Парижката книжарница

6.

— Пердю нави ръкавите на бялата си риза, провери на място ли е възелът на черната вратовръзка, сложи си очилата за четене, които му бяха необходими отскоро, и с почтителен жест покани клиентката да влезе в сърцето на неговия литературен свят. Настани я във високо кресло със столче за краката и с поглед към Айфеловата кула през редицата прозорци, високи два и широки четири метра. Близо до креслото бе поставена масичка за чантите на дамите, дарена от Лирабел, майката на Пердю. А до нея стоеше старото пиано, което мосю Пердю плащаше да акордират два пъти годишно, макар че самият той не умееше да свири.

Пердю попита първо за името на клиентката. „Казвам се Анна“, отговори просто тя и той започна да ѝ задава въпроси. Професия, какво прави сутрин, имала ли е любимо животно в детството си, какви кошмари е сънувала през последните години, кои книги е прочела напоследък… Дали майка ѝ е нареждала какво да облича.

Интимни въпроси, но не прекалено. Важното беше да ги зададе и после да пази желязно мълчание. Мълчаливото слушане беше основата, върху която щеше да предприеме генералното измерване на душата.

— Работя в телевизионната реклама — започна да разказва Анна. — В агенция с мъже отвъд датата на годност, според които жените представляват кръстоска от машина за еспресо и диван.

Всяка сутрин си навивала по три будилника, за да се изтръгне от чудовищно дълбокия си сън. Веднага вземала горещ душ, за да се затопли за студенината на деня.

Като дете имала предпочитание към топчести маймунки с постоянно влажно носле, макар да били дразнещо кротки. Освен това обичала да носи къси червени кожени панталони и това ужасявало майка ѝ. Често сънувала как, облечена само по риза, се изправя пред важни личности от мъжки пол и постепенно потъва в движещи се пясъци. Мъжете посягали да ѝ свалят ризата, но никой не се сещал да я измъкне от пясъка.

— Никой никога не ми помогна — повтори горчиво тя и вдигна глава към Пердю. Очите ѝ блестяха трескаво. — Е, тъпа ли съм?

— Не много — отговори спокойно той.

Докато била студентка, четяла много и истински. „Слепота“ от Жозе Сарамаго я оставила безпомощна.

— Нищо чудно — кимна мосю Пердю. — Книгата не е подходяща за хора, които тепърва влизат в живота. Тя е за достигналите средата на годините си. За онези, които се питат къде, по дяволите, е потънала първата половина от живота им. За хората, които вдигат глава и престават да се взират във върховете на обувките си, които дотогава са се местили усърдно, без почивка, без да помислят закъде бързат. Слепи, въпреки че са виждали. Само слепите за живота се нуждаят от басните на Сарамаго. Вие, Анна, все още виждате.

По-късно престанала да чете. Защото работела. Работела твърде много, твърде дълго, трупала в себе си все нови и нови пластове изтощение. Така и не успяла да вмести някой мъж в реклама за почистващи препарати или бебешки пелени.

— Рекламата е последният бастион на патриарсите — заяви Анна пред мосю Пердю и благоговейно слушащия Макс Жордан. — Рекламата е по-консервативна дори от армията. Само в рекламата все още цари старият ред.

След толкова много признания тя се облегна изтощено назад.

„Е? — питаше изразът на лицето ѝ. — Ще ме излекувате ли? Кажете ми истината, без да ме щадите.“

Отговорите ѝ ни най-малко не повлияха върху избора на Пердю. Те целяха единствено да го запознаят с гласа на Анна, с височината и силата на тоновете ѝ, с говорните ѝ навици.

Пердю улови няколко думи, светещи в потока на общите фрази. Тъкмо светещите думи разкриваха как тази жена виждаше, миришеше и усещаше живота. Какво смята за истински важно, какво я занимава, как се чувства в момента. Какво се стреми да скрие зад потока от думи. Болка и копнеж.

Мосю Пердю улови светещите думи с умението на дългогодишен рибар. „Не беше планирано така — казваше често Анна. „Не очаквах това.“ Говореше за „безбройни опити“ и „двукратни кошмари“. Живееше в математиката — една от техниките на цивилизацията, която отрича ирационалността и преценките. Забраняваше си да преценява интуитивно и да смята невъзможното за възможно.

Това обаче беше само едната част, доловена и отбелязана от Пердю: онова, което правеше душата нещастна. Съществуваше и втора част — онова, което правеше душата щастлива. Мосю Пердю знаеше от опит, че нещата, които човек обича, оцветяват езика му.

Мадам Бернар, собственицата на дом № 27, пренасяше страстта си към платовете върху къщи и лица — „маниери като лошо изгладена полиестерна риза“ беше едно от любимите ѝ определения. Пианистката Клара Виолет се изразяваше с музика: „Малката на Голденбергови свири едва трета цигулка в живота на майка си“. Голденберг, собственикът на магазин за хранителни стоки, виждаше света във вкусови усещания — определяше нечий характер като „изгнил“, нечие повишаване в службата като „презряло“. Момиченцето му Бриджит, „третата цигулка“, обичаше морето, което е магнит за чувствителните личности. Четиринайсетгодишната хубавица бе сравнила Макс Жордан с гледката от Касис към морето, „дълбока и далечна“. Нежната „трета цигулка“ беше влюбена в писателя. Доскоро Бриджит искаше да е момче, а сега бързаше да стане жена.

Пердю си обеща да занесе на Бриджит книга, която може да се превърне в спасителен остров в морето на първата любов.

— Често ли молите за извинение? — обърна се той към Анна. Жените винаги се чувстваха по-виновни, отколкото бяха.

— Какво извинение имате предвид? „Извинявай, не съм си довършила мисълта“? Или по-скоро: „Извинявай, че съм влюбена в теб и ще ти създам проблеми“?

— И двете. Всички видове извинения. Извинението е поемане на вина. Вероятно сте свикнали да се чувствате виновна за всичко, каквото сте. Често не ние оформяме думите, а думите, които използваме често, ни оформят.

— Странен книжар сте вие, знаете ли това?

— Да, знам, мадмоазел Анна.

Мосю Пердю помоли Жордан да донесе десетина книги от „библиотеката на чувствата“.

— Заповядайте, скъпа. Романи за своеобразието, наръчници за промяна в мисленето, стихове за достойнството.

Книги за мечти и умиране, за любов и за живота на твореца. Сложи в краката ѝ мистични балади, стари, сурови истории за пропасти и падания, за опасности и предателство. Скоро Анна бе заобиколена от купчини книги като от кутии с обувки в магазина.

Пердю искаше клиентката му да се почувства като в гнездо. Да осъзнае безкрайността, която предлагат книгите. Книги винаги имаше достатъчно. Те никога нямаше да престанат да обичат читателките и читателите си. Те бяха надеждата в непредвидимото. В живота. В любовта. След смъртта.

Накрая се появи Линдгрен и със смел скок се озова право в скута на Анна. Настани се удобно и замърка, а преуморената, нещастно влюбената, винаги със съзнание за вина майсторка на рекламата се отпусна и въздъхна доволно. Изпънатите ѝ рамене се разхлабиха, палците, скрити в шепа, се показаха, лицето ѝ загуби строгостта си.

Анна се зачете.

Мосю Пердю проследи как думите проникват в душата ѝ и ѝ придават контури отвътре. Видя как Анна открива у себе си резонансна повърхност, която реагира на определени думи. Тя беше като цигулка, която се учи да свири сама на себе си.

Мосю Пердю наблюдаваше ощастливеното лице на Анна и сърцето му се свиваше от болка.

Няма ли книга, която да ме научи да свиря песента на живота?