Парижката книжарница

2.

— Жената на онзи Льо П., нали го знаете. Всъщност бившата му жена.

Не, не знаеше. Мосю Пердю не четеше клюкарските страници на вестниците. Късно вечерта в четвъртък мадам Катрин льо П. се прибрала вкъщи, след като цял ден водила кореспонденцията на своя известен съпруг, виден съвременен творец, в агенцията му. Опитала се да отвори, но ключът не влязъл в ключалката. На стълбището я чакал куфар, върху него лежали документите за развод. Мъжът ѝ бил заминал незнайно закъде. Взел със себе си стари мебели и нова жена.

Катрин, вече бивша съпруга на господин мръсника, не притежавала нищо освен дрехите си. И прозрението, че е повече от глупаво да вярва в любовта, която съпругът ѝ някога изпитвал към нея. Защото тази любов, първо, не ѝ осигурила човешко отношение при раздялата и второ, не ѝ попречила да опознае съпруга си достатъчно добре, за да не се изненада от поведението му.

— Широко разпространена заблуда — изкоментира мадам Бернар, собственицата на къщата, между две дръпвания от лулата. — Жената разбира какъв е бил мъжът ѝ едва когато той я напусне.

Мосю Пердю все още не бе видял жената, изхвърлена така безмилостно от собствения ѝ живот.

Сега стоеше и се вслушваше в самотния ѝ плач, въпреки че тя отчаяно се стараеше да го заглуши, може би с ръце или с кухненска кърпа. Дали да почука и да я постави в неудобно положение? Реши първо да донесе вазата и стола.

Тихо измина пътя между своето и нейното жилище. Много добре знаеше какъв издайник е тази горда стара къща. Познаваше всяка скърцаща дъска, всяка допълнителна тънка стена и всяка скрита шахта, която се изявяваше като високоговорител.

Щом влезеше в празната дневна и се наведеше над своя пъзел от 18 000 части, за да попълни още някоя страна на географската карта, къщата започваше да му докладва за живота на другите.

Голденбергови се караха (Той: „Не можеш ли да…? Защо си…? Не ти ли казах…?“. Тя: „Всеки път ли трябва…? Никога не правиш… Искам ти да…“). Познаваше ги още от времето, когато бяха младоженци. Тогава често се смееха. После дойдоха децата и родителите се раздалечиха като континентите.

Чуваше как електрическият инвалиден стол на Клара Виолет минава през ръбовете на килимите, търкаля се по паркета и преодолява праговете. Помнеше как младата някога пианистка танцуваше и се смееше.

Чуваше как Че и младият Кофи готвят. Че непрекъснато разбъркваше яденето. Открай време си беше сляп, но твърдеше, че вижда света като следи от миризми и ехото, което оставяли човешките чувства и мисли. Че винаги усещаше дали в стаята, в която влиза, са правили любов, или са се карали.

В неделя Пердю чуваше как мадам Боме и приятелките ѝ вдовици се кискат над мръсните книжки, които лично той им бе набавил зад гърба на добронравните им роднини.

Дом № 27 на улица „Монтаняр“ представляваше море от свидетелства за живот, разбиващи се като вълни в мълчаливия остров на Пердю.

Слушаше ги от двайсет години. Познаваше съседите си толкова добре, че понякога се учудваше защо те знаят толкова малко за него — въпреки че в действителност искаше точно това. Те изобщо не подозираха, че той не притежава почти никакви мебели освен легло, стол и закачалка за дрехи, че няма телевизор и стереоуредба, картини и албуми със снимки, диван и кресла, че съдовете и приборите му са само за един човек. Нямаха представа, че доброволно е избрал да живее така скромно. Двете стаи, които все още обитаваше, бяха толкова празни, че всяко изкашляне отекваше като гръм. На пода в дневната бе разпрострян огромният географски пъзел. В спалнята му имаше матрак, дъска за гладене, лампа за четене и подвижна закачалка с три абсолютно еднакви комплекта дрехи: сив панталон, бяла риза, кафяв пуловер с остро деколте. В кухнята нямаше нищо друго освен котлон, кутия с кафе и етажерка с хранителни продукти, подредени по азбучен ред. Никой от съседите му не знаеше как живее той. Въпреки това мосю Пердю хранеше топли чувства към обитателите на дом № 27. Не можеше да си обясни защо, но се чувстваше по-добре, като знаеше, че всичко им е наред. Опитваше се да дава своя принос към подобряването на живота им, без да вдига излишен шум около себе си. Книгите му помагаха много. Стараеше се да остава на заден план. Понякога се сравняваше с грунда на една картина, докато истинският живот се разиграва навън.

Само Максимилиан Жордан, новият наемател от третия етаж, не оставяше мосю Пердю на мира. Жордан носеше изработени по мярка тапи за уши, върху тях наушници, а при студено време и вълнена шапка. Млад писател, чието първо произведение буквално го бе изстреляло на върха на славата, той отчаяно се опитваше да избяга от феновете си, които горяха от желание да се нанесат при него. Незнайно защо, Жордан силно се интересуваше от живота на мосю Пердю.

Докато Пердю подреждаше стола, кухненската маса и вазата върху нея пред вратата на отсрещното жилище, плачът вътре престана.

Вместо това се чу скърцане на дъска. Някой стъпваше по нея много внимателно, за да не вдига шум, но не успяваше.

Мосю Пердю погледна през малкото прозорче с млечно стъкло и почука тихо два пъти.

Приближи се лице. Размит светъл овал.

— Да? — попита шепнешком овалът.

— Нося ви стол и маса.

Овалът не отговори.

Трябва да ù говоря мило. Плакала е дълго и сега сигурно се чувства пресъхнала. Ако викам, ще се разпадне.

— И ваза за цветя. Примерно червени цветя. Ще изглеждат много красиво върху бялата маса.

Мосю Пердю почти притисна буза върху млечнобялото стъкло.

— Мога да ви дам и книга, ако искате — пошепна едва чуто.

Светлината на стълбището угасна.

— Каква книга? — пошепна овалът.

— Книга, която утешава.

— Но аз трябва да плача още, иначе ще се удавя. Разбирате ли?

— Разбирам. Понякога човек плува в неизплакани сълзи и ако продължи да ги пази в себе си, може да потъне в тях.

Аз съм на дъното на едно такова море.

— Тогава ще ви донеса книга за плач.

— Кога?

— Утре. Обещайте ми дотогава да ядете и пиете. После ще продължите да плачете.

Учуди се как си позволява да говори така. Сигурно заради вратата, която ги разделяше.

Дъхът ѝ замъгли стъклото на прозорчето.

— Да — отговори тя. — Да.

Някой запали лампите на стълбището и овалът се отдръпна уплашено.

Мосю Пердю сложи ръка върху стъклото. На мястото, където преди секунди беше лицето ѝ.

Ако тя се нуждае от още нещо, например от скрин или белачка за картофи, ще ги купя и ще кажа, че са от мен.

Той се върна в празното си жилище и спусна резето. Вратата към стаята зад планината от книги все още стоеше отворена. Колкото по-дълго се взираше вътре, толкова по-ясно виждаше как от пода се издига и се завръща лятото на 1992 г. Котката с кадифени бели лапички скочи от дивана и се протегна. Слънцето докосна нечий гол гръб. Гърбът се обърна към него и се превърна в ***. Тя се усмихна на мосю Пердю, надигна се и се запъти към него. Съвсем гола, с книга в ръка.

— Готов ли си най-сетне? — попита ***.

Мосю Пердю затръшна вратата.

Не.