Парижката книжарница

9.

Когато нощта побягна и предостави Париж на съботното утро, мосю Пердю се надигна с болки в гърба, свали очилата за четене и силно разтърка зачервената гърбица на носа. Бе прекарал няколко часа на колене пред все още неподредения пъзел на пода. Закрепваше частите, стараейки се да не вдига шум, защото не искаше да пропусне кога Катрин ще се раздвижи в жилището отсреща. Ала там цареше тишина.

Гърдите и гърбът го боляха непоносимо, тилът му беше схванат. Свали ризата и отиде под душа. Остана под силната струя, докато кожата му посиня от студ. Смени водата с гореща и стана червен като рак. Уви се с една от двете хавлии и отиде в кухнята. От тялото му се вдигаше пара. Застана до прозореца и започна да прави лицеви опори и клякания. Свари си кафе на котлона, изплакна единствената си чаша и я напълни с димящата течност.

През нощта в Париж бе нахлуло лятото. Истинското лято.

Въздухът беше топъл като чашата му.

Дали е пъхнала писмото в пощенската кутия? След безобразното му поведение снощи Катрин сигурно не искаше да го види повече.

Както си беше бос, придържайки хавлията на кръста си, Пердю се спусна по стълбите.

— Вижте, така не може… О, вие ли сте?

Увита в блестящ халат, мадам Розалет се подаде от портиерната. Пердю усети погледа ѝ да се плъзга по тялото му и изпита чувството, че хавлията изведнъж се е смалила.

Мадам Розалет го зяпа наистина неприлично дълго, отбеляза той. И май кима доволно…

Изчерви се и хукна обратно.

Застана пред вратата на жилището си и забеляза нещо, което го нямаше преди.

Бе получил писмо.

Нетърпеливо разгъна листчето. Хавлията се развърза и падна на пода, ала мосю Пердю не забеляза, че е останал гол на стълбището. Зачете с нарастващ гняв:

Скъпи Ж.,

Заповядайте тази вечер при мен на вечеря. За да прочетете писмото. Трябва да ми обещаете, че ще го

прочетете, в противен случай няма да ви го дам.

Не се извинявам.

Катрин

P.S. Донесете си чиния. Умеете ли да готвите? Аз — не.

Докато се гневеше, се случи нещо чудовищно.

Лявото ъгълче на устата му затрепка.

И тогава… той се засмя.

Смеейки се, зашепна невярващо:

— Донесете си чиния. Прочетете писмото. Никога не искайте нищо. Обещайте. Умри преди мен. Обещай ми!

Обещания, всички жени искаха обещания.

— Нищо вече не обещавам, нищичко! — извика срещу празното стълбище, гол и още по-гневен.

Отговори му равнодушна тишина.

Затръшна вратата зад гърба си и шумът го успокои.

Надяваше се трясъкът да е измъкнал обитателите на дом № 27 от топлите им легла.

След секунди отново отвори вратата и засрамено прибра хавлията.

Тряс! Повторно затръшване на вратата.

Дано всички да са наскачали.

Мосю Пердю вървеше по улица „Монтаняр“ с бързи крачки. И с чувството, че вижда къщи без фасади. Все едно кукленски къщи без четвъртата стена.

Познаваше всяка библиотека във всяка къща. Именно той ги бе подреждал и попълвал, година след година.

№ 12: Кларис Менепеш. Крехка душа в силно, тежко тяло. Обичаше жената воин Бриен в „Песен за огън и лед“.

Зад завесите на № 2: Арно Силет. Силно желаеше да е живял през 20-те години. В Берлин. Като човек на изкуството.

Насреща, на № 5: преводачката Надира дел Папас с вечния лаптоп, с идеално изправен гръб. Тя обичаше исторически романи, в които жените се преобличаха като мъже и надхвърляха възможностите си.

А на горния етаж? Нито една книга. Всичките са подарени.

Пердю спря и се загледа към фасадата на № 5.

Марго, 82-годишна вдовица. Някога влюбена в немски войник на нейната възраст. Две шестнайсетгодишни хлапета, на които войната е ограбила младостта. Как искал да я люби, преди да се върне в окопите. Знаел, че няма да оцелее. Тя се срамувала да се съблече пред него… Днес ѝ се искаше изобщо да не се е срамувала. Марго съжаляваше за пропуснатия шанс вече 67 години. Колкото повече остаряваше, толкова повече се свиваше споменът ѝ за онзи съдбоносен следобед, когато двамата лежали един до друг, треперели и се държели за ръце.

Сега разбирам, че остарях, но не го забелязвах. Как минава времето. Проклетото изгубено време. О, Манон, страхувам се, че съм направил голяма глупост!

Остарях само за една нощ. Ти ми липсваш.

Аз си липсвам.

Вече не знам кой съм.

Мосю Пердю забави крачка и спря пред витрината на Лиона, която продаваше вино. Погледна се в стъклото. Той ли беше това? Едър мъж в порядъчно облекло, с неупотребявано, недокосвано тяло, който вървеше приведен, стремейки се да остане невидим.

Като видя Лиона да излиза от магазина, за да му връчи обичайния съботен подарък за баща му, Пердю си спомни колко често минаваше оттук и как винаги отказваше да поспре на чашка. Да размени няколко думи с Лиона или с други нормални и любезни хора. Колко пъти през последните 21 години е минавал покрай подобни места, без да спре? Без да си потърси приятели или да се приближи до жена…

След половин час Пердю стоеше край висока маса пред още затворения бар „Орке“ на басейна „Валет“. Там играчите на топка оставяха бутилки с вода и багети с шунка и сирене. Дребен, закръглен мъж го погледна изненадано.

— Какво правиш тук толкова рано? Да не е станало нещо с мадам Берние? Я кажи, да не би Лираб…

— Не, мама е добре. Командва цял полк немци, желаещи да овладеят изкуството на изисканите разговори с истинска парижка интелектуалка. Не се притеснявай.

Бащата и синът замълчаха, обединени от спомена. Пердю беше още ученик, когато Лирабел Берние обясняваше на закуска колко елегантно е дистанцираното условно наклонение в сравнение с емоционалността на подчиненото наклонение. С вдигнат показалец, чийто нокът със златно лакиран връх придаваше тежест на думите ѝ.

— Подчинено наклонение е, когато говори сърцето. Запомни го.

Лирабел Берние. Днес баща му отново се обръщаше към нея с моминското ѝ име, след като през осемгодишния им брак я бе наричал първо „госпожа Нахална котка“, после „мадам Пердю“.

— Какво ще ми предадеш този път от нея? — попита Жакен Пердю сина си.

— Че трябва да отидеш на уролог.

— Кажи ѝ, че ходя. Не е нужно да ми напомня постоянно.

Двамата се оженили веднага щом навършили 21 години, за да ядосат родителите си. Тя, интелектуалка от семейство на философи и икономисти, излизала с железар, човек без положение! Той, пролетарски син, с баща полицай и майка дълбоко религиозна фабрична шивачка, се събрал с жена от висшата класа. Предател!

— Още нещо? — попита Жакен и извади от плика бутилката мускатово вино.

— Нуждае се от нова кола на старо. Да ѝ потърсиш. Но да не е в такъв ужасен цвят като предишната.

— Ужасен? Колата беше бяла. Наистина, майка ти…

— Пита ще ѝ помогнеш ли, или не.

— Разбира се, че ще ѝ помогна. Сигурно продавачът на употребявани автомобили отказва да говори с нея?

— Точно така. Пита къде е мъжът ѝ. Това я подлудява.

— Знам, Жано. Коко ми е добър приятел, заедно играем петанк[11].

Жакен се ухили.

— Освен това мама поръча да попитам дали малката ти приятелка умее да готви, или ще се наложи на 14 юли да обядваш у нея.

— Можеш да съобщиш на майка си, че така наречената ми нова малка приятелка умее да готви много добре, но когато се срещам с нея, правим нещо друго.

— По-добре го кажи лично на мама, татко.

— Ще го кажа на мадмоазел Берние на 14 юли. Все пак готви добре. Със сигурност ще ми поднесе мозък върху език.

Жакен вече се тресеше от смях.

След ранния развод на родителите си Жан Пердю посещаваше баща си всяка събота с бутилка мускатово вино и най-различни въпроси и поръчения от майка си. В неделя отиваше при нея и предаваше отговорите на бившия ѝ съпруг, придружени с кратък доклад за здравословното му състояние и новата му връзка.

„Скъпи сине, ако си жена и се омъжиш, неизбежно влизаш във вечна система за надзор. Трябва да внимаваш за всичко: какво прави мъжът ти и как се чувства. А по-късно, като дойдат децата, трябва да се грижиш и за тях. Ти си едновременно гледачка, слугиня и дипломатка. И това не свършва с нещо толкова банално като развода. О, не! Любовта си отива, но грижите остават.“

Пердю и баща му се поразходиха по брега на канала. Жакен, по-дребният, вървеше изправен, широките рамене опъваха карираната риза, от време на време хвърляше пламенни погледи към минаващите жени. Слънцето позлатяваше светлите косъмчета по силните му ръце на стругар. Минаваше средата на седемдесетте, но се държеше като двайсетгодишен. Подсвиркваше си шлагери и пиеше, без да се ограничава.

Мосю Пердю вървеше до него и гледаше в земята.

— Е, Жано, как се казва тя? — попита внезапно бащата.

— Какво? Защо? Винаги ли трябва да е жена, татко?

— Винаги е жена, синко. Нищо друго не изважда мъжа от равновесие. А ти изглеждаш точно като изхвърлен от влака.

— При теб всичко е свързано с жените. С повече жени, не с една.

Жакен се усмихна примирително.

— Обичам жените — отвърна той и извади от джобчето на ризата си кутия цигари. — Ти не ги ли обичаш?

— Да, разбира се, но по друг начин.

— По какъв начин? Като слонове ли? Или си имаш за съпруга мъж?

— Стига, татко, знаеш, че не съм обратен. Да говорим за коне.

— Добре, сине, щом така искаш. Жените и конете имат много общо. Искаш ли да знаеш какво?

— Не.

— Хубаво. И така, когато кон каже „не“, значи си задал въпроса неправилно. При жените е същото. Не я питай „Ще отидем ли да хапнем?“, а „Какво да сготвя за теб?“. Никога няма да ти откаже.

Пердю се почувства като хлапак. Баща му го поучаваше как да се държи с жените.

Какво да сготвя довечера за Катрин?

— Вместо да им шепнеш, както се шепне на кон: „Легни, жено, сложи си юздата“, би трябвало да ги слушаш. Да чуеш какво искат. В действителност жените искат да са свободни и да летят по небето.

На Катрин сигурно ù е писнало от ездачи, които искат да я дресират и да я държат на втори план.

— Нужна е само една дума, за да ги нараниш, само няколко кратки секунди, само един глупав, нетърпелив удар с камшика. Нужни са години, за да си възвърнеш доверието им. Понякога не успяваш да се справиш навреме.

Учудващо е как хората изобщо не се впечатляват, че някой ги обича, когато това не се вписва в плановете им. Любовта им е толкова досадна, че сменят ключалките или си отиват без предупреждение.

— А когато конят обича, Жано… тогава ние не заслужаваме тази любов. Същото е и когато обича жена. Жените са по-добри същества от нас, мъжете. Когато ни обичат, това е благословия, защото ние твърде рядко им даваме основания да ни обичат. Научих това от майка ти и за мое голямо съжаление, тя има право.

Затова боли толкова. Когато жените престанат да обичат, мъжът пропада в своето собствено нищо.

— Жените обичат много по-умно от нас, мъжете, Жано. Те никога не обичат мъжа заради тялото му, дори да го харесват много и да го желаят силно. — Жакен въздъхна мечтателно. — Жените те обичат заради характера ти. Заради силата ти. Заради ума ти. Защото умееш да защитаваш деца. Защото си добър човек, с чувство за чест, с достойнство. Никога не обичат глупаво като мъжете. Не им пука, че имаш особено красиви глезени или изглеждаш много добре в костюм и деловите им партньорки позеленяват от завист, като те видят. Да, има и такива жени, но те са само предупредителен пример за другите.

Харесвам краката на Катрин. Дали ще ù хареса да ме покаже някъде? Дали имам достатъчно ум за това? А чест? Притежавам ли нещо ценно за жените?

— Конят се възхищава на цялостната ти личност.

— Конят? Какъв кон? — попита объркан Пердю. Бе слушал само с половин ухо.

Завиха, за да се приближат към играещите петанк на брега на канал Де л’Урк.

Мъжете поздравиха Жакен с ръкостискане и кимнаха на Жан.

Той проследи как баща му влезе в кръга за хвърляне. Как клекна и дясната му ръка се задвижи като махало.

Доволен като бъчва, ама с ръка. Имах късмет с този баща. Не беше перфектен, но поне винаги ме е обичал.

Звън на желязо. Жакен Пердю умело бе избил една от топките на противниковия отбор.

Одобрително мърморене.

Бих могъл да седна тук и да се разплача. Да плача безкрайно. Защо аз, идиотът, нямам вече приятели? Сигурно ме е страх, че един ден и те ще си отидат, както някога си отиде най-добрият ми приятел Виджая. Или ме е страх да не ми се надсмиват, че не мога да преодолея загубата на Манон…

Пердю погледна към баща си. Много искаше да му каже: „Манон те харесваше, помниш ли Манон?“. Но баща му го изпревари.

— Кажи на майка си, Жано… кажи ѝ, че няма друга като нея, наистина.

По лицето му ясно се четеше съжаление, че любовта не е в състояние да предотврати желанието на жената да прикове към стената ужасно изнервящия съпруг.