Парижката книжарница

Епилог

Зa втори път се събраха всички заедно на Бъдни вечер, приготвиха тринайсетте десерта и сложиха три прибора за мъртвите, за живите и за щастлива Нова година. На дългата маса в дома на Люк Басе винаги оставаха три свободни места.

Виктория прочете „ритуала на пепелта“ — окситанската молитва за мъртвите, — застанала пред откритата камина в кухнята. Тя го правеше по свое желание всяка година в памет на майка си Манон, но и за себе си. Всяка година изпращаше послание към мъртвите, за да ги увери в обичта на живите.

— Аз съм лодката, която те води към мен — зачете Вик с ясен глас. — Аз съм солта на устните ти, аз съм ароматът, съществото на всички ястия… Аз съм изненадващата утринна зора и бъбривият залез на слънцето. Аз съм непоколебимият остров, който бяга от морето. Аз съм онова, което ще намериш и което бавно ме освобождава. Аз съм добрата граница на твоята самота.

При последните думи Вик заплака. Жан и Катрин, които се държаха за ръце, също се насълзиха. Жакен Албер Пердю и Лирабел Берние, които се наслаждаваха на примирието си в Боние, също не скриха вълнението си. Нищо, че бяха сурови северняци, които не се трогваха от думи.

Двамата обичаха Макс с цялото си сърце, а той се бе нарекъл техният „осиновен внук“. Сприятелиха се и със семейство Басе, с което съдбата ги бе свързала чрез любов, смърт и болка. Цялата тази смесица от необичайно силни чувства вече за втора година събираше родителите на Пердю. В леглото, на масата, в колата. През останалата част от годината Жан редовно слушаше оплакванията на майка си от бившия ѝ съпруг, този „легастеник[53]без маниери“, както и шеговитите охкания на баща си от строгостта на „госпожа професорката“.

Катрин предполагаше, че взаимните подигравки и обвинения вълнуват сърцата им и затоплят телата им, за да могат в деня на Националния празник, по Коледа, а от две години и за рождения ден на сина си, да се отдадат на любовта си.

Старите Пердю, Жан и Катрин прекарваха времето от 23 декември до 6 януари в Боние. Дните им бяха изпълнени с хубаво ядене, с много смях и разговори, с дълги разходки и дегустация на вино. Жените си доверяваха тайни, мъжете мълчаха в дълбоко разбирателство. И тази година беше така. Новото време идваше за пореден път.

Разцъфването на прасковите в края на зимата означаваше новото начало за Прованс. Овощните дървета по бреговете на Рона първи се покриваха с нежнорозови цветове. Макс и Вик избраха това прекрасно време, за да се оженят. Макс търпеливо ухажваше избраницата си в продължение на цяла година, преди да получи първата целувка, но от там нататък всичко тръгна много бързо.

Преди месец Макс Жордан публикува първото си произведение за деца: „Магьосникът в градината. Детска книга за герои“.

Критиците бяха стъписани, родителите се възмущаваха, децата и тийнейджърите реагираха с въодушевление. Особено ги забавляваше гневът на родителите и учителите.

Книгата ги призоваваше да поставят под въпрос всичко, което възрастните обозначават с израза „Така не се прави!“.

След продължително търсене из цял Прованс Катрин откри своето ателие. Помещението не беше проблем, но тя искаше околният пейзаж да отговаря напълно на душевното ѝ състояние. Най-сетне намериха стар хамбар редом с възхитителна, доста западнала провансалска селска къща между Со и Мазан. Отдясно се простираше лавандулово поле, отляво се издигаше планина, отпред се виждаха безкрайни лозя, а зад тях — планината Ванту. Зад къщата имаше овощна градина, която стана любимото място на котките Роден и Немировски[54].

— Усетих, че се прибирам вкъщи — довери Катрин на Жан, когато плати къщата с обезщетението, получено при развода. — Вървях дълго, обикалях безцелно, но накрая открих своя дом.

Скулптурите ѝ бяха огромни. Тя виждаше съществата, затворени в камъка, проникваше в огромните каменни късове и откриваше душата им. Чуваше виковете им, биенето на сърцето. Целта ѝ беше да освободи тези същества от каменния затвор.

Създаваше и твари, които смущаваха зрителя.

Омразата. Бедата. Снизходителността. Четецът на души.

Момент!

Да, точно така. Катрин бе извадила от огромен куб две ръце, оформящи нещо с пръсти. Какво правеха тези ръце? Четяха ли, милваха ли, опипваха ли, за да намерят истинските думи? На кого принадлежаха? И каква беше посоката на движението им — навън или навътре?

Който се сетеше да приближи лице до камъка, усещаше как се отваря скрита, зазидана врата. Накъде водеше тя? Към стая?

— Всеки човек си има вътрешна стая, в която дебнат демоните му — казваше Катрин. — Едва когато я отвори и застане лице в лице с тях, е свободен.

Жан Пердю се грижеше Катрин да се чувства добре — и в Прованс, и в Париж, в старото му жилище на улица „Монтаняр“. Грижеше се тя да се храни добре, да спи добре, да се среща с приятелки и бързо да забравя сънищата си.

Любеха се често, винаги бавно и съсредоточено. Той я познаваше цялата, всяко съвършено и несъвършено местенце. Милваше я и я целуваше навсякъде, докато успя да убеди тялото ѝ, че за него няма по-красива жена.

Пердю работеше на половин ден в книжарницата в Банон и ходеше на лов. Докато Катрин ваеше скулптурите си, обучаваше млади художници, продаваше изкуство, пилеше, шлифоваше, коригираше, той обикаляше да търси най-прекрасните книги на света. В училищни библиотеки, в наследството на някой престарял държавен съветник, в къщите на бъбриви селянки, в забравени мазета и трезори, в бункерите, останали от Студената война.

Търговията с уникални книги бе започнала с едно факсимиле от ръкописа на Санари, озовало се по обиколни пътища в неговите ръце. Сами бе настояла истинското ѝ име да остане в тайна.

С помощта на Клодин Гъливер, специалистка по търговете с произведения на изкуството, която живееше на третия етаж, скоро се намери платежоспособен колекционер, който с готовност купи уникалното произведение.

Пердю му продаде ръкописа едва когато се увери, че помислите му са чисти. Скоро започна да му се носи славата на ексцентричен любител на книгите, който не ги продава на всеки, дори за много пари. Случваше се десетина колекционери да искат една и съща книга — тогава Пердю избираше купувача според произведението. Първо определяше кой как би го използвал — като любим, като приятел, като ученик или като пациент. За него парите бяха второстепенен фактор.

Пердю пътуваше от Истанбул до Стокхолм, от Лисабон до Хонконг, за да открива най-вкусните, най-умните, най-опасните книги. Особено приятно му беше да търси книги, които помагат за добър сън.

Често, както и сега, Жан Пердю седи в лятната кухня, приготвя подправка от розмарин и лавандула, вдъхва със затворени очи съкровения аромат на Прованс и пише своята „Голяма енциклопедия на малките чувства. Справочник за книжари, влюбени и литературни фармацевти“.

В момента е на буквата У. „Утехата на кухнята. Чувството, че на печката в кухнята се задушава нещо вкусно. Прозорците се запотяват. Любимата ей сега ще седне срещу теб на масата и между две хапки ще те погледне доволно. (Утехата на кухнята може да се нарече и живот.)“