Парижката книжарница

16.

— Свалете най-после тези смешни наушници, Жордан. Чуйте колко спокойно е тук.

— Шт! Не викайте! Не ме наричайте Жордан! По-добре да си измисля псевдоним.

— Аха. Какъв например?

— Ще се казвам Жан. Жан Пердю.

— Позволете, но аз съм Жан Пердю.

— Да, гениално, нали? Да си говорим ли на ти?

— Не, няма да минем на ти.

Жордан свали наушниците и се озърна. Подуши и се намръщи.

— Тук мирише на хайвер.

— Да не подушвате с ушите?

— Какво ще стане, ако падна в хайвера и току-що излюпилите се попови лъжички ме изгризкат?

— Мосю Жордан, повечето хора падат през борда само ако са много пияни и се опитат да се облекчат през релинга. Използвайте тоалетната и ще оцелеете. Освен това поповите лъжички не ядат хора.

— Така ли? Къде го пише? В коя книга? Нима не знаете, че онова, което хората пишат в книгите, е само онази истина, която виждат от бюрото си. Не помните ли, някога са приемали, че земята е плоска и виси някъде във вселената като забравена тепсия!

Макс Жордан се протегна и коремът му изкъркори шумно и обвинително.

— Не е зле да си набавим нещо за ядене.

— В хладилника ще намерите…

— …главно котешка храна. Не си падам по сърцата и пилешките фенери.

— Не забравяйте консервата бял боб.

Спешно трябваше да напазаруват. Само че с какво? В касата на Пердю имаше съвсем малко пари, а кредитните карти на Жордан се къпеха в Сена. Слава Богу, водата в резервоарите щеше да им стигне за известно време. Засега можеха да ползват тоалетната, да вземат душ и да мият съдовете. Имаха и две кашончета минерална вода, но те нямаше да им стигнат за дългия път на юг.

Мосю Пердю въздъхна. До преди малко се чувстваше като пират, но сега осъзна, че е начинаещ.

— Аз търся и намирам! — възкликна Жордан половин час по-късно, когато изпълзя от трюма на „Лулу“ и донесе на мостика десетина книги и голям картонен цилиндър. — Вижте какво имаме тук: книга за изпита по навигация с всички пътни знаци, измислени от скучаещите европейски чиновници. — Тресна дебелия том върху дъските. — Ето и още нещо: книга за възлите. Тя е за мен. Погледнете и това: вимпел за задника, пардон, за кърмата, както и — внимание, господа! — флаг!

Вдигна гордо картонения цилиндър и извади навито на руло знаме. Черно-златна птица с разперени крила. При по-внимателно вглеждане се различаваше стилизирана книга — гръбчето ѝ беше тялото на птицата, корицата и страните бяха крилата. Хартиената птица имаше глава на орел, едното око бе закрито от черна превръзка. Птица пират, избродирана върху кървавочервена основа.

— Е? Това ли е нашият флаг, или не?

Жан Пердю усети силно пробождане в гърдите и се сгърчи от внезапната болка.

— Какво ви стана? — разтревожи се Макс Жордан. — Да не получихте инфаркт? Ако е така, само не ми казвайте в коя книга да погледна как се слага катетър!

Колкото и да му беше зле, Пердю избухна в смях.

— Нищо ми няма — изпъшка той. — Малко ми стана зле… от изненадата. Дайте ми минутка.

Преглътна няколко пъти с надеждата болката да премине. Помилва филигранната бродерия, плата, човката на птицата пират. Плъзна пръст по бдителното око.

Манон бе избродирала флага за откриването на книжния кораб — по същото време, когато работеше върху своята провансалска брачна завивка. Нейните пръсти, нейните очи са се плъзгали по материята. Това знаме…

Единственото, което ми остана от теб, Манон.

— Защо всъщност се омъжваш за него? За онзи лозар?

— Името му е Люк. Той е най-добрият ми приятел.

— Моят най-добър приятел се казва Виджая, но аз не искам да се оженя за него.

— Аз обичам Люк. Хубаво ще е да съм омъжена за него. Той ме оставя да бъда каквато съм, във всичко. Без условия.

— Би могла да се омъжиш за мен. Също ще е хубаво.

Манон остави бродерията. Тъкмо запълваше окото на птицата.

— Аз съм вписана в плановете за живота на Люк много преди ти да знаеш, че ще се качим в един и същи влак.

— И не искаш да го накараш да прави нови планове. Разбирам.

— Не е така, Жан. Не си прав. Не искам да причиня зло на себе си. Люк ще ми липсва. Ще ми липсва неговата безусловност. Искам го. Искам и теб. Искам Севера и Юга. Искам да живея с всичко, което е живот. Взех решение срещу „или“ в полза на „и“. Люк ми позволява всяко „и“. Ти ще го правиш ли, ако станем мъж и жена? Ако се появи някой друг — втори Жан, втори Люк, или двама, може би дори трима…

— Бих предпочел да те имам само за себе си.

— О, Жан. Желанията ми са егоистични, знам. Мога само да те помоля да останеш при мен. Нуждая се от теб, за да оцелея.

— През целия си живот ли, Манон?

— През целия си живот, Жан.

— Това ми е достатъчно. Точно това искам.

Манон заби иглата в палеца си и напои окото на птицата с кръвта си. Сякаш полагаше клетва.

Може би го правеше само заради секса.

Точно от това се беше опасявал — че за нея всичко между тях е само секс.

Въпреки че, когато се любеха, никога не беше само секс. Сексът се превръщаше в завладяване на света. В пламенна молитва. Двамата откриваха себе си, телата си, душите. Споделяха своя копнеж за живот и своя страх от смъртта. Сексът беше празник на живота.

Пердю отново дишаше дълбоко и равномерно.

— Да, Жордан, това е нашият флаг. Перфектен е. Вдигнете флага на носа, за да се вижда отдалеч. Най-отпред. А трикольорът ще се вее на кърмата. Побързайте!

Докато Макс обикаляше кърмата, за да открие кое от скърцащите стоманени въжета е отговорно за вдигането на националното знаме, а после мина през книжарницата, за да излезе на носа, Пердю стоеше и чакаше паренето в очите му да отслабне. Знаеше, че не бива да плаче.

Макс вдигна флага. С всяко изтегляне на въжето сърцето на Пердю се свиваше от болка. След минута попътният вятър изду флага и книжната птица полетя.

Прости ми, Манон. Прости ми.

Бях млад, глупав и суетен.

— Олеле, идват ченгетата! — извика Макс Жордан.