Парижката книжарница

36.

Коприненият въздух на Юга изпълваше колата. Жан свали всички прозорци на старото рено 5, подарък от Жерар Боне, съпруга на Бриджит. Върнаха наетата кола в Апт.

Дясната врата беше синя, лявата — червена, останалото беше ръждиво бежово. С тази кола и с малката пътна чанта Пердю тръгна на път сам. Прекоси Боние, стигна до Лурмарен и оттам през Пертюи към Екс. После по най-бързия начин на юг, към морето. Там долу го очакваше Марсилия, горда владетелка на своя залив. Големият град, където Африка, Европа и Азия се целуваха и водеха войни. Пристанищният град лежеше под слънцето като искрящ, дишащ организъм. Пердю прекоси Витрол и започна да се спуска към долината.

Вдясно се редяха бели градски къщи. Вляво се синееха небето и водата. Опияняваща гледка.

Морето искреше.

— Здравей, море — пошепна Жан Пердю.

Сърцето му кървеше. Сякаш водата бе метнала харпун, бе пробила гърдите му и сега го теглеше към себе си с невидимо, неумолимо въже.

Водата. Небето. Бели облачета горе, бели гребени на вълните долу.

Точно така. Ще влезе в това лишено от граници синьо. Ще се движи по стръмния бряг. Ще отиде далеч, много далеч. Няма да спре, докато не намери покой. Докато треперенето във вътрешността му не престане. Дали защото се бе сбогувал с „Лулу“? Или с надеждата, че се е справил с миналото?

Жан Пердю възнамеряваше да пътува, докато намери сигурност. Докато открие място, където да се скрие като ранено животно.

Да се лекувам. Трябва да се лекувам.

Когато тръгна от Париж, не знаеше защо го прави.

За да не мисли още колко много неща не е знаел, включи радиото.

— Ако желаете да ни разкажете събитието, което ви е превърнало в това, което сте, направете го. Обадете ми се и разкажете историята на мен и на всички наши слушатели от департамента Вар.

Говорителката продиктува телефонен номер, а после съобщи с шоколадовия си глас, че следва хубава музика. Бавно парче се затъркаля като вълна. От време на време се чуваха меланхоличните въздишки на електрическа китара. Барабаните гърмяха като прибоя.

„Албатрос“ от Флийтуд Мак.

Жан Пердю слушаше музиката и си представяше полет на чайка към залязващото слънце и плаж далеч от света. По пясъка святкаха огньове, пушеха мокри дърва.

Докато Жан пътуваше покрай Марсилия в топлия летен ден и се питаше кое е неговото събитие, „Марго от Обан“ разказа по радиото за мига, когато започнала да става самата тя.

— Раждането на първото ми дете. Родих дъщеря, казва се Фльор. Трийсет и шест часа болки. Дотогава не знаех, че болката може да роди такова щастие. Изпитах такъв покой… Почувствах се спасена. Изведнъж животът ми доби смисъл. Престанах да се страхувам от смъртта. Родих дете, нов живот. Болката се оказа пътят към щастието.

За миг Жан Пердю разбра тази Марго от Обан. Но той си оставаше мъж. Никога няма да проумее какво означава цели девет месеца да не си сам в тялото си. Никога няма да усети как част от него преминава в детето и изчезва.

Влезе в дългия тунел на Марсилия, минаващ под катедралите. И продължи да слуша радио.

Обади се някой си Жил от Марсилия. Говореше твърдо и отсечено, като работник.

— Аз станах аз, когато умря синът ми — заговори със запъване. — Болката от загубата ми показа кое е важното. Отначало мъката ме придружаваше целодневно. Тя ме будеше, постоянно вървеше до мен, навсякъде беше с мен. Прекарвах с нея цялата вечер, не ме оставяше на мира даже в съня. Мъката ме душеше, разтърсваше ме. И в същото време ме топлеше. Един ден тя си отиде, но не завинаги. Често се случва отново да се появи пред мен. Тогава разбрах кое е важното в живота. Мъката ми го показа. Важно е да обичаш. Да се храниш хубаво. И да вървиш с изправен гръб. Да имаш силата да казваш „не“, когато е необходимо.

Отново музика. Жан остави Марсилия зад себе си.

Досега смятах, че съм единственият човек, който тъгува. Единственият, когото мъката е извадила от равновесие. О, Манон! Липсваше ми човек, с когото да мога да говоря за теб.

Отново си спомни баналната причина, поради която бе прерязал въжетата в Париж. Подтикнат от Херман Хесе и неговите „Стъпала“. Дълбоко интимното, дълбоко човешкото стихотворение.

Смътно разбираше, че няма да пропусне нито едно стъпало.

На колко беше стъпил досега? Още ли беше в края? Беше ли вече в началото? Падаше ли, губеше ли опора? Изключи радиото. Видя отбивката за Касис и се включи в потока от коли.

Отдели се от магистралата, потънал в мислите си. Много скоро стигна в Касис и реното загърмя по стръмните улички. Градът бе препълнен с туристи. Магазинчетата предлагаха пластмасови животинки, диамантени обици, вечерни тоалети… Пред скъп крайбрежен ресторант се вееха плакати: „Каним ви на Бали-бюфет!“.

Тук не е за мен.

Пердю си спомни Ерик Лансон, терапевта от правителствения квартал на Париж, който обичаше да чете фентъзи и се опитваше да му достави радост с литературен психоанализ. Защо не бе поговорил с Лансон за тъгата и страха си? Веднъж бе получил от него картичка от Бали. За тамошните жители смъртта била най-високата точка на живота. Празнували я с танци, музикални изпълнения и богата закуска с дарове от морето. Жан си представи какво би казал Макс за такова празненство. Нещо неприлично. Нещо весело.

На сбогуване Макс каза на Жан две неща. Първо, че трябва да видим мъртвите, да ги изгорим и да погребем пепелта им — а после да започнем да разказваме историята им.

— Който мълчи за мъртвите, те не го оставят на мира.

И второ, че смята да остане в гълъбарника и да пише. Защото местността около Боние еистински красива.

Жан Пердю подозираше, че важна роля играе и един червен лозарски трактор.

И така, какво бе казал Макс? Че трябва да разкаже историята на мъртвите?

Пердю се покашля и заговори високо и ясно:

— Тя ми говореше за природата. Показваше ми чувствата си, винаги. Обичаше танго. Пиеше живота като шампанско и не спираше. Защото знаеше, че животът е нещо много специално.

Сърцето му се напълни с болка и тъга.

През последните две седмици беше плакал повече, отколкото през изминалите двайсет години. И всички сълзи бяха за Манон. Вече не се срамуваше да плаче.

Пердю прекоси стръмните улички на Касис. Мина отляво на нос Канай и впечатляващите червени скали и продължи на юг между възвишения и пиниеви гори, следвайки старото, виещо се по брега шосе, което свързваше Марсилия с Кан. Селата преминаваха едно в друго, редици къщи образуваха границите на градчетата, навсякъде растяха палми и пинии, цветни поляни се редуваха със стръмни скали. Ла Сиота. Льо Люк. Ле Лок.

Забеляза паркинга на входа към плажа и спонтанно се отклони от спокойната колона коли. Бе огладнял.

В малкото градче с обрулени от ветровете стари вили и нови, прагматични хотелски съоръжения в близост до просторния плаж летуваха главно семейства. Малки и големи се разхождаха по алеите, похапваха в ресторантите и бистрата. Всички заведения бяха отворили широко прозорците си към морето.

Няколко загорели от слънцето момчета играеха фризби в малкия залив, а зад веригата от жълти буйове чакаха десетки платноходки, боядисани в бяло.

Жан намери място в плажното бистро „Л’Екватор“, само на два метра от пясъка и на десетина метра от меките вълни. Големите сини чадъри се полюляваха над голите маси. През сезона в Прованс никога не достигаше място и гостите се подреждаха в заведенията плътно като сардини в консерва. Пердю седна на бара.

Поднесоха му високо черно гърненце с миди, задушени в сметана и подправки. Пердю пи много вода, поръча и чаша тръпчиво бяло вино. Ядеше и пиеше, без да откъсва поглед от морето.

Под светлината на късния ден вълните изглеждаха светлосини. След залез слънце щяха да станат тъмносини. Пясъкът приличаше на тъмно ленено семе, но скоро щеше да посивее. Покрай бистрото минаваха оживено разговарящи жени с къси полички. Смехът им издаваше радостно очакване. На кея щеше да има дискотека под открито небе. Момчета и момичета в тънки роклички или по къси джинси и шорти стояха на групи по трима-четирима и разговаряха. Тесните, къси блузки разкриваха бронзова, блестяща под залязващото слънце кожа.

Пердю наблюдаваше с интерес младите жени и мъже.

В начина, по който се движеха — бързо, леко приведени напред, — личеше необузданото им желание да преживеят нещо. Да стигнат възможно най-бързо до там, където има приключения. Еротични приключения! Смях, свобода, танци до зори, боси крака в хладния пясък, горещи тела. И целувки, които ще останат незабравими.

По залез слънце Сен Кюр и Ле Лок се превръщаха в място за забавление.

Лято на юг. Последните часове на горещия следобед, когато кръвта се е уморила да се движи по тялото.

Стръмният нос отляво на Жан, обрасъл с къщи и пинии, сияеше ръждивочервен, хоризонтът се очертаваше оранжевосин, морето се вълнуваше, сладко и солено.

Когато опразни съдчето с миди и на дъното остана само малко сметанов сос с вкус на морска вода, а чинията се напълни с мидени черупки, морето, небето и земята изведнъж се потопиха в синьо. По-точно в сивосиньо, което охлади въздуха, виното, белите стени и крайбрежната алея. За миг всички хора заприличаха на говорещи каменни скулптури.

Русият келнер, който със сигурност беше страхотен сърфист, отнесе гърненцето и чинията и донесе топла вода за измиване на ръцете.

— Искаш ли десерт?

Въпросът прозвуча любезно, но подтекстът беше ясен: „Ако не, тръгвай си, моля те, много хора чакат за мястото ти“.

Пердю отказа десерт. Чувстваше се прекрасно. Нахрани се с морска храна, пи от морето с очи. Утоли копнежа си и треперенето отслабна.

Остави недопитата чаша с вино, хвърли банкнота на бара и се запъти към паркинга. Качи се в пъстрото рено и потегли отново по крайбрежното шосе със солен вкус на устните си.

Когато престана да вижда морето, зави надясно и се отклони от националния маршрут. След кратък път между пинии, кипариси, борове и къщи, хотели и вили отново видя водата да проблясва под ярката светлина на луната. Навлезе в красиво селище от многоцветни вили. Уличките между тях бяха пусти. Не знаеше къде се намира, но осъзна, че с радост би се събудил тук утре сутринта, за да поплува в морето. Беше време да си потърси място за нощувка. Или да се настани някъде на плажа, да запали огън и да спи под звездите.

Тъкмо когато се спускаше по булевард „Фредерик Мистрал“, реното започна да вие жално. Само след минута се чу съскане, последвано от силно изпукване. Моторът се закашля и спря. Пердю едва успя да завие към тротоара.

Там колата въздъхна за последен път. Жан завъртя ключа, но не чу нито звук. Колата очевидно искаше да остане тук.

Пердю слезе и се огледа.

Точно под него се простираше малък залив с хубав плаж. Отзад се редяха вили и ниски блокчета с апартаменти за туристи. На около половин километър от него беше центърът на селището, осветен в оранжево. Пердю взе чантата си от колата и тръгна към центъра.

Наоколо цареше тишина. Тук явно не правеха дискотеки на открито. Колите минаваха извън селището. Дори морето не вдигаше излишен шум.

След десетина минути път покрай стари вили с цветни градини отпред Пердю изведнъж се изправи пред четириъгълна наблюдателна кула. Преди повече от сто години някой бе измислил да построи около кулата хотел. Сега вече му стана ясно къде е попаднал.

Точно тук ли трябваше да се озове? Всъщност беше логично. Изпълнен с почит, излезе на кея. Затвори очи и вдъхна дълбоко морския въздух. Сол. Простор. Свежест.

Отвори очи. Старото рибарско пристанище. Дузини многоцветни корабчета се полюляваха върху коприненосинята вода. Зад тях се редяха горди бели яхти. Нито една къща не беше на повече от четири етажа. Фасадите им бяха боядисани в пастелни тонове.

Старо моряшко селище, денем сияещо под ярката слънчева светлина, нощем спокойно спящо под звездното небе. Вечер палеха старомодни розови фенери. Ето го и пазара с жълти и червени платнища над сергиите. Ето ги и старите чинари. Сред тях хора, успокоени от слънцето и морето, се взираха замечтано в нещо свое. Безброй нови заведения, безброй маси и столове.

Мястото, приютило и утешило много бегълци.

Санари сюр Мер.