Парижката книжарница

14.

— Моля ви!

Макс Жордан се изправи, разтърка коляното си и проследи с поглед половината си изгубени вещи, които се повъртяха още малко на повърхността и потънаха. Усмихна се доволно и закуцука към кормилния пулт. Не свали наушниците.

— Добър ден — поздрави щастливо преследваният автор. — Значи книжният кораб можел и да се движи?

Пердю извърна очи. По-късно ще се скара яката на Макс Жордан и ще го прати да си върви вкъщи. Сега трябваше да се съсредоточи. Да прецени какво го очаква. Излетни и товарни лодки, лодки къщи, птици, мухи, водни пръски… Какъв ли беше редът? Кой имаше предимство? С каква скорост да се движи? И какво, по дяволите, означаваха жълтите ромбове по мостовете, под които минаваше?

Макс го гледаше, сякаш очакваше нещо.

— Идете да проверите как са котките и книгите — нареди строго Пердю. — И направете кафе. През това време аз ще се опитам да запазя и двама ни живи.

— Какво? Да не сте искали да убиете някого? Какви котки?

Бедничкият автор не разбираше нищо.

— Първо свалете тези смешни неща — Пердю посочи наушниците, — а после направете кафе.

След минути Макс Жордан пъхна в металната поставка край руля голяма чаша с димящо силно кафе. Пердю вече бе привикнал към вибрациите и умело насочваше плавателния съд срещу течението. Отдавна не го беше правил. Гледаше невярващо дългата муцуна, която буташе пред себе си. Дълга колкото три ремаркета. И се чудеше на дискретността, с която книжният кораб напредваше във водите на Сена.

Изпитваше страх и удоволствие едновременно. Искаше му се да пее и да крещи. Стискаше кормилото с все сила. Съзнаваше, че се държи като обезумял, като глупак, но беше… беше приказно!

— Откъде знаете как се управлява товарен кораб? Откъде сте научили всичко това?

Писателят огледа със страхопочитание навигационните инструменти.

— Баща ми ме научи. Бях на дванайсет. Щом навърших шестнайсет, взех свидетелство, което ми дава право да управлявам речни плавателни съдове. Тогава възнамерявах да карам въглища на север.

И да стана едър, силен и спокоен мъж, който вечно е на път и това го прави щастлив. Божичко, колко бързо минава животът.

— Сериозно ли? Моят баща не ми е показал дори как се сгъват корабчета от хартия.

Париж се плъзгаше покрай тях като на филмова лента. Пон Ньоф, Нотър Дам, Арсенала.

— Потеглихте като същински Джеймс Бонд. Желаете ли мляко и захар, мистър Бонд? — попита весело Жордан. — Защо изведнъж решихте да заминете?

— Какво казахте? Не, не искам захар, мис Мънипени[12].

— Казах, че взривихте живота си. Побягнахте. Като Хъкълбери Фин с лодката. Като Форд Префект[13].

— Заради жена.

— Жена ли? Мислех, че не се интересувате много от жени.

— Не се интересувам от повечето жени. Искам само една. Искам я силно. Затова отивам при нея.

— Аха. Чудесно. Защо не взехте автобуса?

— Да не мислите, че само в книгите хората вършат безумия?

— Не мисля. В момента мисля само, че не мога да плувам, а вие още като момче сте управлявали това чудовище. Видях как сте подредили петте кутии с котешка храна по азбучен ред. Вероятно сте луд. Мили Боже! Някога били ли сте на 12 години? Истинско малко момче? Не ми се вярва. Изглеждате, сякаш винаги сте били такъв…

— Какъв?

— Възрастен. Винаги овладян. Самоуверен. Спокоен.

Само да знаеше какъв дилетант съм…

— Нямаше да стигна и до гарата. По пътя щях да размишлявам задълбочено, мосю Жордан, и да открия куп причини, които ме спират да продължа. И нямаше да замина. Сега щях да стоя там горе — Пердю посочи моста на Сена, откъдето им махаха момичета на велосипеди — и да си остана завинаги в Париж. Нямаше да избягам от обичайния си живот. Звучи гадно, но е така.

— Казахте „гадно“.

— И какво от това?

— Супер! Вече не съм разтревожен от азбучната подредба в хладилника ви.

Пердю посегна към чашата с кафе. Как ли ще се разтревожи Макс Жордан, ако разбере, че жената, заради която Жан Пердю прекъсна връзката с нормалния живот по такъв чудовищен начин, е починала преди 21 години? Пердю си представи как го казва на Жордан. Най-добре да му каже веднага, само че не знаеше как.

— А вие? — попита той. — Какво ви доведе на брега на Сена, мосю Жордан?

— Искам… търся история — обясни със запъване Макс Жордан. — Защото тук, вътре в мен… вече няма нищо. Реших, че няма да се върна вкъщи, докато не намеря историята. Дойдох при вас да се сбогувам и в този миг вие потеглихте… Позволете ми да пътувам с вас. Моля ви!

Момъкът гледаше Пердю с такава надежда, че той мигом промени намерението си да го свали на сушата при първото по-голямо пристанище и да му пожелае много късмет.

Светът беше пред тях. Оставил зад себе си нелюбимия живот, Пердю изведнъж се почувства отново момче. Да, някога наистина беше момче, нищо, че Макс Жордан го гледаше с очи на хлапак и не искаше да повярва.

Хубаво беше да се почувства отново на дванайсет. Тогава Жан рядко беше сам, макар че харесваше миговете на уединение. Най-често беше с Виджая, тъничката издънка на индийското семейство математици в съседната къща. Тогава все още беше дете и възприемаше сънищата си като втори реален свят и като място на изпитание. Да, наистина вярваше, че ако реши задачите, поставени му насън, ще напредне в будния си живот.

„Намери пътя, който ще те изведе от лабиринта! Научи се да летиш! Укроти адското куче! И тогава, щом се събудиш, ще ти се изпълни едно желание.“

По онова време беше способен да вярва в силата на своите желания. Повечето от тях, естествено, бяха съчетани с условието да се откаже от нещо любимо или много важно.

„Направи така, че родителите ми отново да се гледат на закуска! Ще ти дам едното си око, лявото. Дясното ми е нужно, за да карам кораба.“

Така се молеше, когато беше още момче и не беше такъв… Как го нарече Жордан? Винаги овладян. Пишеше писма до Бога и ги подпечатваше с кръв от палеца си. И ето че днес, с около хиляда години закъснение, стоеше на кормилото на гигантски кораб и за първи път от много време насам признаваше, че все още има желания.

— Виж ти! — въздъхна Пердю и изправи гръб.

Жордан натискаше копчетата на радиостанцията.

Най-сетне намери честотата на навигационния лоцман „Речно плаване — Сена“, който регулираше движението по реката.

— … повтарям обръщението си към двамата комици, обгърнали в дизелова мъгла пристанището на „Шанз Елизе“: сърдечни поздрави от пристанищния надзирател и не забравяйте, че десният борд е там, където палецът е отляво.

— Нас ли имат предвид? — попита Жордан.

— Това не е важно — махна Пердю.

Погледнаха се и се ухилиха малко накриво.

— Какъв искахте да станете, когато бяхте момче, мосю Жордан?

— Когато бях момче ли? Та това беше вчера! — Макс се изсмя, но бързо утихна. — Исках да стана мъж. Тогава баща ми щеше да ме приема насериозно. Исках да стана и тълкувател на сънища, доста противоречиво желание в сравнение с първото — добави унило той.

Пердю се покашля.

— Я се опитайте да откриете как да стигнем до Авиньон, мосю. Искам да ми начертаете най-хубавия път по каналите на юг. Път, по който може би ще сънуваме важни сънища.

Показа му къде са картите. Жордан остана много изненадан от гъстата мрежа плавателни канали, яхтени пристанища и шлюзове.

Въпреки че момъкът го гледаше въпросително, мосю Пердю увеличи скоростта. Устремил поглед към водата, обясни:

— Санари е казал, че човек трябва да пътува на юг по вода, за да получи отговор на сънищата си. Че щом отиде на юг, ще се намери отново, но само ако по пътя натам се е изгубил напълно. Ако се губи от любов и копнеж. Ако трепери от страх. Щом стигне Юга, да се вслуша в морето, за да проумее, че смехът и плачът се чуват по един и същ начин. Че понякога душата трябва да плаче, за да е щастлива.

В гърдите му се събуди птичка и предпазливо, учудена, че още живее, разпери крилца. Птицата ще излезе, помисли си Пердю. Ще пробие гръдния му кош и ще вземе със себе си сърцето му, ще се издигне в небето.

— Идвам — прошепна Жан Пердю. — Идвам, Манон.

На път към живота, между Авиньон и Лион

30 юли 1986

Цяло чудо е, че не се качиха всички с мен. Достатъчно изнервящо беше, че родителите ми, леля „Жените изобщо не се нуждаят от мъже“-Жюли и братовчедките „Много съм дебела“-Дафне и „Винаги съм толкова уморена“-Николет слязоха от своя ухаещ на мащерка хълм при нас в долината и дойдоха в Авиньон, за да се уверят, че наистина ще се кача в бързия влак Марсилия — Париж и ще замина. Предполагам, че в действителност им се е искало да прекарат известно време в истински град, да идат на кино и да си купят плочи на Принс.

Люк не дойде с тях. Притеснявал се, че ако дойде на гарата, няма да тръгна. Прав е. От сто метра виждам как се чувства, дори само по начина, по който стои или седи, как държи раменете и главата. Той е типичен представител на Южна Франция, душата му е огън и вино. Никога студенокръвен, всичко прави с буря от чувства, нищо не му е безразлично. Чувала съм, че повечето парижани са равнодушни към живота.

Стоя до прозореца на експресния влак и се усещам едновременно млада и възрастна. За първи път се сбогувам истински с родното място. За първи път го виждам истински, докато километър по километър се отдалечавам от него. Небето, удавено в светлина, песента на цикадите в столетните дървета, ветровете, които си съперничат за всяко бадемово листо. Горещината е като треска. Златни искри в треперещия въздух, когато слънцето залязва и оцветява в розово и медено стръмните планински склонове, увенчани с малки села. Тази южна провинция ти дава все повече и не престава да расте: между камъните израстват розмарин и мащерка, черешите се пръскат от сладост, набъбналите семена на липата миришат като смеха на момичетата, когато жътварите идват при тях под сянката на чинарите. Реките се промушват между стръмните скали като тънки тюркоазени връзки за обувки, а на изток морето блести яркосиньо — точно такива петна оставят по кожата черните маслини, когато си правил любов под някое дърво… Областта постоянно се приближава към хората, застава плътно до тях, тя е безмилостна. Тръни. Скали. Аромати. Татко казва, че Прованс е направила хората си от дървета, многоцветни скали и извори и ги е кръстила французи. Направила ги е дървени и гъвкави, каменни и силни. Научила ги е да говорят от дълбините на своята същност и да кипват по-бързо от тенджера вода на печката.

Вече усещам как горещината отслабва, небето се снишава и губи кобалтовото си синьо… Виждам как формите на релефа стават по-меки и слаби. Движим се на север. Към студения, циничен север! Дали може да обича?

Мама, естествено, се страхува, че в Париж ще ми се случи нещо. Не толкова, че някоя от бомбите, които ливанските фракции взривиха в „Галери Лафайет“ и на „Шанз Елизе“, ще ме разкъса на парчета, колкото, че ще срещна някой мъж. Или, Бог да ни пази, някоя жена. Някоя от интелектуалките по „Сен Жермен“, които имат ум в излишък, но не и чувства, и сигурно ще ме научат да харесвам живота сред разтурени хора на изкуството, където в крайна сметка жените пак не правят друго, освен да мият четките на господата художници.

Според мен мама се притеснява, че като се отдалеча от Боние и неговите кедри, лозя и розови залези, бих могла да открия нещо, което да застраши бъдещия ми живот. Миналата нощ я чух да плаче отчаяно в лятната кухня — очевидно се страхува за мен. Казват, че в Париж всеки се стреми да успее, да стане победител, а мъжете изкушават жените със студенината си. Всяка жена иска да опитоми мъжа и да превърне ледената му обвивка в страст… всяка жена. Особено тези от Юга. Така казва Дафне и според мен си измисля. Диетите предизвикват халюцинации, това е сигурно. Татко пък е винаги владеещият се провансалец. „Какво толкова биха могли да предложат онези от града на момиче като теб?“ — пита той. Обичам хуманистичните му петминутки, когато възхвалява Прованс като люлка на цялата национална култура. Произнася окситански[14]фрази и изразява възхищение от факта, че и последният селянин, който гледа маслини или домати, говори езика на художници, философи, музиканти и пламенни младежи от преди четиристотин години.

Не като парижаните, според които само образованата буржоазия може да бъде креативна и да се интересува от света.

О, татко! Платон с мотика, нетолерантен към нетолерантните.

Ще ми липсват пикантният му аромат, топлината на гърдите му. И гласът му, наподобяващ търкалянето на гръмотевиците по хоризонта.

Знам, ще ми липсват и високите върхове, синевата, мистралът, който измита и измива лозята. Нося си малко пръст и букетче билки. И още костилка от нектарина, грижливо огризана, както и бяло камъче, за да го слагам под езика си, когато — досущ като Па-ньол[15]— жадувам за изворите на родното място.

Ще ми липсва ли Люк? Винаги е бил до мен. Никога не съм усещала липсата му и сигурно ще ми хареса да копнея за него. Не познавам „тегленето“, което братовчедката „Толкова съм дебела“-Дафне описва със силни думи: „Все едно мъжът забива котвата си в гърдите ти, в корема, между краката, а когато го няма, веригите те теглят и дрънчат“. Думите ù бяха жестоки, но тя се усмихваше.

Какво ли е да желаеш някой мъж толкова силно? Дали и аз съм забила котвата си в него, или мъжът забравя по-бързо? Сигурно Дафне е прочела тези думи в някой от ужасните си романи.

Знам всичко за мъжете, но не знам нищо за мъжа. Какъв е мъжът, когато е с жена? Знае ли двайсетгодишният мъж как ще обича жената, щом стане на шейсет? Защото двайсетгодишните знаят съвсем точно как ще се развие кариерата им, как ще говорят, действат и живеят, щом станат на шейсет. Ще се върна след година и ще се омъжа за Люк. Ще направим сватба и ще произвеждаме вино и деца, година след година. Свободна съм не само за тази година, но и за бъдещето. Люк няма да ми задава въпроси защо се връщам толкова късно или защо искам да отида сама в Париж или някъде другаде. Дори след години. Това ми е подаръкът за годежа: брак в свобода. Такъв е Люк. Татко не би ни разбрал. Свобода за жената, от любов? Доброволен отказ от вярност? „Дъждът не стига за цялата земя“ — би казал татко. Любовта е дъждът, мъжът е земята. А ние, жените, какво сме ние? „Вие обработвате мъжа, той разцъфтява под ръцете ви, това е силата на жените.“

Още не знам искам ли да се възползвам от подаръка на Люк. Дарът му е твърде голям, а аз съм още малка. Дали искам да му отговоря със същото? Люк твърди, че не настоява. Че това не е условие за брака ни.

Аз съм дъщеря на голямо, силно дърво. Моето стъбло ще се превърне в кораб, но този кораб няма нито котва, нито флаг. Ще изляза в морето и ще търся сенките и светлината, ще пия вятъра и ще забравя всички пристанища. Осъдена на свобода, все едно подарена или взета насила. Ще я живея сам-сама.

Бързо да кажа още нещо, преди Жана д’Арк в мен отново да разкъса ризата и да застене стихове: запознах се с мъжа, който ме видя да плача и да пиша в дневника си. В купето. Той видя сълзите ми, а аз се опитах да ги скрия с бебешкото оправдание „Искам да се върна“, с болката, която ме връхлита винаги щом изляза от моята малка долина…

Попита ме дали изпитвам силна носталгия.

— Възможно е да страдам от любовна мъка — възразих аз.

— Носталгията е любовна мъка, но много по-силна. Доста едър за французин. Книжар. Бели зъби, дружелюбна усмивка, зелени очи като нашите билки. Почти същият цвят като кедъра пред прозореца на спалнята ми в Боние. Малиновочервена уста, косата плътна и силна като розмаринов храст.

Казва се Жан. В момента преустройва фламандско товарно корабче. Смятал да засади в него книги — така се изрази. „Хартиени корабчета за душата.“ „Възнамерявам да открия аптека, обясни ми той, литературна аптека за лечение на чувствата, за които няма лекарства.“

Например за носталгия. Според него съществуват различни видове носталгия. Копнеж по уют и закрила, желание да се върнеш при семейството си, страх от сбогуване, любовен копнеж…

— Човек копнее да обикне нещо хубаво и добро, като място, друг човек, дори легло.

Каза го така, че не прозвуча глупаво, а логично.

Жан обеща да ми даде книги, които да облекчат мъката ми по дома. Каза го, сякаш говореше за полумагична, но въпреки това официална медицина.

Приех го като бял гарван, умен и силен, стоящ над нещата. Той е като големите, горди птици, които бдят над нас от небето. Всъщност не, не се изразих точно: той не ми обеща да ми даде книги — не понасял обещанията, както каза. Просто предложи: — Мога да ви помогна. Зависи какво искате: да плачете още, да спрете или да се смеете, за да плачете по-малко. Мога да ви помогна.

Пожелах да го целуна, за да разбера дали може не само да говори и да знае, a и да чувства и да вярва.

Колко високо може да полети този бял гарван, който вижда вълненията на сърцето ми?