Парижката книжарница

39.

Към края на август усети, че е отслабнал. Затегна колана с две дупки. Мускулите на раменете му опъваха ръкавите на ризата.

Докато се обличаше, огледа внимателно отражението си в огледалото. Видя друг мъж, много по-различен от онзи, който беше в Париж. Тъмната коса, изпъстрена със сребърни нишки и небрежно пригладена назад, беше доста по-дълга, отколкото я носеше преди. Видя още пиратска брадичка и избеляла от пране ленена риза. Образ на петдесетгодишен мъж.

Скоро ще стана на петдесет и една.

Пристъпи по-близо до огледалото. Слънцето бе изрисувало нови бръчици около очите му. Видя обаче и бръчици от смях. Някои от луничките със сигурност бяха старчески петна, но това не го притесни. Той живееше. Единствено това имаше значение.

Слънцето бе потъмнило кожата му и ѝ бе придало здрав блясък. Зелените му очи изглеждаха още по-светли.

Шефката му твърдеше, че с тридневна брада приличал на благороден негодник. И не бивало да слага очила за четене, защото разваляли това впечатление.

Една съботна вечер мадам Миньон Монфрер го отведе настрана. В книжарницата беше спокойно. Поредната смяна наематели на ваканционните къщички едва бе пристигнала и хората все още бяха заслепени от летните забавления. Никой не помисляше да влезе в книжарница. Щяха да влизат на тълпи едва след седмица или две, за да купуват задължителните пощенски картички.

— Сега аз ще ви разпитвам — подхвана ММ. — Какъв вкус има любимата ви книга? Коя книга ви спасява от цялото зло на света?

Говореше и се смееше. Бе обещала на приятелките си да измъкне всички тайни от „готвача на книги“. Много жени от градчето го харесваха.

Пердю все още спеше добре. Любимата му книга би трябвало да има вкус на дребни картофи с розмарин — първата му вечеря с Катрин.

Коя книга ме спасява?

Отговорът дойде спонтанно и той избухна в смях.

— Книгите могат много неща, но не всичко, мадам. Най-важните неща трябва да се преживеят. Не да се прочетат. Аз трябва да преживея своята книга.

ММ се усмихна с голямата си уста.

— Жалко, че сърцето ви е сляпо за жени като мен.

— Сляпо е и за другите, мадам.

— Е, това поне малко ме утешава — въздъхна тя.

Следобед, когато горещината ставаше непоносима, Пердю лежеше в спалнята си и се стараеше да не мърда. Събличаше се по къси панталонки и слагаше мокри кърпи на челото, гърдите и стъпалата си.

Вратата към терасата бе отворена, бризът лениво поклащаше завесите. Топлият вятър се плъзгаше по тялото му. Пердю задряма.

Прекрасно беше да се завърне в тялото си. Да разполага с живо тяло, което има чувства. Което не се усеща повехнало и умиращо. Неизползвано, враждебно.

Пердю бе добил навика да мисли чрез тялото си. Сякаш се разхождаше из душата си и надничаше във всяко помещение.

Да, тъгата живееше в гърдите му. Идваше неочаквано, стягаше гръдния кош, пречеше му да диша. Светът се смаляваше. Но той вече не се страхуваше от нея. Дойдеше ли, оставяше я да мине през него.

Другото помещение на страха беше шията. Когато съумяваше да издишва спокойно и дълго, страхът не се разпространяваше. Напротив, с всяко издишване намаляваше. Пердю си представяше как го смачква на топка и го хвърля на Пст, за да си поиграе и да го изнесе от къщата.

Радостта танцуваше в слънчевия сплит. Той се радваше на танца ѝ. Мислеше за Сами и Кунео, за невероятно веселите писма на Макс, в които все по-често се срещаше името Вик. Момичето от трактора. Представяше си как Макс тича след червения трактор през лозята, как прекосява цял Люберон и избухваше в смях.

Учудващо, но любовта си бе избрала място върху езика му. И имаше вкуса на трапчинките на Катрин.

Затворил очи, Жан се усмихна. Тук, сред светлината и топлината на Юга, при него се завърна още нещо. Напрежението. Чувствителността. Желанието.

Понякога сядаше на стената зад пристанището, взираше се в морето или четеше. В такива дни топлината на слънцето предизвикваше в тялото му приятно, теглещо, безпокойно напрежение. И така тялото му се отърсваше от тъгата.

Двайсет години не бе спал с жена.

Копнееше да го направи.

Позволяваше на мислите си да го отведат при Катрин. Усещаше я в ръцете си. Помнеше каква беше косата ѝ, какви бяха мускулите и кожата ѝ.

Представяше си как ще докосне бедрата ѝ. Гърдите. Как тя ще го гледа и ще копнее за него. Как ще се приближат един към друг с тяло и душа. Как ще се притискат телата им, как ще се радват…

Всичко си представяше.

— Отново съм тук… — пошепна зарадвано.

Докато живееше сам, хранеше се и плуваше, продаваше книги и переше с новата си перална машина, неусетно настъпи часът, когато нещо в него направи още една крачка напред.

Просто така. Случи се в края на лятото, на 28 август.

Дояждаше обедната си салата и размишляваше дали да отиде да запали свещ за Манон в параклиса Нотър Дам дьо Пити, или да слезе към Порт Исол и да поплува в морето. И изведнъж забеляза, че в сърцето му не е останал гняв. Нищо не го пареше. Нямаше желание да крещи. Очите му не се пълнеха със сълзи на ужас и загуба.

Стана и отиде на терасата.

Възможно ли е?

Наистина ли е стигнал до края? Или тъгата му бе погодила номер и ей сега ще се втурне през предната врата?

Бе стигнал до дъното на тъгата и болката. Гребеше, гребеше, изгребваше болка и тъга и изведнъж се освободи много място.

Върна се в стаята, грабна лист хартия и започна да пише с нарастващо нетърпение:

Катрин,

Не знам дали ще спечелим и никога няма да си причиним болка един на друг. Вероятно не, защото сме хора. Но в този момент, за който съм копнял с такава сила, аз знам, че животът с теб ще ми осигури по-добър сън. Че ще се будя с радост. Че ще се науча да обичам по-истински.

Искам да готвя за теб, когато си в лошо настроение от глад, от всякакъв вид глад: глад за живот, глад за любов, глад за светлина, море, пътешествия, книги, сън… Искам да мажа ръцете ти с крем, когато си работила с грапав камък — сънувам те като спасителка на камъните, която вижда болката на сърцето под твърдите пластове.

Искам да вървя след теб по тясна пътека, да видя как се обръщаш и ме чакаш.

Искам всички големи и малки радости на живота: да се караме и да се смеем, да наливам топло какао в любимата ти чаша, когато навън е студено, да ти отварям вратата на таксито след вечер с нови, весели приятели. Искам да виждам, че си щастлива.

Искам да усещам как дупето ти се притиска в корема ми. Как те топля.

Искам да правя с теб хиляди големи и малки неща. Ти и аз, ние заедно. Ти в мен и аз в теб.

Моля те, Катрин, ела! Ела скоро! Ела при мен!

Любовта е по-добра от славата си.

Жан

P.S. Наистина!