Парижката книжарница

28.

Думите излязоха сами от устата му. Произнесе ги без запъване, вслуша се в звученето им. Изречението увисна в кухнята на Зелда и Ксавер, над купите със салата и чашите с червено вино. Какво означаваше то?

— Тя е мъртва.

Означаваше, че той е сам.

Означаваше, че смъртта не прави изключение.

Усети как малка ръка стисна неговата.

Елая.

Тя го дръпна и той се отпусна на пейката до нея. Коленете му трепереха.

Жан погледна в лицето първо Кунео, после Макс.

— Няма закъде да бързам — поясни той. — Манон е починала преди 21 години.

— Мили боже — промърмори неаполитанецът.

Макс въздъхна дълбоко и бръкна в джоба на ризата си. Извади парче от вестник, сгънато на две, и го подаде на Жан.

— Намерих го в Бриар, скрито в книга на Пруст.

Жан разгъна хартията.

Съобщение за смъртта ѝ.

Значи някога го е пъхнал в първата книга, която му е попаднала, а после е забравил в коя. Така съобщението за смъртта на Манон е изчезнало сред хилядите книги в „Литературната аптека“.

Помилва хартията, сгъна я отново и я прибра в джоба си.

— Защо мълчахте? Знаели сте, че не казвам истината. Да го кажем с истинските думи: знаели сте, че ви лъжа. Въпреки това сте си мълчали. Чакали сте, докато…

Докато видите, че съм готов за истината.

Жордан съвсем леко вдигна рамене.

— Естествено беше да постъпя така — обясни с леко смущение той. — Не можех другояче.

Големият часовник в коридора удари кръгъл час.

— Благодаря ти, Макс — прошепна Пердю. — Много ти благодаря. Ти си добър приятел.

Той се изправи, Макс също и двамата се прегърнаха над масата. И двамата се чувстваха неудобно, но прегръдката ги облекчи безкрайно. Отново се бяха намерили.

Очите на Жан пак се напълниха със сълзи.

— О, Макс, тя е мъртва! — пошепна задавено той и младият мъж го прегърна силно, покачи се на колене върху масата, разбута чиниите и купите, за да го притисне до гърдите си, да го утеши.

Жан Пердю заплака за втори път.

Зелда изхълца задавено и затисна устата си.

Елая гледаше Макс с дива нежност и бършеше търкалящите се от очите ѝ сълзи. Баща ѝ се бе облегнал назад и следеше представлението. С едната ръка подръпваше брадата си, в другата въртеше незапалена цигара.

Кунео бе свел глава към чинията си.

— Няма нищо — проговори задавено Пердю, след като пристъпът на плач премина. — Вече всичко е наред. Добре съм, наистина. Искам да пия нещо.

Издиша шумно и за малко да се засмее. Освен това имаше желание да целуне Зелда и да танцува с Елая.

Някога си забраняваше да тъгува, защото… защото официално не съществуваше в живота на Манон. Защото си нямаше никого, с когото да тъгува за нея. Защото беше сам, съвсем сам с любовта си.

До днес.

Макс слезе от масата, останалите побързаха да наредят отново чиниите и чашите, вилици и ножове паднаха на кахления под.

— Спокойно, имам достатъчно вино — рече Ксавер.

Всички се оживиха, докато…

— Почакайте малко — помоли тихичко Кунео.

— Какво има?

— Казах да почакате малко.

Салваторе не вдигна поглед от чинията си. От брадичката му капеха сълзи и се смесваха със салатния сос.

— Капитане, мио каро Масимо, скъпа Зелда, приятелю Ксавер, скъпа моя малка Елая…

— И Лупо — прошепна младата жена.

— Искам да ви призная нещо. Изслушайте ме, моля.

Главата му се приближи още повече към масивните гърди.

— Толкова е… Вивет е момичето, което обичах. Търсих я. Търся я вече двайсет и една години по всички реки на Франция, във всяко пристанище, на всеки кей.

Всички кимнаха.

— И? — подкани го предпазливо Макс.

— И… тя е омъжена за кмета на Латур. От двайсет години. Има двама сина и тройно нагънат задник. Намерих я преди 15 години.

— О! — пошепна смаяно Зелда.

— Тя си спомни за мен, но едва след като ме обърка с Марио, Джовани и Арно.

Ксавер се приведе напред. Очите му искряха. Вече пушеше спокойно.

Зелда се усмихна нервно.

— Това е виц, нали?

— Не, Зелда. Не престанах да търся Вивет, която бях срещнал край реката през една лятна нощ, преди много, много време. Дори след като открих истинската Вивет. Точно защото намерих истинската Вивет, трябваше да продължа да я търся. Това е…

— Болест! — прекъсна го остро Ксавер.

— Татко! — извика уплашено Елая.

— Съжалявам, Ксавер, приятелю, аз…

— Какво ти? Ти излъга жена ми и мен! Тук, в моята къща. Дойде при нас преди седем години и ни разказа тази лъжлива история. Ние ти дадохме работа. Повярвахме ти, човече!

— Нека да ти обясня защо…

— Разигра ни малка романтична комедия, за да събудиш съчувствието ни. Отвратително, направо гадно!

— Не му крещете, моля ви — намеси се Жан. — Със сигурност не го е направил, за да ядоса лично вас. Не виждате ли колко му е трудно?

— Ще крещя колкото си искам. А вие, с вашето разбиране… Май и вие не сте съвсем наред с главата. Да обичате мъртва жена!

— Това вече беше прекалено, мосю — обади се Макс.

— По-добре да си отида.

— Не, Кунео, моля те! Ксавер е раздразнен. Очакваме лабораторните резултати за Лупо и…

— Не съм, раздразнен, Зелда, аз съм бесен. Тези хора ме отвращават!

— Добре, тогава и тримата ще си отидем.

Пердю се изправи рязко.

— Така е най-добре — отвърна ядно Ксавер.

Макс също стана.

— Салво?

Най-сетне Кунео вдигна глава. Лицето му бе обляно в сълзи. В погледа му се четеше безгранично отчаяние.

— Много ви благодаря за гостоприемството, мадам Зелда.

Пердю се поклони церемониално.

Тя го дари с отчаяна усмивка.

— Желая ви много щастие с Лупо, мадмоазел Елая. Много, много съжалявам за онова, което се налага да изтърпите. От все сърце ви желая да се почувствате по-добре. А на вас, мосю Ксавер, желая вашата прекрасна съпруга да продължи да ви обича истински и безусловно, както досега. Надявам се един ден да проумеете, че това е нещо много специално. Желая ви всичко хубаво.

Погледът на Ксавер издаде, че с голямо удоволствие би забил юмрук в лицето му. Боса, както си беше, Елая изтича след мъжете и ги придружи през тъмната, мълчалива градина. Само щурците пееха, иначе стъпките им върху влажната трева бяха единственият шум. Елая улови ръката на Макс и тръгна редом с него. Той я прегърна, без да каже дума.

Щом стигнаха до кораба, Кунео рече дрезгаво:

— Много ви благодаря, че ми позволихте да плавам с вас по реката, Джовани Пердито. Сега ще си събера парцалите и ще се махна. С твое съгласие.

— Нямаш причини да се държиш така официално, още по-малко пък да избягаш сам в нощта, Салво — отвърна спокойно Пердю и се покатери по стълбичката. Кунео го последва колебливо.

Свалиха флага на носа и Пердю попита с мека усмивка:

— Какво трябва да означава изразът „тройно нагънат задник“, Салво?

Италианецът се усмихна несигурно.

— Представи си не двойна, а тройна брадичка, обаче на задника.

— По-добре да не си представям нищо — отвърна Пердю и сега вече не издържа. Избухна в луд смях.

— Не приемаш нещата сериозно — оплака се Кунео. — Представи си, че любовта на живота ти се окаже измама. С конски задник, конска челюст, страдаща от ксенофобия.

— Страх от празно пространство? Звучи застрашително.

Усмихнаха се плахо един на друг.

— Обичането и необичането би трябвало да са като кафе или чай. Човек би трябвало да има право сам да вземе решение. Как иначе ще преодолеем загубата на обичаната жена? Или на мъртвата… — зашепна безсилно Кунео.

— А може би не трябва?

— Наистина ли мислиш така? Да не преодоляваме загубата, а да… Какво да правим? Каква задача ни поставят нашите изгубени любови?

Това беше въпросът, на който Жан Пердю не бе намерил отговор през всичките тези дълги години.

До днес. Вече знаеше отговора.

— Да ги носим в себе си. Това е задачата. Да носим в себе си нашите мъртви и разбити любови. Те ни правят цялостни личности. Започнем ли да ги забравяме, опитаме ли се да ги прогоним, губим себе си. Вече ни няма.

Жан стоеше и се взираше във водата на Алие, блещукаща под лунната светлина.

— Цялата любов. Всички мъртви. Всички хора на нашето време. Те са реките, от които се състои морето на нашата душа. Ако не искаме да си ги спомняме, морето ще пресъхне.

Изпитваше дива жажда да граби от живота с две ръце, преди времето да е почнало да тече още по-бързо. Не искаше да умре от жажда. Искаше да е свободен и безкраен като морето, пълен и дълбок. Копнееше да има приятели. Да обича. Да усеща Манон в себе си. Да се вълнува от присъствието ѝ дълбоко в него, от сливането на сърцата им. Манон го промени невъзвратимо и не беше нужно да го отрича. Затова бе станал онзи мъж, на когото Катрин позволи да се приближи до нея.

Изведнъж Жан Пердю осъзна, че Катрин никога няма да заеме мястото на Манон.

Тя заемаше свое собствено място.

Не по-лошо. Не по-добро. Само друго.

А той изпитваше желание да ѝ покаже цялото море на душата си.

Мъжете стояха и гледаха как Макс и Елая се целуват. Жан знаеше, че никога вече няма да говорят за лъжите и илюзиите си. Най-важното бе казано.