Парижката книжарница

10.

Катрин огледа внимателно барбуните, пресните подправки, сметаната от едри нормандски крави, показа му дребните пресни картофи, сиренето и ухаещите круши. И виното.

— Може ли да се приготви нещо от тези продукти?

— Да. Но едно по едно, не с всички заедно.

— През целия ден се радвах на предстоящата вечер — довери му тя. — И малко се страхувах. А вие?

— При мен беше обратното. Много се страхувах и малко се радвах. Трябва да ви се извиня.

— Не, не трябва. В момента сте разстроен от нещо и не е нужно да се преструвате, че сте добре — заяви тя и му хвърли една от кърпите на сини и сиви карета, за да си я върже като престилка. Носеше синя лятна рокля и напъха своята кърпа под червения колан. Днес ѝ личеше, че русите коси са посивели на слепоочията, а погледът ѝ вече не издаваше безпомощен ужас.

Скоро прозорците се запотиха. Газовите пламъчета под тенджерите и тиганите съскаха, сосът от бяло вино, лук шалот и сметана бълбукаше, зехтинът оцвети картофките с розмарин и сол в най-тежкия тиган.

Говореха си, сякаш го правеха от години. Само веднъж спряха, и то за малко. Обсъдиха Карла Бруни и морските кончета, при които мъжките екземпляри носят малките в джоб на коремчето си. Говориха за мода, за сол с добавен вкус и за обитателите на дом № 27, естествено.

Лесни и трудни теми им хрумваха, докато стояха един до друг, между виното и рибата. Пердю имаше чувството, че по този начин — изречение след изречение, двамата с Катрин откриват вътрешното си родство.

Докато той бъркаше соса, Катрин задушаваше барбуните една по една. Ядоха направо от тигана, прави, защото Катрин имаше само един стол. Тя наля вино — леко жълто тапие от Гаскония. Той изпразни чашата си на предпазливи глътки.

Първата му среща с жена след 1992 година. Невероятно, но щом влезе в жилището на Катрин, се почувства обгърнат от сигурност. Мъчителните мисли останаха зад вратата. Сигурно тя го бе омагьосала.

— Как прекарвате дните си напоследък? — попита Пердю, след като приключиха с Господ, света и президента.

— Аз ли? В търсене — отвърна тя и посегна към багетата. — Търся себе си. Преди… преди случилото се бях асистентка, секретарка, пресаташе и почитателка на съпруга си. Сега се опитвам да си спомня какво можех, преди да го срещна. По-точно опитвам се да разбера дали още мога нещо. С това се занимавам. Дните ми минават в опити.

Катрин откъсна меката среда на хлебчето и започна да я мачка между стройните си пръсти. Пердю четеше по лицето ѝ като в роман. Тя не му забраняваше да я прелиства, да проникне в историята ѝ.

— Днес, на 48 години, се чувствам като осемгодишно дете. Тогава мразех да ме пренебрегват. И същевременно се обърквах и плашех, когато някой ме намираше интересна. Исках само точно определени хора да ми обръщат внимание. Например момичето с гладки коси от богато семейство да ме направи своя приятелка. Или добрият учител да забележи как скромно пазя големите си знания. Или мама… о, мама…

Катрин замлъкна. Пръстите ѝ продължаваха да мачкат хлебното топче.

— Исках да ме забележат най-големите егоисти. Другите ми бяха безразлични. Например татко, който много ме обичаше. Или дебелата, вечно потяща се Олга от партера. А те бяха много по-мили. Аз обаче се чувствах неловко, че се харесвам на мили хора. Глупачка съм, нали? И в брака си продължих да бъда същото глупаво момиче. Исках онзи идиот, мъжът ми, да ми обръща внимание и пренебрегвах всички други. Сега съм готова да се променя. Ще ми подадете ли пипера?

Пръстите ѝ бяха оформили морско конче. Сложи му две зрънца пипер за очички и го връчи на Пердю.

— Бях скулпторка. Някога, в далечното минало. Сега съм на 48 и възнамерявам да започна отначало. Ще уча. Не помня откога не съм спала с мъжа си. Аз бях вярна, тъпа и ужасяващо сама. Боя се, че ако се държите мило с мен, ще ви погълна. Или ще ви убия, защото няма да мога да го понеса.

Пердю слушаше с нарастващо учудване. Бе сам с такава жена, зад затворена врата.

Продължи да се взира в лицето на Катрин. Впи поглед в главата ѝ, сякаш му бе позволила да проникне в нея и да потърси интересните неща, които със сигурност се криеха вътре.

Ушите ѝ бяха продупчени, но не носеше обици. („Имах рубинени, сега сигурно ги носи новата. Жалко, с какво удоволствие бих ги хвърлила в краката му.“) Понякога попипваше свивката на шията си, сякаш търсеше нещо… може би огърлица, също станала притежание на новата.

— А вие как прекарвате дните си? — попита на свой ред тя.

Той ѝ описа „Литературната аптека“.

— Речен кораб с голям трюм, камбуз, две каюти за спане, баня и 8 000 книги. Собствен свят в големия свят.

И спряно приключение, като всеки закотвен за сушата кораб, но не ѝ каза това.

— А мосю Пердю е кралят на този свят. Мосю Пердю предписва лекове за любовна мъка. Мосю Пердю, литературният фармацевт.

Катрин посочи пакета с книги, донесен от него предната вечер.

— Трябва да ви кажа, че помагат.

— Каква искахте да станете, когато бяхте момиче? — попита той, преди смущението да го надвие.

— Исках да стана библиотекарка. И пиратка. Мисля, че вашият книжен кораб щеше да ми свърши много добра работа. Ден след ден щях да откривам тайните на света с четене.

Пердю слушаше с нарастваща нежност.

— А нощем щях да крада от злите хора всичко онова, което са вземали с лъжи от добрите. Щях да им оставя една-единствена книга, за да ги пречисти, да ги принуди да се покаят, да ги превърне в добри хора и така нататък… естествено.

Катрин се изсмя горчиво.

— Естествено — подкрепи иронията ѝ той. Защото това беше единственото трагично при книгите: те променяха хората. Но не можеха да променят само истински злите. Те не ставаха по-добри бащи, по-мили съпрузи, по-нежни приятелки. Те си оставаха тирани, продължаваха да мъчат служителите си, децата и кучетата, бяха злобни на дребно и подли на едро, радваха се, когато жертвите им изпитваха срам.

— Книгите бяха мои приятели — рече Катрин и се опита да охлади зачервената си от готвенето буза с чашата вино. — Мисля, че научих всичко за чувствата от книгите. С тях обичах, смеех се и знаех повече, отколкото през целия си живот без книги.

— И аз — потвърди тихо Пердю.

Погледнаха се и тогава просто се случи.

— Какво всъщност означава Ж.? — попита с тъмен глас Катрин.

Пердю се покашля и отговори шепнешком:

— Жан.

Езикът му се удари в зъбите, толкова чуждо му беше това име.

— Казвам се Жан. Жан Албер Виктор Пердю. Албер — на дядо ми по бащина линия. Виктор — на дядо ми по майчина линия. Мама е професор, баща ѝ, Виктор Берние, беше токсиколог, социалист и кмет. На 50 години съм, Катрин, и не познавам много жени, камо ли пък да съм спал с много жени. Обичах една, но тя ме напусна.

Катрин го наблюдаваше напрегнато.

— Напусна ме вчера. Преди 21 години. Писмото е от нея. Страх ме е от онова, което ще прочета вътре.

Стоеше и чакаше тя да го изхвърли. Да го удари. Да извърне поглед. Нищо такова не се случи.

— О, Жан — пошепна съчувствено Катрин. — О, Жан…

Ето я пак. Сладостта да чуе собственото си име.

Погледнаха се. Той видя пламъка в погледа ѝ, усети, че и той се размеква. Позволи ѝ да влезе в него, да проникне навътре. Да, двамата проникваха един в друг с погледи и без думи.

Две малки лодки в морето. Мислеха си, че се носят сами по вълните, откакто изгубиха котвите си, а сега…

Тя помилва бузата му.

Нежността го улучи като плесница. Прекрасна, приказна плесница.

Още веднъж. Още веднъж!

Катрин остави чашата си. Голите им ръце се докоснаха.

Кожата. Косъмчетата. Топлината.

Не стана ясно кой се уплаши повече, но и двамата осъзнаха веднага, че това не е уплаха от чуждото тяло, от внезапната интимност, от докосването.

Уплашиха се, защото се почувстваха невероятно добре.