Парижката книжарница

19.

— Ами сега? — попита Макс Жордан, след като обиколиха пристанището.

Малкият магазин за хранителни стоки и бистрото в къмпинга, където сервираха палачинки, отказаха да приемат книги вместо пари с обяснението, че доставчиците им работели и не се занимавали с книги.

— Бял боб със сърца и пилешко — предложи Пердю.

— Моля ви, не. Ще ям бял боб само ако оперирате мозъка ми, и то многократно.

Макс обходи пристанището със замислен поглед. Навсякъде по палубите седяха хора, ядяха, пиеха и разговаряха весело.

— Налага се да влезем в общество — обяви бодро той. — Да направим така, че да ни поканят някъде. Какво ще кажете за любезния британски джентълмен?

— В никакъв случай! Това е просия! Това е…

Но Макс вече се бе насочил към точно определена лодка.

— Ахой, дами! За съжаление, нашите запаси полетяха през борда и поповите лъжички ги изядоха. Да ви е останало парченце сирене за двама самотни пътешественици?

Пердю бе готов да потъне в земята от срам. Не беше редно да се говори така с жени! Особено пък мъж, който се нуждае от помощ. Какво безочие!

— Престанете, Жордан — изсъска той и хвана младия мъж за ръкава на синята риза. — Моля ви! Крайно ми е неприятно да просите. Не е редно да смущаваме дамите.

Макс се обърна и го погледна по същия начин, по който другите хлапаци бяха гледали Пердю и Виджая в ранните им години. В обществото на книгите двамата се чувстваха като две ябълки на дървото. Обаче в присъствието на други хора, особено на момичета и жени, бяха плахи тийнейджъри и нерядко губеха дар слово. Всяко парти бе мъчение. Да заговорят момиче, беше сравнимо с ритуално харакири.

— Мосю Пердю, ние сме гладни и трябва да ядем. Ще се реваншираме с приятна компания и безобиден флирт. — Огледа го изпитателно. — Помните ли как се прави това? Написано ли е в книга? — И се ухили безсрамно.

Пердю не отговори. Според младите мъже беше немислимо една жена да те доведе до отчаяние. Пердю с готовност признаваше, че с остаряването положението става все по-лошо. Колкото повече знаеше за жените и за грешките на мъжа според жената… Тези грешки започваха с обувките и съвсем не свършваха със задължителното правило да ги слуша какво говорят.

Бе преживял стотици родителски срещи в книжарницата си. Не му се искаше да си спомня какво е чул и на какво е станал свидетел…

Жените и приятелките им можеха години наред да се подиграват с начина, по който мъжът казва „здравей“. Или с панталона му. С неговите зъби. С предложението му за женитба.

— Аз обичам бял боб — промълви Пердю.

— Я стига! Кога за последен път сте ходили на среща?

— През 1992.

Не, завчера, но Пердю не знаеше дали вечерята с Катрин може да се определи като „среща“.

— През 1992? Тогава съм се родил! Колко… чудно. — Жордан помисли малко. — Окей. Обещавам да не ходим на среща. Отиваме да ядем. Ще вечеряме с три умни дами. Подгответе си няколко комплимента и теми за разговор, които се харесват на жените. Вие сте книжар и това не би трябвало да е проблем за вас. Цитирайте любимите си книги.

— Добре, щом настоявате — промърмори Пердю.

Прескочи ниската ограда, изтича до близката полянка и след минути се върна с голям букет летни цветя.

— Това е цитат.

Трите жени, този път по тениски, се казваха Анке, Корина и Ида. Немкини, към средата на четирийсетте. Обичаха книгите, но френският им звучеше ужасяващо. Пътували по реките, за да забравят, обясни Корина.

— Сериозно ли? Какво искате да забравите? Сигурно мъжете — предположи Макс.

— Не всички мъже. Само един — отвърна Ида. Устата ѝ върху обсипаното с лунички лице като на филмова звезда от двайсетте години се засмя, но само за секунди.

Очите под червения бретон издаваха мъка и надежда едновременно.

Анке забърка провансалско ризото. Аромат на гъби изпълни мъничката кухня, докато мъжете седяха с Ида и Корина на кърмата. Пиеха червено вино от трилитрова кутия и типичната за областта силно минерализирана вода.

Жан призна, че говори немски. Защото немският е първият език на всички книжари по света. Започнаха да разговарят на много приятна смесица от двата езика: той отговаряше на френски и задаваше въпросите си на език, който имаше далечна прилика с немския.

Имаше чувството, че е минал през вратата на страха и с учудване е установил, че зад тази врата не го дебне пропаст. Там имаше още врати, светли коридори и приятни помещения. Вдигна глава и се разчувства от небето над себе си. Неограничено от къщи, мачти и светлини, то бе осеяно с искрящи звезди, големи и малки, ярки и тъмни. Сякаш по небесния прозорец се бяха полепили безброй светулки. Никога не бе виждал толкова красиви звезди. Гледката беше достъпна само за парижани, осмелили се да напуснат града.

Ето го и Млечния път! За първи път бе видял звездния облак като дете, — увит в дебело яке и топло одеялце, на бретонския бряг. Сложиха го на поляна, цялата в глухарчета. Часове наред се взираше в синьо-черното нощно небе, докато родителите му празнуваха бретонския Фест-ноз[21]и се опитваха да спасят брака си. При всяка падаща звезда Пердю си пожелаваше Лирабел Берние и Жакен Пердю отново да се смеят един до друг вместо един на друг. Да танцуват гавот под звуците на гайда, цигулка и бандонеон[22], вместо да стоят отстрани със скръстени ръце и да мълчат.

Възхитен от движението на небето, малкият Жан Пердю се взираше в тъмния простор и се чувстваше спокоен и сигурен в дълбочината на вечната лятна нощ. През онази нощ той разбираше всички тайни и цели на живота. Всичко си беше на мястото, навсякъде цареше покой. Знаеше, че нищо не свършва. Че всичко се влива едно в друго. Че той никога няма да сгреши.

По-късно, вече като мъж, само веднъж възприе света с такава интензивност. Заедно с Манон. Двамата търсеха звездите. Бягаха далеч от градовете, за да намерят най-тъмното място в Прованс. В планините край Со откриха няколко самотни ферми, скрити във фунии от камък, обрасли с мащерка. Небето над скалите беше абсолютно бистро и дълбоко.

— Знаеш ли, че всички сме деца на звездите? — попита го Манон, топла и жива до него. Говореше тихо, за да не наруши тишината на планините.

— Когато преди милиарди години звездите избухнали, завалял дъжд от желязо и сребро, злато и въглерод. Желязото от звездния прах днес е в нас. В нашите митохондрии[23]. Майките предават желязото и звездите на децата си. Ти и аз, Жан — кой знае? — може би сме от праха на една и съща звезда, затова се намерихме и се познахме. Сигурно дълго сме се търсили. Ние с теб сме звездни търсачи.

А той гледаше към небето и се питаше дали могат да видят светлината на мъртвата звезда, която продължава да живее в тях.

С Манон си избраха една искряща небесна перла. Звезда, която още светеше, въпреки че сигурно отдавна бе угаснала.

— Смъртта не означава нищо, Жан. Ние с теб винаги ще останем каквито бяхме един за друг.

Небесните перли се отразяваха във водите на Йона. По повърхността на реката танцуваха звезди, всяка сама за себе си, докосваха се само когато вълните се разбиваха една в друга и две светли перли за миг се сливаха.

Тази нощ Жан не можа да намери тяхната звезда. Усети, че Ида го наблюдава, и се обърна към нея. Това не беше поглед между мъж и жена, а между двама души, тръгнали да пътуват по реката, защото търсят нещо. Нещо определено.

Пердю виждаше съвсем ясно болката на Ида. Тя трепкаше в очите ѝ. Червенокосата жена се мъчеше да се сприятели с новото си бъдеще, макар да го приемаше като живот втора ръка. Мъжът ѝ ли я е напуснал, или тя си е тръгнала сама, преди той да я отблъсне? Човекът, който е бил център на живота ѝ, заради когото се е отказала от себе си, не преставаше да ѝ причинява болка. Усмихваше се, но усмивката ѝ бе забулена от тъга.

Ние всички съхраняваме времето. Съхраняваме старите издания на хората, които са ни напуснали. Ние също сме такива стари издания, под кожата, под пластовете бръчки, житейски опит и смях. Под тези пластове сме някогашните. Някогашното дете, някогашният любим, някогашната дъщеря.

Ида пътуваше по реката не за да търси утеха — тя търсеше себе си. Своето място в новото, неизвестно, засега второкласно бъдеще. Тя сама.

„А ти? — питаха очите ѝ. — Ти, непознати?“

Пердю знаеше само, че иска да отиде при Манон и да я помоли за прошка, задето е бил толкова глупав и суетен.

— Всъщност аз изобщо не исках да съм свободна — заговори изведнъж Ида. — Не исках да си създам нов живот. Старият ми харесваше. Вероятно не съм обичала мъжа си, както обичат жените в книгите, но не живеехме зле. За мен беше достатъчно добре. Достатъчно, за да остана при него. Да не го мамя. Да не съжалявам. Да, така е, аз не съжалявам за малката любов в живота си.

Анке и Корина гледаха приятелката си с много нежност.

— Това ли е отговорът на моя вчерашен въпрос? — попита Корина. — Защо не си го напуснала още преди години, щом не е бил голямата ти любов.

Малка любов. Голяма любов. Жестоко е, че любовта съществува в различни формати. Или не?

Жан гледаше Ида, която не съжаляваше за предишния си живот, наистина не съжаляваше, и увереността му се разколеба.

— А той… как виждаше съвместния ви живот? — осмели се да попита.

— След 25 години реши, че малката любов не му е достатъчна. И намери своята голяма любов. Тя е 17 години по-млада от мен и е много гъвкава. Може с четката в устата да си лакира ноктите на краката.

Корина и Анке избухнаха в смях. Ида също се засмя.

Решиха да поиграят карти. Към полунощ пуснаха суинг — веселия хит „При мен си красива“, мечтателния „Кейп код“ и меланхоличното изпълнение на Луис Армстронг „Имаме цялото време на света“.

Макс Жордан танцуваше с Ида — или поне местеше краката си милиметър по милиметър. Жан се държеше здраво за стола. Песните му бяха познати от времето, когато Манон беше още жива. Колко грозно е да се казва „когато беше още жива“.

Ида видя, че Пердю се мъчи да запази самообладание, и остави Жордан.

— Ела — каза меко на Жан.

Прекрасно беше да не е сам при новата среща с тази музика, непрекъснато раждаща спомени. Защото все още не можеше да повярва, че Манон я няма, а песните, книгите и животът продължават да съществуват.

Как е възможно?

Как е възможно животът да продължава?

Тогава изпитваше див страх от смъртта. И от живота. От всички дни без Манон, които му предстояха.

При всяка песен виждаше Манон да върви, да лежи и да чете, да танцува за себе си, да танцува за него. Виждаше я да спи и да сънува, да грабва от чинията му последното парченце сирене.

„Затова ли реши да прекараш остатъка от живота си без музика? О, Жан, ти толкова обичаш музиката. Пееше ми, когато се страхувах да заспя и да пропилея няколко часа от времето с теб. Измисляше песни за пръстите на ръцете и краката ми, за носа ми. Ти целият си музика, Жан. Защо се убиваш?“

Права е. Но вече свикнах.

Пердю усещаше милувката на вятъра, чуваше смеха на жените, чувстваше се леко замаян от виното — и изпитваше дълбока благодарност към Ида, която го държеше здраво.

Манон ме обичаше. А звездите там горе знаеха, че сме заедно.