и повечето римляни. Ясно ли е?

– Съвсем. Но какви са тези алхимични връзки?

– Ами според Линус алхимичните елементи са просто различни видове материя, съществуващи самостоятелно, и образуват невидимо поле, което слепя атомите един за друг. Той смята, че елементите не се нуждаят от никакви живителни сили, за да проявяват свойствата си.

– Защо? – попита Агрипа, като продължаваше да си води бележки.

– Точно тук е ключът, Агри. Как може да се твърди, че нещо, което се движи или извършва друго действие, не е пропито с живителна сила, идваща от бог или богове, според различните култури и религиозни практики?

– Значи Линус Полинус греши, така ли?

– Хмм, не съм напълно сигурен, но най-вероятно не забелязва очевидното: ако тези алхимични връзки съществуват, то точно те са живителните сили.

– Добре казано, Кал. За някои хора е трудно да видят това, което е под носа им.

Калигула взе два малки свитъка и ги подаде на Агрипа.

– Ето тук съм накарал писарите си да препишат някои от най-интересните цитати, които лично избрах от трудовете на изтъкнати учени, работили в Александрия през последния век. Някои са доста странни, други – очевидни, но всички ще ти помогнат да организираш ползотворен дебат, чиято крайна цел трябва да бъде да накараш всички да работят по отделни проекти без обичайната нетърпимост и инатливо отричане на чуждите възгледи.

– Нали това наричаш "човешка съпротива"?

– Хмм, помниш, значи... – поклати глава Калигула впечатлен от паметта на приятеля си за философските им разговори.

– Разбира се, Кал. Обичам оригиналните ти обобщения и синтезираната ти мъдрост – отвърна Агрипа. – Помня, как веднъж каза, че тъй като всички имат у себе си човешка съпротива, ако успеем да разгадаем как, защо и кога тя се проявява в умовете и поведението им, ще можем лесно да предвидим следващите им действия...

– И ще ги държим под контрол – довърши Калигула.

Агрипа се засмя. Приятелят му бе помислил за всичко, което му даваше възможност да контролира другите. Калигула също се засмя.

– Нима не трябва да опитам всичко, което е във възможностите ми?

– Ти вършиш всичко прекрасно, Кал – каза Агрипа и разви малкия свитък. – Никой друг на света не се грижи за всяка подробност като теб.

– Добре, тук имаш някои имена на учени от миналото и настоящето и цитати и теории, които можеш да използваш, за да намалиш човешката съпротива по време на дебатите. И най-вече нашият прочут Лукреций Кар, който твърди, че "нищо не може да бъде създадено от нищо". Можеш да го използваш винаги когато спорът завие към философски безсмислици.

– Да, Лукреций има голяма тежест сред учените. И това също е хубаво: "Contraria sunt complementa" (Противоположностите се допълват) – прочете Агрипа от свитъка. – Кой е Нилсус Борус, който е написал това?

– Учен от датските земи, преместил се в Александрия преди няколко години и започнал да изследва природата. Свързал се с други учени, които изучавали атомите. Един от тях, някой си Максимус Планкус, създал теория, според която светлината не е хомогенен лъч, а се състои от малки невидими частици енергия, които нарекъл кванти.

– Хм, може и да е прав. Не ти ли се е случвало да виждаш точици, когато затвориш очи срещу светлината?

– Да, виждал съм, затова тези кванти ми се струват доста логични. Още повече че великият Борус предполага, че дори вътре в атома има някакви кванти, които дават живителните сили, като се появяват в една част на атома за много кратко време, изчезват без следа и след това прескачат в друга негова част. По този начин го държат жив.

– Датчанинът нарича това квантуване – прочете Агрипа от свитъка. – Очарователно, Кал. Ако и ние можем да се квантуваме, да се появяваме тук и там и да изчезваме без следа, можем много лесно да си решим всички проблеми.

Агрипа и Калигула започнаха да движат пръсти, за да имитират квантуването, и да се смеят като деца, представяйки си как могат да се появят до някоя прекрасна недостъпна жена, да я "квантуват" и след това да изчезнат, за да правят същото с всички други жени. Пак станаха сериозни и се върнаха съм разсъжденията си върху цитатите, които биха помогнали на Агрипа да изглежда информиран за най-новите теории на александрийските учени.

– Виж този Вернерус Хайзенбергус, млад мъж от Германия, който също отишъл в Александрия – посочи Калигула. – Твърди, че не можем да говорим за атомите с обикновени думи.

– Да! Ще се позова на това, ако някой се опита да профанизира живителните сили на атомите с обикновени думи – въодушеви се Агрипа. – Хм, какъв е този принцип на неопределеност, за който говори?

– Според мен става въпрос най-вече за следното: квантите са едновременно вълни и частици, но не могат да се определят със сигурност, защото се движат прекалено бързо. Всичко, разбира се, са хипотези, но след като мнозинството местни учени са съгласни с Хайзенбергус, можеш да използваш този "принцип на неопределеност", когато някоя твърда глава поиска доказателство за действието на живителните сили.

– Да, би имало голям ефект върху дебата, предполагам – съгласи се Агрипа и си записа. След това продължи да преглежда свитъка.

– Не забравяй, че питагорейците и последователите на Евклид ще изискват особено настоятелно стриктни и неоспорими резултати, тъй като техните геометрични и математически теореми изглеждат доста добре – продължи Калигула. – Но можеш да им отвърнеш, като използваш твърденията на един друг учен, Куртус Гьоделус, който е създал така наречената "теорема за непълнота" и с нея показва, че колкото по-елегантна е една теорема, толкова по-вероятно е да се използват нейните принципи, за да се докаже, че е непълна.

– Доста засукана теория.

– Да, но ако се срещнеш с Гьоделус, той вероятно ще ти даде пълни обяснения. О, не забравяй да се видиш и с един човек, когото всички смятат за истински гений.

– Албертус Айнщайний? – прочете Агрипа името му от свитъка.

– Точно той. Написал е Теория на относителността, която изглежда трудна за разбиране, но в общи линии твърди, че пространството и времето са единни и неделими като двете страни на една монета. Същевременно не са абсолютни, тъй като движещ се наблюдател може да измерва пространствено-времевата компонента по различен начин от неподвижния.

– А това означава, че ако времето и пространството са относителни, то значи всички неща и дори идеите са също относителни. Нали?

– Разбира се, но най-любопитният цитат от този гений е, че "въображението е по-важно от знанието".

– Страхотно! Ще използвам този цитат винаги когато някой се усъмни в знанията ми.

– Ободряваща мисъл, а, Агрипа? Но внимавай... Айнщайний не казва, че знанието не е важно. Просто вярва, че въображението е по-важно, но съвсем малко. Всъщност, ако го видиш, го помоли да ти обясни точното съотношение между двете.

– Добре, непременно. Кои пък са тези двамата Уотсоний и Крикус?

– А, да – отвърна Калигула. – Уотсоний е от Атлантида – нали се сещаш, големият остров отвъд Херкулесовите стълбове. А Крикус бил дете, когато отишъл да живее от Британия в Александрия[3].

– Ммм, от страната на красивата ти съпруга, а? – подхвърли Агрипа, без да спира да чете.

– Да. Както виждаш, от някакви мистични източници са разбрали, че всички живи същества са направени изцяло от малки частички, наречени клетки. И че в тези клетки има невидима субстанция, наречена ДНК...

– ДНК? Какво означава това?

– Някаква киселина. Както и да е, открили, че ДНК е като двойна спирала, която записва всичко, което виждаме, правим и чувстваме, и предава тази информация на поколенията.

– Значи затова приличаме на майките и бащите си?

– Важи не само за хората, но и за животните и растенията. Те също имат клетки с ДНК.

– Невероятно, нали?

– Да, но чети по-нататък... Във всеки организъм, независимо дали е човек, животно или растение, двойната спирала е идентична. Има известни разлики между индивидите от един и същи вид, а разликите между отделните породи са много големи. Всички двойни спирали обаче се репродуцират с висока скорост и съдържат информация от началото на времето. И никога няма да умрат. Целта е да се достави енергия и калъп, по който организмите да еволюират.

– Хм, има ли някакви доказателства за тази теория?

– Не знам. Разработили са я в Атлантида със специални инструменти, но ти ги питай – отвърна Калигула. – Все пак теорията им много добре се връзва с тази на Карлус Дарвиний, публикувана точно след тяхната, макар че Дарвиний я е измислил години преди Уотсоний и Крикус.

– Ха, Дарвиний също е роден в Британия!

– Да... Правил е доста проучвания в Египет, за да докаже своята еволюционна теория, която твърди, че всички форми на живот са се развили от по-нисши към по-висши животни и хората са произлезли от маймуните.

– Ама че глупост, не мислиш ли?

– Ами... вероятно Прометей вместо да направи човека от глина, го е създал от маймуна и е вдъхнал живителен дух в това животно, което е възможно да има двойна спирала, много близка до тази на хората, въпреки козината и смешното лице с голяма уста и без устни.

– Хм, защо пък не? – съгласи се Агрипа. – Прометей може да е намерил спящо шимпанзе и да е променил неговото ДНК, да му е дал устни, за да се целува и ето – готово!

– Твърде е вероятно. Забелязал ли си, че никое животно няма устни като нас? – попита Калигула.

– Да, освен това правим любов много повече и по всяко време, когато поискаме, и то с много повече гаудиум от животните.

– Разбира се! Ние сме създадени да славим Ерос и Венера, Изида, Ищар и Дионисий, както и всички други богове на любовта и секса! Ето това е задвижило еволюцията!

– Всъщност теорията на Дарвиний много прилича на тази на Хераклит, който твърди, че нищо не е по-постоянно от промяната – отбеляза Ирод Агрипа, докато продължаваше да чете от свитъците.

– И щом panta rei (всичко тече), защо да не приемем, че и ние вървим от по-нисши към по-висши състояния на любовта и секса? Макар че всичко, което се издига нагоре, в един момент слиза надолу, няма причина да вярваме, че формирането на идеалния съюз с Майката Земя не е по-висше състояние от един мираж.

– Какъв мираж? – попита Агрипа и се намръщи.

– Животът, предметите, дори това, което възприемаме като природа, може да е само мираж, който боговете предлагат на сетивата ни, за да видят дали смело ще поемем по пътя на обновлението и дали ще направим всичко, което очакват от нас, за да ги забавляваме.

– Твърде е възможно, Кал... Е, каква е позицията ни по конфликта в Александрия?

– Всички тези учени и техните предположения са само наблюдения и хипотези за различните страни на едно и също явление, което се развива от само себе си – като двойната спирала – или пък се движи от външни фактори. Нещо, което оживява и след това преминава в нежива материя, като в този процес произвежда положителна енергия – каза Калигула.

– Хмм... Можеш ли да обобщиш? – помоли Агрипа и се приготви да си води записки. – Ръката ми се умори.

– Помниш ли ДСС? Това означава Движение, и то във всички възможни посоки в търсене на по-висша хармония и задоволство. Създаване, за да довършим мисията, възложена ни от боговете. И Свобода, за да разширим хоризонтите си без ограничения и да се радваме на миража си.

– Добре, това са интересни принципи, но безредиците са започнали заради еврейските равини, които се обидили от книгата на Линус Полинус и изгорили публично няколко екземпляра от нея, нали?

– Вижданията на Линус, които изключват живителните сили, са прекалено крайни. Останалите учени в Александрия, дори най-напредничавите, чиито основни теории съм изброил на свитъка, не могат да докажат, че живителните сили не играят фундаментална роля в нито един от моделите им на вселената. Затова въпросът не е дали има една или четири живителни сили, а откъде идват те? Дали някой или нещо е създало цялата вселена? Или тя е възникнала от нищото, от сингулярността.

– Какво е ... сингулярност?

– О, забравих Стефанус Хокингус... Вземи книгата от главния библиотекар – каза Калигула и прелисти своята. – Ето... страница 170.

– Добре. Моля те, прочети и обобщи. – Агрипа ставаше нетърпелив.

– Като изследва постулатите на Теорията на относителността на Айнщайний, Хокингус заключава, че вселената е възникнала след гигантски взрив преди 15 еона. И тъй като това е станало при много прости обстоятелства, той нарича това сингулярност.

– Тук има имена и на други учени... – отбеляза Агрипа, докато преглеждаше откъса.

– Е, може някой и преди него да е стигнал до същите заключения – допусна Калигула.

– Разбирам... Тук го наричат Големия взрив. Запомнящо се, нали?

– Да, но тъй като всички сме съгласни с Лукреций (Нищо не може да бъде създадено от нищо), въпреки че мнозинството от учените подкрепят теорията за Големия взрив, въпросът за произхода и същността на живителните сили остава същият. От какво и къде е възникнал този взрив?

– От вулкан, предполагам – замисли се Агрипа.

– Възможно е, но вулканът си има много живителни сили в търбуха, които го карат да изригва. Затова тези сили трябва да са съществували преди Големия взрив. И какво друго освен тях е взривило всички звезди, слънцето, луната, земята и съзвездията, запратило ги е на правилните им места и не позволява на лавата да се разпилява?

– Съгласен съм, Кал. Никой не е създал модел на вселената, в който тя да си съществува от само себе си, без това да е предизвикано от живителните сили.

– И дори да твърдят, че Големият взрив е създал живителните сили, не могат да убедят никого, че такава гигантска експлозия е възникнала от нищото. Следователно живителните сили трябва да са дело на свръхестествени богове, които са сътворили космоса.

– Така е, няма друга алтернатива – кимна Агрипа. – Независимо под каква форма – като един-единствен бог или множество нисши и висши богове, някаква свръхестествена сили или група от свръхестествени сили са създали огромния вулкан и са предизвикали взрива. Страхотно! Без проблеми ще убедя дори най-големите кретени сред учените, че...

– По-кротко, Агри. Ще трябва да убедиш равините.

– Защо? Те вече го знаят.

– Не точно. Те твърдят, че само техният бог е създал вселената.

Еврейският принц стисна челюсти и притвори очи. Всичко, което някога бе мислил за ограниченията, налагани върху умовете на израилтянските потомци, изплува в паметта му. Трябваше да покаже на приятеля си каква опасност крие презрението към другите богове, разпространявано от религиозните фанатици на еврейската общност.

– Прав си, Кал. Нека се възползвам от възможността да ти кажа колко съжалявам еврейския народ, принуден от детство да вярва в един-единствен бог. Особено бог като Йехова, толкова жесток, заплашителен и суров. Той раздава заповеди на хората като истински тиранин, отрежда им жестоки наказания по най-глупави причини и дори заповядва да се убиват с камъни жени, които се наслаждават на правенето на любов. Не е ли откачено?

Ирод Агрипа бе разгневен както от самодоволството на еврейските равини, така и от нещастието на народа, на който не се позволяваше да се прекланя пред никой друг бог освен този, за когото старите легенди твърдяха, че пророкът Мойсей срещнал в планината и получил от него десетте божи заповеди, с които да спаси еврейските племена от "идолопоклонничеството".

– И знаеш ли какви са тези заповеди? – изсъска благородният потомък на Ирод.

– Никаква представа нямам – отвърна римският император.

– Те се основават на същите твърди принципи, на които почиват законите и обичаите на Египет, Вавилон, Гърция и Рим с едно ужасно изключение: опитват се да контролират начина, по който хората се радват на плътските удоволствия, и налагат тежки наказания за всички любовни пориви, всички еротични преживявания извън брака и дори върху содомията, кунилингуса, фелациото, проституцията и мастурбацията! Можеш ли да си представиш?

– Наистина ли? – попита Калигула с усмивка. – Много забавно.

– Никак даже не е забавно, приятелю. Знаеш ли, че според тях родителите са длъжни на обрязват синовете си, когато те са само на няколко дена?

– Да, чух за обрязването. Сигурно е болезнено.

– Разбира се, че е, Кал. Но е превърнато отдавна в ритуал и всички възрастни са щастливи, когато синовете им преминават през него, както и те са сторили в детството си.

– Това една от заповедите на техния бог ли е?

– Не... Содомията, проституцията, фелациото, кунилингуса, мастурбацията и обрязването изобщо не се споменават в десетте заповеди. А сред еврейските скрижали дори се пази една от най-откровено еротичните поеми, писани някога, "Песен на песните". В нея има доста от споменатите любовни техники.

– Е, ѝ?

– Тук според мен възниква проблемът... Разбираш ли, Мойсей наложил заповедите, за да обедини номадските израилтянски племена с една проста монотеистична религия, коренно различна от всички останали. Целта му е била да мотивира народа си да се установи на мястото, което наричали Обетованата земя.

– Палестина?

– Точно така. Но след него много евреи, обикновени като мен, но които твърдели, че са божии месии, са изкривили значението на заповедите, за да ограничат сексуалността на сънародниците си. Можеш ли да повярваш, че са заповядали всички подрастващи да се въздържат от сексуални контакти точно в този етап от развитието им, когато природните импулси са най-силни?

– Хмм, много лошо... И как успяват да го правят?

– Получава се верижна реакция. Векове наред еврейските религиозни учители – равините – внушават на малките деца идеята, че техният единствен бог иска от тях да останат непорочни до брака. И тъй като израилтяните нямат друг бог, към когото да се обърнат за някаква алтернатива, те израстват с тази неестествена вяра и я предават на своите деца, и така нататък, докато целият еврейски народ не се зарази и не приеме, че непорочността е не само религиозен императив на техния всемогъщ бог, но и съвсем естествен инстинкт за момчетата и момичетата.

– Какво имаш предвид под "непорочност"? Опазване на девствеността като при нашите шест весталки ли?

– Да, но не става въпрос само за шест жени. Всички еврейски момичета са принудени да останат девствени до сватбата си. И тъй като са дълбоко убедени, че непорочността е естествен инстинкт, те презират хората с други вероизповедания, които смятат, че хименът е досадна пречка и трябва внимателно да се премахне, без травми, когато падат млечните зъби или малко след това.

– Хмм... правят точно обратното на нас.

– Именно... Травмират момчетата, като отрязват чувствителната им кожа, а като принуждават момичетата да запазят химена си непокътнат до брака, им навличат травма от дефлорацията, която е дори още по-болезнена, тъй като често бракът се сключва години след първата менструация.

Калигула се замисли върху разказа на Агрипа.

– Защо според теб еврейските религиозни лидери са така обсебени от потискането на сексуалността? – попита.

– Власт, приятелю. Като в името на бога контролират израза на естествените пориви, които никоя цивилизована нация не потиска по такъв малоумен начин, те създават сред евреите силно чувство за расова идентичност, което е пряко свързано с уникалната им религия и с подчинението им на единствения бог. И тъй като пророците и висшите духовници са единствените посредници между единствения бог и народа, те могат да им кажат каквото си поискат, да им забраняват каквото си поискат и да карат всички да изпълняват предписанията им безропотно.

– Ами доста са хитри... Но не си ли ми споменавал, че еврейската религия е разпокъсана от много секти с различни гледни точки?

– Но те не подлагат на съмнение фундаменталната монотеистична вяра и средствата, чрез които тя живее. Искат само своя дял от властта.

Калигула кимна. Знаеше по-добре от всеки друг, че силната власт поражда и силна завист в кръговете непосредствено около нейното съсредоточие.

– Много интересен поглед върху странните практики на еврейската религия – каза той. – Но след като тази вяра не провокира сериозно напрежение и сблъсъци с другите религиозни и социални групи, империята не бива да се намесва. Рим уважава всички религии. Колкото и да са необичайни някои от тях, те всички допринасят за културното разнообразие, в което е силата на римската цивилизация, съставена от акведукти, пътища, мостове, сгради, безпристрастни закони, обществен ред и стабилност и никакъв интерес към разгорещени религиозни диспути.

– Знам, знам... – въздъхна Ирод Агрипа. – Просто съм отвратен от силната хватка на тази рестриктивна монотеистична вяра, която държи изкъсо толкова невинни хора.

– Виж, Агри... Съчувствам ти, защото искам всички в империята да се радват на секса без задръжки, но нищо не мога да направя, за да спася някого от собствената му съдба. Евреите са прекалено незначително малцинство, за да мотивират поврат в римската политика на толерантност. Доколкото ми е известно, дори не се опитват да разпространяват схващанията си извън своя народ или да привличат неевреи към юдаизма и да ухажват нови последователи сред съседните им религиозни общности. Това ми подсказва, че си служат с доста интелигентен политически подход към империята и затова имаме отлични взаимно изгодни връзки с първосвещениците в Йерусалим. Не забравяй, че моят прадядо Август и прачичо ми Тиберий платиха изцяло от собствените си джобове пълното преустройство на Соломоновия храм преди 40 години. Първосвещениците са много благодарни на Юлиевия род, както и на семейството на Ирод, който помоли Август да финансира реконструкцията. Докато вярата им е ограничена в малки групи последователи, ние ще ги оставим да живеят, да просперират, да се плодят и да умират по техните собствени правила.

– Надявам се да си прав, Кал... Засега политиката им почива на максимата: "Божието – Богу, кесаревото – кесарю"...

– Много умно от тяхна страна! – възкликна Калигула, който не бе чувал преди тази фраза. – Каква работа имаме с единствения бог на техните небеса, след като зачитат римския авторитет и си плащат данъците на земята?

– Нещо не ми е спокойно... Те презират похотливите богове, хилядите велики храмове на империята, неизчерпаемия избор от ритуали и нравите, защитаващи свободната любов. Рано или късно ще се появи някой, може би нов пророк, ще изникне от някоя от многобройните им секти и ще се опита да проповядва монотеизма и сексуалното въздържание сред римляните, и...

Калигула зяпна, след това избухна в смях.

– Ха-ха-ха! Сигурно си забравил да си измиеш днес топките! Затова не ти е спокойно... Ха-ха-ха! Умирам да видя как римляните, гърците, а и другите народи на империята ще се редят на опашка, за да им режат кожичките на любимите им ментули някакви си равини! Ха-ха-ха! И как ще избият всички курви! Ще затворят бордеите! Ще разпуснат гилдията на проститутките! Ха-ха-ха! И ще отрежат ръцете на младите и старите, за да не се пипат! И след това ще се опитат да убедят римските момичета да останат девствени и да вярват в... как го нарече?

– Ха-ха! Въздържанието – отвърна му Агрипа, който не можеше да устои на заразителния смях на приятеля си и вече се превиваше надве и търкаше топките си в тон с шегата му.

– Ха-ха-ха! Не... ха-ха-ха... другата дума... непо...

– Непорочност... Ха-ха-ха!

Калигула скочи на крака и се замята из стаята, като си държеше пениса през тогата, танцуваше и от очите му течаха сълзи от смях.

– Ха-ха-ха! Не... непорочност! Непорочност! Непорочност! Ще накарам Друзила да напише песен и Агрипинила да измисли танц... Не... непорочност! И на следващите игри ще накарам боните да го танцуват пред хиляда и двестата момичета от гилдията на проститутките. И ще броя колко развалени яйца ще хвърли тълпата по самодоволните им лица!

След като се посмяха и потанцуваха на воля и се пошегуваха с "големия обрат" в цялата история на човечеството, красивият еврейски принц и младият римски император избърсаха сълзите си, пиха малко вино, разредено с вода, и излязоха на терасата да подишат чист въздух и да се успокоят, като погледат прелестите на Рим.

Би ли могъл някой дори да си представи, че най-великата империя на земята би предала всичките си славни културни традиции, би гледала безучастно как всичките ѝ чудесни и бляскави богове, техните храмове и най-разкошните паметници на човечеството се изхвърлят на бунището на историята от пророците на някаква идиотска и безсмислена вяра в един-единствен наказващ бог? Кой би могъл да убеди народите на Пакс Романа да се отрекат от всичко най-хубаво в живота си в името на някаква нова религия, превръщаща се в най-страшния кошмар, какъвто дори кучи син като Катон Цензор не е сънувал и с най-гадните киселини от развален ябълков пай в дебелия си търбух? Ирод се съгласи... Никой в целия класически свят на великите богове не би могъл да си представи, че "големият обрат" на историята някога би успял... но все пак безпокойството му не изчезваше.

– Колко дълго според теб трябва да остана в Александрия? – попита Агрипа, когато станаха отново сериозни.

– Вероятно няколко месеца, но от теб зависи – отвърна Калигула. – Египет е прекрасен през зимата. Дръж се на положение, както аз бих се държал. Организирай игри, културни надпревари, дебати с всички гении на научните кръгове. Укори равините, които са изгорили книгите на Линус Полинус, но не ги превръщай в посмешище. Кажи им, че империята принадлежи отчасти и на тях. Уважи формално кристалния гроб на Александър Велики. Взирай се в лицето му и му говори така, както е правил Юлий Цезар, когато е бил там с Клеопатра. Посети пирамидите. Пътувай по Нил и остани няколко дни в храмовете в Луксор. Похвали египетските жреци. Те са събрали много велика мъдрост. Предложи им сто златни таланта от мое име, за да продължат да вършат безценната си работа. Ако можеш, върни се за малко в Рим за отбелязване на иди през март. А, и между другото, писа ли на Саломе?

– Разбира се, Кал. Пратих ѝ писмо на другия ден след императорския банкет – увери го Агрипа. – Вече минаха двайсетина дни и скоро отговорът ѝ трябва да пристигне. Ще кажа на домакина си да ти го предаде веднага щом куриерът го донесе в дома ми.

Калигула кимна. Планът му да изпрати приятеля си далеч от Рим с престижна официална задача, за да отклони обвиненията в прелюбодейство със съпругата на римски герой от войната, сполучи. Агрипа нямаше никакви подозрения относно мотивите на императора да го изпрати в Египет.

– Ще вземеш ли Ювения със себе си? – попита Калигула.

Еврейският принц го погледна в очите и се усмихна.

– Всичко знаеш, а?

– Аха... Това е част от работата ми, Агри.

Агрипа си поигра с черните къдрици на косата си. Как би могъл да тръгне от Рим без Ювения? Безусловната ѝ любов и емоциите, които предизвикваше у него, когато обладаваше гъвкавото ѝ тяло, когато споделяха мислите си, плановете и шегите си, бяха завладели напълно ума му.

– Да, ще я взема с мен – каза той с твърд глас, сякаш за да срази някакво предполагаемо възражение от страна на Калигула.

– Добре... – отвърна Калигула и освободи приятеля си от неприятното подозрение, което нямаше никакви други основания освен любовните трепети. – Предлагам ти да вземеш и Нимфиада заедно с още други конкубини, за политическа коректност. Но ми върни Пиралис. Имам нужда от астрологичните ѝ познания за предстоящите месеци. – И прегърна приятеля си. – Ще ми липсваш много.

– Знам... И ти ще ми липсваш – отвърна Агрипа.

Калигула отвори сейфа си и даде на Агрипа купчина документи, завързани с панделка.

– Това са всички документи и акредитиви за твоята мисия, включително и пълномощно за отпускане на средства от римската хазна на египетските жреци и Александрийската библиотека.

– Приготвил си всичко още преди да дойда, така ли?

– Естествено – отвърна Калигула с широка усмивка. – Тръгни утре сутринта за Остия, но не говори много за пътуването. Не казвай на никого къде отиваш и каква е целта на заминаването ти. Обясни, че се прибираш в Палестина. В Остия иди в южната част на пристанището да се срещнеш с един от доверените ми морски капитани, дребен мъж на име Тибурций Фулканелий. Той ще те чака с частната ми трирема "Златното платно", луксозен кораб за теб и свитата ти. Капитанът е уведомен, че пътуваш за Палестина, но няколко часа след началото на плаването два съда от римския флот ще се присъединят към вас, за да ви ескортират до Александрия.

– Какво да ти кажа, Кал? Винаги съм се възхищавал на вниманието ти към детайлите.

– Обичам да изпилвам операциите си. Какво друго мога да направя до утре за теб и Ювения? – попита Калигула със закачлива усмивка.

Еврейският принц поглади късата си черна брада. Калигула се усмихваше доста палаво. Дали не искаше да му предложи някоя от игричките, които разиграваше на вечеря? Не... Беше прекалено интелигентен, за да предизвиква чувствата му към Ювения. Агрипа се усмихна.

– Може ли да пропуснеш да ме каниш на вечеря заедно с нея? – попита и повдигна едната си гъста вежда.

Калигула се засмя на глас, след това го целуна прощално по двете бузи.

– Не се тревожи, Агри... Обожавам да чукам жените на враговете си, но никога любовниците на приятелите си.

– Освен ако не си го изпросят, нали? – подметна еврейският принц със съблазнителка усмивка.

– Е... нима владетелят на великата империя може да откаже на момиче, което идва при него с вдигнати поли и лъснала препаска?

И двамата се засмяха.

– Да се надяваме, че копелетата, които налагат този извратен морал, няма да се опитат някой ден да те свалят поради тази причина.

– По-добре първо да научим момичетата да си показват препаските в името на величието на империята!

– Страхотна идея, Кал! Ще накарам александрийските учени да напишат трактат по показването на препаски и ти ще го въведеш в задължителната програма на римските училища. Какво ще кажеш?

– Ще кажа, че всички учени ще се влюбят в теб, приятелю!

Първо се посмяха и се потупаха дружески по гърбовете, след това се прегърнаха и се сбогуваха, твърдо вярващи в силата на идеите им и бляскавото бъдеще на Рим. Ирод Агрипа си тръгна, а Калигула се натъжи от заминаването му и прокле боните за това.