Парижката книжарница

30.

Докато навън бурята бушуваше над книжния град и река Сей, докато вятърът мяташе коли на покривите, палеше селски къщи и пробиваше просеки в гората, мъжкото трио в трюма на „Лулу“ си даваше вид, че няма грижи.

— Защо Кюизери е раят, както ми каза веднъж преди около три хиляди години? — попита тихо Макс.

— О, Кюизери! Който обича книгите, губи сърцето си там. В това село всички са луди по книгите. Или просто са луди, но това не прави впечатление. Почти всеки магазин е книжарница, печатница, книговезница, издателство… Повечето къщи са обитавани от хора на изкуството. Мястото направо вибрира от креативност и фантазия.

— В момента не го забелязвам — установи Макс.

Вятърът се извиваше около кораба им и раздрусваше всичко, което се изпречеше на пътя му. Котките намериха убежище при спящата Саманта. Кафка лежеше на шията ѝ, Линдгрен се разположи между глезените ѝ. „Тя е наша“ — казваха физиономиите им.

— Всички букинисти в Кюизери са специализирани. Тук можеш да намериш всичко. И като казвам всичко, значи всичко — натърти Пердю.

В един друг живот, когато все още беше книжар в Париж, той бе влязъл във връзка с няколко търговци на редки книги, за да угоди на платежоспособни клиенти от Хонконг, Лондон или Вашингтон, които много държаха да имат например първото издание на Хемингуей — за 100 000 евро, на всяка цена с подвързия от дивечова кожа и авторско посвещение към добрия му стар приятел Тоби Ото Брус. Или книга от библиотеката на Салвадор Дали, но да е сигурно, че майсторът я е чел, преди да започнат сюрреалистичните му сънища за разтичащи се часовници.

— Там има ли и палмови листа? — попита Кунео, все още коленичил край Саманта, за да държи главата ѝ.

— Не, няма. Има научна фантастика, фантастични истории и фентъзи — да, да, специалистите правят разлика между тези три жанра. Освен това…

— Какво всъщност означава палмови листа? — поиска да узнае Макс.

Пердю простена вътрешно.

— Нищо — побърза да отговори той.

— Чувал ли си някога за библиотеката на съдбата? — попита шепнешком неаполитанецът. — За книгата на живота?

Саманта похъркваше тихо.

Пердю познаваше легендата за Магичната Книга на книгите, Великата световна памет, създадена преди пет хиляди години, записана от седмина неземни мъдреци с поглед в бъдещето. Според мита седмината риши[40]открили онези съставени от етер книги, в които са събрани цялото минало и бъдеще на света. Сценарият на живота от началото до края.

Създаден от същества, живеещи извън ограниченията на времето и пространството. Седмината риши превели на човешки език съдбите на милиони хора, както и решаващи събития в историята на Земята, и ги записали върху мрамор, камък или палмови листа.

Очите на Салво Кунео заблестяха.

— Само си представи, Масимо: животът ти се намира в библиотека от палмови листа. Цялата ти съдба е записана върху един-единствен, тесен палмов лист! Там ще намериш всичко за раждането си, за смъртта си и за онова, което е било, е и ще бъде между тях. Кого обичаш, за кого ще се ожениш, каква професия ще имаш — просто всичко, даже какъв си бил в предишните си животи.

— Пуф… кралят на пътя… — затананика Саманта.

— Цял човешки живот плюс предишните животи върху поставка за бира. Звучи достоверно — промърмори Пердю.

Много пъти му се беше случвало да спори със запалени колекционери, решени да се сдобият с така наречените хроники от Акаша[41], все едно колко ще им струват.

— Сериозно ли говорите? — зарадва се Макс. — Ей, хора, ами ако в предишния си живот съм бил Балзак?

— По-скоро си бил някое малко канелони.

— В хрониката е записано и кога ще дойде краят ти. Не точния ден, само месеца и годината. Записано е и как ще умреш — продължи Кунео.

— О, много благодаря. — Макс поклати глава с явно съмнение. — Какъв смисъл има да знам кога ще умра? Сигурно ще прекарам остатъка от живота си в луд страх. Не, благодаря, предпочитам да си остана с илюзията, че безкрайността може да се отвори точно за мен.

Пердю се покашля многозначително.

— Да се върнем към Кюизери. Повечето от хората там, на брой точно 1 641, се занимават с печатни произведения, а останалите се грижат за храната и подслона на гостите. Казват, че братството на букинистите е изплело плътна мрежа около глобуса и тази мрежа продължава да съществува извън нормалните пътища за комуникация. Тези хора не ползват даже интернет. Книжните мъдреци пазят ревниво знанията си и с всеки починал член на братството общото знание намалява.

— Ох… — въздъхна Саманта.

— Затова всеки от тях се старае да си отгледа поне един наследник и му предава устно знанието си за живота с книгите. Тукашните букинисти знаят мистични истории за възникването на известни произведения, познават всички тайни издания и оригинални ръкописи, чели са „Женската библия“[42].

— И такава ли има? — промърмори Макс.

— Известно им е всичко за книгите, в които между редовете е записана съвсем друга история — продължи да разказва Пердю с тих, съзаклятнически глас. — Казват, че в Кюизери живее жена, която е изучила съдбата на много известни произведения. Тя събира първите версии на ръкописите. Знае например какъв е бил първият край на Ромео и Жулиета — двамата оцеляват, женят се и си имат много деца.

— Пфу — потърси се Макс. — Как е възможно Ромео и Жулиета да оцелеят и да имат деца? Нали цялата драматургия отива на кино?

— На мен пък ми харесва — възрази Кунео. — Винаги ми е било мъчно за малката Жулиета.

— Сигурно някой от тях знае кой е Санари? — попита с надежда Макс.

И Жан Пердю хранеше същата надежда. От Дижон бе изпратил картичка на Сами льо Трокесе, президент на книжната гилдия в Кюизери, за да го извести за идването си.

Към два, изтощени, всички заспаха, люлени от вълните, които с отслабването на бурята бяха станали по-меки и дори приятни.

Събудиха се в началото на новия ден, облян от прясно измити слънчеви лъчи, който с нищо не напомняше за случилото се предишната нощ. Бурята я нямаше — а с нея бе изчезнала и жената.

Кунео се взираше невярващо в празната си длан. Размаха ръка и обвинително я показа на спътниците си.

— Пак ли ще се повтори старата история? Защо винаги намирам жените в реката? — попита сърдито той. — Едва съм се възстановил от първата, а сега и това!

— Прав си. Имал си само петнайсет години — ухили се Макс.

— Проклетите жени! — продължи да се оплаква Кунео. — Толкова ли не можа да си напише телефона с червило на огледалото?

— Отивам да купя кроасани — реши Макс.

— И аз идвам с теб, амико, тъкмо ще се поогледам за пеещата насън — скочи Кунео.

— Вие не познавате селото. По-добре да отида аз — възрази Пердю.

Накрая тръгнаха тримата.

Слязоха на малкото пристанище, прекосиха къмпинга, минаха през старата градска порта и се запътиха към пекарната. По улицата се зададе орк[43]с торба багети, придружен от елф, задълбочен в айфона си.

Пердю откри група харипотъровци, които гръмогласно спореха с братята от „Нощния страж“ в романите на Мартин пред синята фасада на библиотеката „Ла Декуверт“. От другата страна се зададоха две нагиздени вампирки на скъпи велосипеди. На минаване хвърлиха жадни погледи към Макс. От църквата тъкмо излизаха фенове на Дъглас Адамс по халати и с хавлиени кърпи на раменете.

— Конгрес! — извика Макс.

— Какво? — учуди се Кунео, загледан след внушителния орк.

— Конгрес по фентъзи. Селото е пълно с хора, облечени като любимите си герои или автори. Страхотно!

— Има ли някой в ролята на Моби Дик? — попита Кунео.

Пердю проследи с поглед съществата, така внезапно изскочили от Средната земя и от замъка Зимен хребет. Чак да не повярваш какво можеха да натворят книгите!

Кунео искаше да знае от коя книга са костюмите и Макс му обясняваше подробно. Бузите на младия мъж пламтяха от вълнение. Ала когато насреща им се зададе жена с яркочервена кожена мантия и високи бели ботуши, засрамено призна, че не я познава.

— Тази дама, уважаеми, не е костюмирана — обясни важно Пердю. — Тя е медиумът, който разговаря с Жорж Санд и Колет. Не казва на никого как точно го прави. Твърди, че ги срещала, докато пътувала във времето. В сънищата си.

В Кюизери имаше място за всякакви хора, свързани с литературата. Тук работеше лекар, специализирал се в литературната шизофрения. Посещаваха го пациенти, които смятаха, че в тях се е преродил Достоевски или Хилдегард фон Бинген[44].

Идваха и хора, объркани от множеството си псевдоними.

Пердю беше нетърпелив да се срещне с президента на гилдията на букинистите Сами льо Трокесе. Думата на Трокесе беше входен билет, който щеше да му позволи да поговори с букинистите за Санари. Льо Трокесе живееше над старата печатница.

— Сигурно този главен литератор ще ни даде паролата — прошепна Макс, докато разглеждаше с огромен интерес изложените пред магазините книги, албуми и географски карти.

— Не е точно парола — поправи го меко Пердю.

Кунео спираше пред менюто на всяко бистро, изчиташе го от край до край и записваше нещо в тефтерчето си. Намираха се в областта Брес, самопровъзгласила се за люлка на френската креативна кухня.

Съобщиха за идването си в печатницата и седнаха да чакат в офиса на президента. Очакваше ги изненада. Сами льо Трокесе не беше президент, а президентка.