Парижката книжарница

37.

До: Катрин (фамилното име е на известния Льо П., нали знаете кой), улица „Монтаняр“ № 27, 75011 Париж

Санари сюр Мер, през август

Далечна Катрин,

Досега съм преброил двайсет и седем цвята на морето. Днес е смесица от синьо и зелено. Жените в бутиците го наричат петролено. Те си знаят своето, но според мен е „мокър тюркоаз“.

Морето, Катрин, може да вика. Може да драска, да те цапва с лапичките си като котка. Може да те ласкае, да те милва. То е най-гладкото огледало, докато сърфистите не се втурнат в големите, шумни вълни. Всеки ден е различно. Зададе ли се буря, чайките пищят като малки деца, а изгрее ли слънце, възвестяват идващото великолепие: „Красиво! Красиво! Красиво!“. Човек може да умре сред красотата на Санари и да не усети.

Моите ергенски дни сред красивото синьо — в моята синя стая в пансиона „Бьо Сежур“, чийто собственик се казва Андре — приключиха скоро след 14 юли. Вече не се налага да тъпча дрехите си в торба и да ходя при мадам Полин или в пералнята зад търговския център на Сикс Форс ле Плаж. Вече си имам перална машина. В книжарницата беше ден за плащане. Мадам Миньон Монфрер (ММ), собственицата, първата местна книжарка, е доволна от мен. Каза, че изобщо не ѝ преча. Виж ти! Първата шефка в живота ми даде нареждане да се занимавам с детските книги, с речниците и с класиците. Помоли ме също да проверя много внимателно отдела с немските писатели емигранти. Изпълнявам желанията ѝ дословно и трябва да ти кажа, че се чувствам добре. Даже ми е приятно, че не аз нося цялата отговорност.

Наех си и къща. За пералната машина и за мен.

Намира се на хълма над пристанището, точно зад параклиса Нотър Дам дьо Пити. От прозореца си виждам малкия залив Портисол, където туристите лежат един до друг като сардели. Някои стари жилища в Париж със сигурност са по-големи от моята къща, но не са толкова красиви.

Цветът ѝ е нещо между оранжевочервено и жълто като китайско къри. От прозореца на едната спалня виждам палма, пиния, поляна с цветя и задната страна на малкия параклис. Зад огромен хибискус се простира морето. Гоген сигурно щеше да се влюби в комбинацията от цветове. Яркорозово и петролено, нежнорозово и мокър тюркоаз. Вече съм съвсем сигурен, че едва тук се уча да виждам.

Вместо да плащам наем, правя основен ремонт. Фламинго-къри-къщата принадлежи на Андре и съпругата му Полин. Те нямат време, нямат и деца, за да ги карат да работят. Поддържат пансион с девет стаи, който всяко лято е зает до последното ъгълче.

Липсва ми „синята стая“ на първия етаж. Липсват ми и скърцащият глас на Андре, чудесните му закуски и тихият заден двор с покрив от зелени листа. Андре прилича на баща ми. Той готви за гостите на пансиона, Полин гледа на дамите на карти и създава нужната атмосфера. По цял ден пуши и реди карти върху мушамата на масата. Предложи да ми гледа. Да приема ли?

Имат две чистачки: Айме, руса, дебела, ужасно шумна, винаги весела; и Сюлюм, дребничка, тънка, корава и сбръчкана като маслина, смее се беззвучно и беззъбо. Носят кофите с вода, както дамите в Париж носят чантите си от „Шанел“ и „Витон“. Айме често ходи в църквата на пристанището. Пее с хора и очите ѝ се пълнят със сълзи. Тук божествената служба е човешка. Помощниците на свещеника са млади, носят бели нощници и се усмихват топло. Няма и следа от обичайното за туристическите центрове лицемерие. Санари си е Санари.

Мисля, че в църква трябва да се пее точно така. С щастливи сълзи в очите. И аз започнах отново да пея под душа, даже подскачам, за да уловя по-добре топлите струи. Понякога все още съм като зашит в себе си. Сякаш живея в невидим сандък, а всички останали са отвън. В такива моменти дори гласът ми се струва излишен.

В момента слагам покрив над терасата. Да, тук слънцето е чудесно, но аз го оприличавам на огромния салон в аристократична къща: чувстваш се стоплен и добре дошъл, заобиколен си от лукс и блясък, но в същото време си потиснат, заплашен, задушаваш се, защото горещината продължава прекалено дълго. Между два и пет следобед, понякога и до седем, никой местен човек не се показва на слънце. Жени и мъже се крият в най-хладното място на къщата, лежат голи върху студените плочки в избата и чакат пещта навън най-сетне да се умилостиви и да угасне. Аз оцелявам с мокри кърпи на главата и гърба.

От терасата на кухнята, която покривам, се виждат корабни мачти и пъстрите фасади на къщите около пристанището. Да не забравя безбройните бели яхти и кулата на фара в края на кея. На 14 юли пожарникарите изстреляха оттам фойерверки. Най-отзад ще видиш сини планини, а зад тях са Тулон и Херес. По скалистите хълмове са разпръснати стотици бели къщички. Ако се надигнеш на пръсти, ще видиш четириъгълната наблюдателна кула от стария Сен Назар. Около нея е изграден хотел „Дьо ла Тур“ — гладка буца, където немалко немски писатели са живели в изгнание през годините на войната.

Томас и Хайнрих Ман, Лион Фойхтвангер, Бертолд Брехт, Бонди[48], Толер[49], Стефан Цвайг, Арнолд Цвайг[50], мадам Зегерс[51], мадам Масари[52].

Прекрасно име за жена, нали?

(Прощавай, Катрин, не исках да изнасям лекция! Хартията е търпелива. Авторът никога.)

Към края на юли вече играех петанк на старото пристанище край кея Уилсън, без да се чувствам като жалък начинаещ. Един ден зад ъгъла се появи дребен, закръглен неаполитанец с панама на главата. Мустачките му помръдваха като на доволна котка, а на ръката му висеше жена с красиво лице и нежно сърце. Кунео и Сами! Останаха при мен една седмица. Корабът прекара дните под надзора на град Кюизери, на много добро място. „Лулу“, книжният кораб, сред свои.

Защо, как така, откъде? Сърдечни поздрави.

— Защо никога не си включваш мобилния телефон, книжно магаре! — наруга ме Сами. Въпреки това научили къде съм. Чрез Макс и чрез мадам Розалет, естествено. Достолепната дама е класическият таен агент. Очевидно е проучила много внимателно печатите на писмата, които ти изпращам, и им е издала, че от седмици съм заседнал в Санари. Какво би правил светът на приятелите и влюбените без портиерките на Париж? Кой знае, може би всички наши задачи са записани в голямата книга на живота. Едни обичат много силно, други следят какво правят влюбените.

Аз, естествено, знам защо не си включвам телефона.

Защото твърде дълго живях в свят от хартия. Едва сега започвам да опознавам другия свят.

Кунео ми помогна да покрия терасата. Вечер се опитваше да ме накара да приема готвенето като правене на любов. Изнесе ми много убедителни лекции. Започна на пазара — с домати, зелен фасул, пъпеши, плодове, чесън, три сорта репички, малини, картофи и кромид лук в щайги. После ме заведе в магазинчето за сладолед зад детската площадка, за да опитам солен карамел. Фино усещане за сол, примесено със загоряла сладост от сметана и захар. Никога не бях ял толкова съвършен сладолед. Оттогава се отбивам там всеки ден, понякога и по два пъти.

Кунео ме научи да виждам с ръцете си. Показа ми как да познавам кой продукт как иска да бъде обработван. Научи ме да мириша и да разпознавам по миризмата кои съставки си подхождат и какво мога да сготвя от тях.

Сложи в хладилника ми чаша ситно смляно кафе, за да събира всички миризми, на които не им е мястото там. Четири дни задушавахме, варихме, пържихме, пекохме…

Ако още веднъж ме попиташ ще сготвя ли за теб, ще те прелъстя с всички блюда, които научих да приготвям през тези дни.

Сами ме дари с последната от мъдростите си. Моята малка голяма приятелка. Този път по изключение не викаше — всъщност тя така си говори, — а дойде при мен, докато се взирах в морето и броях цветовете му, и ме прегърна.

— Знаеш ли, че между края и новото начало има междинен, свят? — зашепна в ухото ми. — Това е раненото време, Жан Пердю. То е като блато, в него се събират мечти и тревоги и забравени намерения. През този период крачките ти натежават и се забавят. Не подценявай прехода, Жано, живей между сбогуването и новото начало. Не бързай. Понякога прагът е много широк и не можеш да го преодолееш с една крачка.

Оттогава често мисля за „раненото време“, както го нарече Сами. За прага, който трябва да преодолеем между сбогуването и новото начало. Питам се дали моят праг започва едва сега… или продължава вече двайсет години.

И ти ли познаваш раненото време, Катрин? Любовната мъка е като тъга по мъртъв човек, нали? Имам ли право да ти задавам такива въпроси?

Вероятно Санари е едно от малкото места в нашата страна, където местните се усмихват, когато им препоръчам някой немски автор. По свой начин те се гордеят, че са дали убежище на десетки немски писатели, избягали от Хитлеровата диктатура. За съжаление, твърде малко от къщите на емигрантите са запазени — пет или шест, а къщата на Томас Ман е новопостроена. Произведенията на немските писатели рядко се намират по книжарниците. В момента купувам книгите им. Мадам няма нищо против.

Представи си, Катрин, тя ме препоръча на градските власти! Кметът — едър, посивял, грижливо подстриган и облечен — водеше парада на пожарните коли на 14 юли. На улицата бяха излезли всички превозни средства, с които разполага местната пожарна: камиони, цистерни, джипове, велосипеди, лодки на ремаркета. Грандиозна гледка, повярвай! Зад колите крачеха млади и стари пожарникари, спокойни и горди. Библиотеката на кмета обаче представлява жалка гледка. Звучни имена като Камю, Бодлер, Балзак, томове, подвързани с кожа. Посетителите сигурно се учудват: „О, Монтескьо! И Пруст“. Колко досадно.

Предложих на господин кмета да чете книги, които са му приятни, а не онова, което рекламират по телевизията. Предложих му да подреди библиотеката си, както му харесва, а не според цвета на кориците или по азбучен ред и жанр. Да не слага книгите една до друга, а една върху друга. Да сложи всичко за Италия в единия край: готварски книги, криминалетата на Дона Леон, романи, пътеводители, изследвания на Да Винчи, религиозни трактати, всичко. В другия край да нареди всичко за морето — от Хемингуей до научните книги за акулите, стихове и рибни ястия.

Той ме смята за по-умен, отколкото съм в действителност.

В книжарницата си имам любимо местенце. Точно до речниците и енциклопедиите. Там е много спокойно, само от време на време се появяват малки момичета, за да потърсят нещо, което родителите им не са пожелали да обяснят: „Още си много малка, почакай да пораснеш“. Аз лично вярвам, че няма въпроси за малки и големи. Човек трябва да се научи да напасва отговорите си.

Седя в своето ъгълче, на стълбата, правя се на интелигентен, вдишвам и издишвам. И толкоз.

От скривалището си виждам небето, отразено в отворената стъклена врата, а в далечината късче море. Виждам всичко красиво и меко, въпреки че тук е почти невъзможно да намериш нещо, което да е по-красиво от другото. Сред еднаквите бели къщи на градовете по крайбрежието между Марсилия и Тулон Санари е единственото местенце, където хората живеят и когато няма почиващи. От юни до август, естествено, всички работят за летовниците и след седем не намираш място за вечеря, ако не си резервирал маса. Но щом гостите си заминат, след тях не остават празни къщи и пусти паркинги пред супермаркетите. Тук винаги има живот. Уличките са тесни, къщите са цветни и малки. Местните хора се държат един за друг, сутрин, на разсъмване, рибарите продават от лодките си огромни риби. Това градче би могло да се намира в Люберон, толкова е селско, своеобразно, гордо. Но докато Люберон вече е двайсет и първият квартал на Париж, Санари е място, за което копнеем.

Вече играя петанк всяка вечер на кея Уилсън. Прожекторите осветяват площадката до единайсет часа. Там играят спокойните мъже (някои биха казали старците) и не се говори много.

Кеят Уилсън е най-хубавото място в Санари. Виждаш морето, града, светлините, топките, лодките. Ти си вътре в играта, но наоколо цари спокойствие. Никой не аплодира, само от време на време се чува „Ааа!“, а когато новият ми зъболекар вкарва топката в игра, прокънтява едно „пенг“. Баща ми със сигурност ще хареса това място.

В последно време често си представям как играя петанк с баща си. Как си говорим и се смеем. О, Катрин, имаме толкова много да си говорим и да се смеем!

Къде останаха последните двайсет години?

Югът е пъстросин, Катрин.

Липсва му твоят цвят. Той би придал блясък на живота ми тук.

Жан