Парижката книжарница

41.

Катрин и Жан напуснаха Санари с увереността, че са намерили своята тайна родина. Достатъчно малка, за да се побере цялата в сърцата им. Достатъчно голяма, за да ги закриля. Достатъчно красива, за да остане завинаги място за копнеж, за взаимно опознаване. Санари — това сега означаваше щастие, мир, спокойствие. Означаваше вживяване в един доскоро чужд човек. Обичаха се, без да са в състояние да назоват причината. Кой си ти, как си станал такъв, как чувстваш, как се променя настроението ти за един час, през деня, през седмицата? Лесно им беше да открият всичко това в тайната си родина. През дългите, тихи часове Жан и Катрин се сближиха. Шумните събития — селският празник, пазарът, театралните представления, четенията, които събираха много хора, не им бяха нужни.

Септември потопи живота и любовта им във всички цветове между жълтото и червеното, между златното и виолетовото. Бугенвилеите, разбуненото море, многоцветните, дишащи гордост и история къщи на пристанището, скърцащият златен чакъл на площадките за игра на топка — на тази основа се разгръщаше нежността им, приятелството, дълбокото взаимно разбиране.

Двамата не бързаха.

Важните неща трябва да се вършат бавно, казваше си често Жан, когато двамата започваха любовната игра. Целуваха се бавно, до насита, събличаха се спокойно, опознаваха телата си, не бързаха да се слеят. Постепенното съсредоточаване един в друг събуждаше дълбока страст, която беше навсякъде: в тялото, в душата, в чувството. Докато се любеха, вземаха участие като цялостни личности.

Жан Пердю усещаше как отново се приближава към потока на живота. Усещаше го, буквално с всяка нощ, прекарана в прегръдките на Катрин. Двайсет години бе живял извън живота, без многоцветност и ласки, без аромати и музика. Прекара тези дълги години вкаменен, упорито самотен.

Сега отново плуваше.

Любовта го съживи. Вече знаеше стотици малки неща за тази жена. Сутрин, след събуждане, Катрин изживяваше сънищата си. Понякога изпадаше в меланхолия, часове наред беше объркана, засрамена, гневна или тъжна от онова, което бе преживяла в сенките на нощта. Това беше нейната ежедневна борба да преодолее междинния свят. Жан откри, че има сили да прогони демоните на съня, като приготви горещо кафе и отведе Катрин на плажа.

— Защото ти ме обичаш, аз се уча да обичам себе си — призна му тя една сутрин, обърната към спокойното, все още сънено сивосиньо море. — Винаги съм вземала каквото животът ми предлага… но никога не съм си предлагала нещо сама. Не умеех да полагам усилия за себе си.

Жан я привлече нежно към себе си и си каза, че и той е постъпвал по същия начин. Сега обаче Катрин го обичаше и той започваше да обича себе си.

Дойде нощта, когато се наложи тя да го държи здраво, защото го връхлетя втората могъща вълна от гняв. Този път гняв към себе си.

От устата му изригна поток ругатни, груби и отчаяни. Гневеше се като човек, болезнено осъзнал, че е пропилял времето си, че не може да го върне, че му остава още съвсем малко до края на живота. Катрин не го прекъсна, не му обърна гръб. Не се опита да го успокои.

След гневния изблик в душата му се възцари спокойствие. Вече знаеше, че малкото време, което му остава, ще е достатъчно. Защото в няколко дни може да се съдържа цял един живот.

Тръгнаха към Боние. Мястото на най-далечното му минало. То щеше да остане завинаги в сърцето му, но вече не беше единственото в съкровищницата на чувствата му. Най-сетне имаше настояще, което да противопостави на миналото.

„Сега не е трудно да се завърна“, мислеше Жан, когато един късен следобед двамата с Катрин минаха през тесния скалист проход към Лурмарин. Пердю нарече града кърлеж, който всмуква туристи. По пътя изпреварваха колоездачи, от планините се чуваха изстрелите на ловните дружинки. От време на време се срещаха дървета, които даряваха малко сянка, иначе слънцето поглъщаше всички цветове. След живата раздвиженост на морето могъщото вцепенение на планината Люберон се стори на Жан строго и негостоприемно. Радваше се, че отново ще види Макс. Чакаше с нетърпение новата среща. Мадам Боне им бе приготвила най-хубавата си стая, под покрива, обрасла с бръшлян.

След като Катрин и Жан разгледаха новото си убежище, Макс ги отведе в своя гълъбарник. На широкия зид до фонтана ги очакваше освежаващ пикник: вино, плодове, шунка и багета. Бе настъпило времето на трюфелите, местните хора прибираха реколтата. Миришеше на билки. Земята сияеше в есенните цветове ръждиво-червено и виненожълто.

„Макс има страхотен тен и изглежда като възрастен човек“, помисли Пердю.

За два и половина месеца младият писател бе станал част от Люберон и съвсем естествено се чувстваше мъж от Юга. Но изглеждаше и доста уморен.

— Кой спи, когато земята танцува? — отвърна загадъчно Макс, когато заговориха по темата.

Разказа им подробно как по време на болестта му мадам го използвала като момче за всичко. Двамата със съпруга ѝ били вече възрастни, а имотът с три къщи за гости и няколко отделни стаи бил твърде голям, за да се справят сами. Отглеждали зеленчуци, плодове и малко грозде. Макс им помагал срещу храна и подслон. В гълъбарника му се трупали снопове хартия и бележници. Приказки, разкази, проект за роман… Пишел нощем, защото през деня работел на полето. Обикновено свършвал чак в късния следобед. Вършел всичко, което му възлагал Жерар. Режел лози, плевял, берял плодове, поправял покриви, сеел, жънел, обръщал лехите, товарел камиончето за доставки и обикалял пазарите. И още: берял гъби, чистел трюфели, събирал смокини, подрязвал кипариси в най-различни форми, чистел басейните, а сутрин докарвал хляба за закуската на гостите.

— Вече мога да карам трактор и познавам различните видове жаби по песента им — съобщи Макс със самоиронична усмивка.

Слънцето, ветровете и ровенето в провансалската земя бяха превърнали лицето на градското момче Макс в лице на зрял мъж.

— За каква болест става дума? — попита Жан, когато Макс приключи с разказа си и им наля златножълто вино. — Наистина ли си бил болен? Защо не ми писа?

Под бронзовия тен Макс се изчерви и дори се разтрепери.

— Болестта на сериозно влюбения мъж — обясни смутено той. — Спях лошо, сънувах ужасни неща, позволих да ми се завърти главата. Не можех да чета, да пиша и да се храня. Бриджит и Жерар се измъчиха да ме гледат такъв и ми предписаха физически труд, за да ме спасят от полудяване. Затова работя за тях. Помага ми, на тях също, не говорим за пари, всичко е наред.

— Жената на червения трактор? — попита Жан.

Макс кимна, пое дълбоко дъх и започна отново:

— Точно така. Жената на червения трактор. Много точно описание. Трябва да ти кажа нещо много важно, Жан…

— Мистралът идва! — извика разтревожено мадам Боне и прекъсна изповедта на Макс. Дребната, слаба шейсетгодишна дама, както винаги облечена в мъжка риза и къси панталонки, им донесе кошничка с плодове и посочи бързо въртящите се ветропоказатели над лехата с лавандула. Засега вятърът не беше много силен, но небето бързо се оцветяваше в мастиленосиньо. Облаците изчезнаха почти напълно, хоризонтът се приближи застрашително. Ванту и Севените се очертаваха остро в падащия мрак. Типичен знак за наближаващ северозападен вятър.

Поздравиха се сърдечно и Бриджит попита:

— Знаете ли какво прави мистралът с хората?

Катрин, Жан и Макс я погледнаха въпросително.

— Ние го наричаме „местрале“ или „вен дю фада“. Вятър, който подлудява. Нашите къщи го посрещат с тясната си страна, за да не им обърне внимание. Дойде ли местрале, става студено и шумно. Всяко движение натежава. За няколко дни всички полудяваме. Най-добре е да не обсъждате помежду си нищо важно, защото ще се скарате.

— Така ли? — прошепна сломено Макс.

Мадам Боне се обърна към него и на ореховокафявото лице изгря мека усмивка.

— О, да. Когато не знаем дали човекът отсреща отговаря на любовта ни, полудяваме. Държим се глупаво, нервничим. Същото е, когато дойде мистралът. Но когато отмине, светът става като измит. Земята блести от чистота, в главата цари яснота. Всичко е чисто и ясно, животът започва отначало.

Мадам Боне се сбогува с думите:

— Отивам да прибера чадърите за слънце и да вържа столовете.

— Какво искаше да ни разкажеш? — попита Жан, след като възрастната дама излезе.

— Ами… нищо. Всъщност забравих — отвърна бързо Макс. — Гладни ли сте?

Вечеряха в едно от ресторантчетата в Боние с прекрасна гледка към долината и червенозлатния залез, последван от толкова бистро, искрящо от звезди небе, че светлината му изглеждаше почти ледена. Засменият келнер Том им сервира провансалска пица върху дървени табли и задушено агнешко. Докато седяха около нестабилната червена маса под каменния свод, Жан и Макс усещаха как Катрин се превръща в нов, благотворен елемент в тяхната химическа връзка. Присъствието ѝ създаваше топлина и хармония. Катрин умееше да гледа хората по начин, който им внушаваше, че ги приема сериозно. Макс ѝ разказа за детството си, за провала на мечтите си да срещне истинското момиче, за страха си от шумовете. „Сигурно никога не би разказал това на мъж“, помисли си съчувствено Жан.

Докато двамата разговаряха оживено, той имаше време да мисли за друго. Гробището беше само на стотина метра нагоре по уличката, на хълма с църквата. Само няколко тона камък и плахост го разделяха от Манон.

Докато слизаха към долината, тласкани от все по-силните пориви на вятъра, Жан се питаше дали пък Макс не е говорил толкова много само за да не го разпитват за момичето с трактора. Щом влязоха в двора, Жан помоли Катрин да се прибере в стаята им и двамата с Макс застанаха в сянката между къщата и плевнята. Вятърът виеше тихичко и надничаше иззад ъглите.

— Какво искаше да ми кажеш, Макс? — попита меко Жан.

Жордан мълчеше.

— Не е ли по-добре да почакаме, докато отмине вятърът? — попита след малко.

— Толкова ли е лошо?

— Достатъчно лошо е, затова исках да изчакам идването ти, за да ти го кажа. Надявам се, че няма да те улучи смъртоносно.

— Моля те, Макс, кажи ми всичко. Иначе въображението ще ми изиграе някой лош номер.

Нищо чудно да повярвам, че Манон е жива и просто ме е изиграла.

Макс кимна. Мистралът забуча.

— Люк Басе, мъжът на Манон, се оженил повторно три години след смъртта ѝ. За Мила, известна готвачка в областта — подхвана Макс. — Продължил да обработва лозето, което получил от бащата на Манон за сватбата. Произвежда бели и червени вина. Много популярни. Мила има ресторант. Всички го харесват.

Жан Пердю усети как го прониза ревност. Мила и Люк вероятно си живееха много добре. Имаха си лозе, имот, известен ресторант. Сигурно и градина. Живееха в топлия, цъфтящ Прованс, всеки си имаше човек, с когото да разговаря, да сподели вълненията си. Люк просто бе повторил щастието си. Е, сигурно не му е било лесно, но в момента Жан нямаше сили да диференцира гледната си точка.

— Прекрасно — промърмори той по-саркастично, отколкото възнамеряваше.

Макс изпухтя сърдито.

— А ти какво очакваше? Люк да се самобичува, да не поглежда жена, да се храни със сух хляб, смачкани маслини и чесън и да чака смъртта?

— Какво означават тези думи?

— Помисли си и ще разбереш — изсъска Макс. — Всеки тъгува по свой начин. Лозарят Басе е избрал варианта „нова съпруга“. Лошо ли е това? Можеш ли да го обвиниш, че е постъпил така? Много ли държиш да е живял като теб?

Пердю се възмути от дън душа.

— Ще те ударя, Макс!

— Знам — усмихна се младият писател. — Но знам също, че после пак ще остареем заедно. Ти си глупак.

— Мистралът е виновен — обади се мадам Боне, която бе чула караницата им, и с мрачно лице мина по настланата с чакъл алея на път към къщата.

— Съжалявам — пошепна Жан.

— Аз също. Проклетият вятър.

Замълчаха. Всъщност вятърът беше практично извинение.

— Ще отидеш ли при Люк? — попита след малко Макс.

— Да, разбира се.

— Трябва да ти кажа още нещо. Мъча се да ти го кажа, откакто си тук, но не намирам сили.

Най-сетне Макс му призна какво го е притеснявало през последните седмици и защо едва не се е разболял истински. А Жан помисли, че подигравателното съскане и воят на вятъра са променили смисъла на думите му. Защото онова, което чу, беше толкова прекрасно и същевременно толкова жестоко, че не можеше да е истина.